“Всички се напрягат, когато видят полицай. Дори и невинните…”

Из романа “Заподозреният” на Фиона Бартън, издателство Ентусиаст.

“16 август 2014 г., събота

Детективът

Майк Шоу несъзнателно наместваше вратовръзката си.

Боб Спаркс го гледаше през прозореца на трапезарията, докато изчакваше сержант Салмънд да заключи колата. Това му даде време да разгадае бизнесмена на средна възраст, застанал от другата страна на двойното стъкло.

Успя да си създаде поне бегла представа за него. Висок, с широки рамене, с кестенява коса, скъпа риза и вратовръзка с онези глупави възли, наречени „възел Уиндзор“. Спаркс отказа да сложи такава вратовръзка за сватбата на Сам. Не искаше и онази тъмнолилава риза, но я бе изтъргувал за възможността да си върже вратовръзката по ученически. Едва не стана скандал, но той устоя.

– Ще предавам булка, Ейлийн, няма да обядвам с членовете на нов хеджфонд – каза той. И въпросът приключи. Сам нямаше нищо против. Поне баща ѝ си мислеше, че няма против.

Сержант Салмънд го хвана за лакътя. Беше готова. Спаркс пристъпи напред и докато чукаше на вратата, прочисти гърлото си. Майк Шоу ги очакваше, но въпреки това гледаше напрегнато, когато новата госпожа Шоу ги въведе в хола. Всички се напрягат, когато видят полицай. Дори и невинните.

– Благодаря ви, госпожо Шоу – каза сърдечно Спаркс. – Това малкият ли е?

Имоджин Шоу, с невчесана коса и с изписана по лицето си умора, притисна още по-силно бебето към себе си.

– Да. Извинете ме. Време е за хранене. Ще ви оставя.

Майк Шоу тихо ѝ каза нещо и тя затвори вратата след себе си.

– Спомням си много добре първите седмици с бебето. Успявате ли да поспите? – попита Спаркс в опит да успокои изнервения мъж.

Шоу поклати глава, но лицето му остана непроницаемо. Детективът седна на един от столовете до масата. Домакинът избра онзи, който беше точно срещу тях.

– За какво става дума? – попита той и се наведе напред. – Има ли някакво развитие по въпроса? Щяхте да ми кажете по телефона, нали? Трябва да се връщам на работа. Съботата е най-натовареният ми ден, а в момента губя много.

„Без „здрасти“, без нищо“, помисли си Спаркс.

– И да, и не. Ситуацията е деликатна, господин Шоу, но ще започна направо. Тази сутрин ни се обади майка ви и ни каза, че от банковата ѝ сметка липсват две хиляди паунда. Разбрала, когато ѝ позвънили от банката. Обезпокоили се, че тегли голяма сума без предварителна заявка.

Майк Шоу отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе и звук. Ръцете му се хванаха отново за вратовръзката. После се изкашля.

– Извинете, мислех, че сте тук заради Роузи.

– Всъщност точно заради нея сме тук – отвърна мило Спаркс. – Майка ви сподели ли с вас нещо по въпроса?

– С мен? Не, не. Не мога да си обясня защо не ми е казала.

– Вероятно не е могла да се свърже с вас.

– Да, сигурно е така.

– Проследявайки нещата, стана ясно, че на петнайсети юли от нейната сметка са прехвърлени две хиляди паунда по сметката на дъщеря ви. Това е по-малко от две седмици преди дъщеря ви да отпътува за Банкок.

– В сметката на Роузи? Защо проверявате сметката на Роузи? Какво ми казвате с това?

– Казвам ви, че се опитваме да проследим липсващите пари.

Господин Шоу се надигна нервно от мястото си.

– Не вярвам майка ми да позвъни в полицията за такова нещо.

„Нито дума за вероятността Роузи да е откраднала парите“, помисли си Спаркс.

– Внучката ѝ изчезва, а тя се тревожи единствено за парите си – разгневи се Шоу. – Типично за нея. Тя е най-себичната жена, която познавам.

– Но ако Роузи е взела парите, може да има връзка с изчезването ѝ. Може да я е страх, че са я разкрили. Не си ли го помислихте?

– Това е нелепо. Сигурен съм, че нещата ще се изяснят. Може би майка ми е забравила…

– Майка ви често ли забравя такива неща, господин Шоу?

Шоу кимна бавно.

– Тя е на осемдесет и две. Паметта ѝ вече не е същата.

– Разбирам. Но тя ми се стори напълно в час, когато разговарях с нея – намеси се Салмънд. Беше разказала на шефа си за разпита, на който я бе подложила Констанс Шоу. Двете бяха разговаряли два пъти и възрастната жена искаше да знае за всяка стъпка, която полицията смята да предприеме.

– Значи мислите, че е възможно майка ви да е дала на Роузи две хиляди паунда за пътуването и после да е забравила?

– Ами… защо не… Не знам.

– Но от съпругата ви разбрах… извинете, от бившата ви съпруга, че вие сте дали пари на дъщеря си, за да отиде до Тайланд. Беше категорична по въпроса.

Шоу го погледна в очите.

– Сигурен съм в това. Джени е категорична за много неща, но ние не си говорим, така че нямам представа какво е казала.

Той замълча за момент.

„Време за мислене – каза си Спаркс. – За какво ли си мисли в момента?“

Шоу отново се прокашля.

– Вижте, не съм дал пари на Роузи. Тя ми поиска, но аз ѝ казах „не“. Казах ѝ, че вече е голяма и би трябвало сама да финансира екскурзиите си. Но тя продължаваше да настоява. Държа се ужасно с Имоджин… новата ми съпруга. Трябва да видите писмото, което ѝ написа.

– Разбирам – кимна Спаркс. „Давай, давай“…

– Когато майка ви е отишла в банката, са ѝ показали разпечатките за последните дванайсет месеца – намеси се Салмънд. Шоу застина, после наведе глава, приглади панталоните си и започна да изучава внимателно всяка гънка по тях. – Оказва се, че през тази година във вашата сметка редовно са прехвърляни суми, за които майка ви се кълне, че не знае нищо. Каза, че е престанала да получава извлечения по сметките си, когато сте я регистрирали онлайн.

– Мислех, че така ще е по-лесно за нея.

– Тя каза, че няма компютър, господин Шоу, така че как да ѝ е по-лесно?

– Мога да плащам битовите сметки вместо нея и други неща…

– Какви неща точно? – попита Спаркс.

Шоу се отпусна на стола и затвори очи, сякаш да си припомни. Заговори:

– Майка ми е много трудна, взискателна жена, инспекторе. Правех хиляди неща за нея. Просто си взех онова, което ми дължи.

– Разбрах, че продавате килими за една компания, господин Шоу. Каква работа вършехте на майка си? Осигурявали сте ѝ килими и постелки?

– Естествено, че не. Искам да кажа, че плащах от джоба си, когато тя имаше нужда от нещо. Винаги имах да свърша нещо за нея.

– Управлявали сте парите ѝ?

– Да. Тя ме помоли, когато баща ми почина.

– Но тя каза, че вие сте ѝ предложили. „Той настоя“ всъщност бяха точните ѝ думи. В какво състояние са собствените ви банкови сметки, господин Шоу?

– Какво искате да кажете?

– Сигурно е скъпо да поддържате две семейства.

– Не можете и да си представите какво е – каза той и обхвана главата си с ръце. – Едната пищи за таксите в университета, другата настоява да преобзаведем къщата.

– Звучи стресиращо.

– Нали! Миналата седмица отидохме да купим боя. Имоджин избра „Въздишката на слона“. Беше много над бюджета ни, но тя не искаше и да чуе. Каза, че е идеална за стаята на бебето и трябва да я купим. А този месец аз трябваше да платя вноската по ипотеката с кредитната си карта. Сега и това с Роузи…

Шоу се разтрепери, устните му се изкривиха, а ръцете му разтърсиха масата.

Сержант Салмънд се наведе напред, за да улови погледа му.

– Това сигурно ви е разстроило много, господин Шоу. Да помоля ли жена ви да ви донесе чаша вода?

Той примига.

– Не, не искам Имоджин да чува всичко това. В момента е твърде емоционална заради бебето и всичко… Боже мой, това не е за вярване. Дъщеря ми изчезна, а сега проверявате и банковата ми сметка. Какви хора сте вие? Не виждате ли, че съм съсипан?

Спаркс осъзна, че домакинът не говори само на Салмънд, и каза:

– Разбира се. Но трябва да проверим получения сигнал, господин Шоу. Мисля, че ме разбирате.

Дори и да разбираше, Шоу не искаше повече да го обсъжда.

– Ще говоря с майка ми и ще изчистим нещата. Сигурен съм, че това няма нищо общо.

– Добре – каза Спаркс. – Ние също ще се свържем с нея.

Майк Шоу се изправи.

– Сега трябва да отивам на работа.

И двамата полицаи кимнаха.

– Благодаря за отделеното време – каза сержант Салмънд. – Ще ви потърсим при нужда.

Когато излязоха от хола, новата госпожа Шоу крачеше по коридора.

– Всичко наред ли е, Майки? – попита тя.

– Ще ти кажа след малко – каза той и насочи полицаите към входната врата.

Когато влязоха в колата, Салмънд въпросително го изгледа.

– Е?

– Аз също не го харесах – отвърна тихо Спаркс. – И какво, по дяволите, е „Въздишката на слона“?”

***

Из романа “Заподозреният” на Фиона Бартън, издателство Ентусиаст. Превод – Маргарита Терзиева.

Още откъси от книгата:

“Исках да извикам: Как се губи син?”

“Тук не съм репортер. Тук съм майка…”

*

Когато две осемнайсетгодишни момичета изчезват по време на почивка в Тайланд между училището и колежа, семействата им се оказват в светлината на международни прожектори:  отчаяни, обезумели от мъка и притеснение.

Журналистката Кейт Уотърс се старае винаги да отрази историята първа, да вземе ексклузивно интервю, да открие истината. И този случай не прави изключение. В течение на работата си тя не спира да мисли за собствения си син, който е напуснал дома преди две години, за да пътува. И всичко става лично.

Докато случаят с изчезналите момичета се разплита, една истина ще излезе наяве – че опасността понякога е по-близо, отколкото очакваш.

“Невероятно заплетен разказ… Почитателите на Бартън ще бъдат щедро възнаградени за очакването”, Publishers Weekly

***

Фиона Бартън е бакалавър по френска филология и театрознание. Тя започва кариерата си като журналист към „Associated Newspapers“. Била е журналист в „Дейли Мейл“, редактор на новините в „Дейли Телеграф“, както и главен репортер на „Мейл он Съндей“. Отразява много съдебни дела и дори печели наградата Репортер на годината. През 2008 г. обаче напуска работа и става доброволец в Шри Ланка, Зимбабве и Мианмар, за да работи с изпратени в изгнание застрашени журналисти. Работата ѝ като съдебен репортер я вдъхновява да напише първата си книга – психотрилъра „Вдовицата“. Неочаквано за авторката романът бързо се превръща в бестселър и вече е издаден в над 30 държави. Реакциите на читателите я подтикват да напише и втората си книга – „Детето“, изпълнена с напрежение и неочаквани обрати.