Яница Радева: Пиша без план
Рядко ми се удава възможността да представя млад автор с толкова издадени книги. Рядко ми се дава и шанс да ви запозная с писател с такъв уникален глас, широта в опита с литературни форми, оригиналност в подбора на тематиките и мащабност при разгръщането на сложен сюжет. Яница е един интелигентен творец, прекалено скромна за постиженията си, а литературата ѝ е с усещане за съвършеност. Този деликатен изказ, умението да изгражда плътни образи, да започва впечатляващо всяка глава и да строи сюжет с индивидуална структура със сигурност правят впечатление на всеки уважаващ себе си читател. Затова и не се поколебах да я поканя за разговор, в който да обсъдим вдъхновението, рутината в писането, работата с издателство и всичко онова, което би било от интерес за начинаещите автори, защото тя е писател, който може много да даде.
Яница Радева е доктор по литература. Автор е на стихосбирките “Друг ритъм” (2003) и “Кошерът на думите” (2012, номиниран за наградата за поезия „Николай Кънчев“), на романите “Бонбониерата” (2011, награден с Грамота за млад автор от Министерството на културата), “Сезонът на Йоана” (2015), “Пътят към Тива” (2017, номиниран за Националната литературна награда за “13 века България”) и “Поздрави от Хадес” (2020). Научните ѝ интереси са в областта на съвременната българска литература; пространствата на принуда и литературния им образ. Публикува оперативна критика.
Яница Радева: Отношението между редактор и автор се гради от връзката с творбата
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка:
Откога пишеш? Какво си спомняш за първите си писателски опити?
Благодаря на bgstoryteller за интереса да разговаряме за писането!
Когато помолиш някого да си спомни писането, той всъщност нищо не си спомня, защото, това е казвано вече, макар и не със същите думи, от такава фигура като Морис Бланшо, и аз, отърквайки се в неговия опит, се съгласявам, че докато пише, пишещият не съществува, той е орган на писането и живее в зависимост от него. А и дори да можех да разкажа нещо, то не би било интересно, защото онова, което си спомням за началото на писането, в никакъв случай не е “писателско” начало. Спомням си третокласничка с тетрадка от 40 листа, която записва в нея стихотворения и рисува илюстрации по тях.
.
А ако сега вкъщи попаднеш на свое нещо, писано отдавна, има ли вероятност да не го харесаш? Мислиш ли, че си се развила като творец?
Днес не харесвам първата си стихосбирка, но нейният факт е част от желанието ми да се занимавам с литература, пък и с радост си спомням времето, когато тя излезе, така че дори и да не я харесвам, приемам я, заради тогавашното хубаво чувство.
.
Стихове, разкази или романи? Кой начин на изразяване предпочиташ?
В различни периоди съм писала в различни жанрове. Отначало пишех само поезия; казват, че такава била закономерността: стихове, разкази и накрая романи. Щом казват, няма да споря. Но започнах да пиша първия си по-голям белетристичен текст – “Бонбониерата” – непланирано. Всъщност така е било досега и с другите ми книги. По план беше писана само дисертацията ми.
.
Как се вдъхнови за “Бонбониерата”?
Написах “Бонбониерата” по действително събитие, което се беше случило край Бакаджиците до Ямбол, но всички герои са измислени. Но “вдъхнови” не е точната дума – едно трагично събитие, каквото е описаното в книгата, не може да ни вдъхнови; може да ни провокира за потърсим причина или утеха.
.
Наложиха ли се проучвания по темата?
“Бонбониерата” е книгата, за която направих доста малко проучвания. Проследих новините, а останалото – данни за местността и за града, в който се развива действието, не ми бяха нужни, това са местата от детството ми. Героите измислих, макар да заемах от реално събитие, и нямат нищо общо с действителността.
.
А концепцията за книгата как дойде? Хем е сборник с отделни разкази, а всички те представят безброй гледни точки на едно и също събитие.
“Бонбониерата” не е сборник с разкази, нищо че изглежда така. Частите в книгата не бяха писани в последователността, в която са подредени в книжното тяло. Първоначалната подредба беше друга. След написването на първата част (не казвам “разказ”, защото никоя част няма автономност извън “Бонбониерата”), която в книгата сега е в средата, знаех, че ще напиша и останалите, някакъв механизъм или пък любопитство към историята ме повлече и за около месец написах текста. Книгата излезе година по-късно, през това време някои неща променях и понагласях, но най-вече чаках да дойде ред на книгата да излезе. Не посмях да посоча жанрова определеност “роман” на служебните страници, реших, че е претенциозно – обемът на “Бонбониерата” не е голям, а и дотогава беше излязла само тази стихосбирка, за която вече казах, че не харесвам. Реших, че да се появиш почти от нищото с претенция за роман, е малко нахално. Затова оставих литературната наука да определи жанра. Професор Милена Кирова в своя рецензия го назова така, както го бях мислила.
.
Знаеше ли как ще разгърнеш идеята, преди да седнеш да пишеш, или писа и историята сама се рисуваше в мащаб по време на работата върху отделните разкази?
Както казах, аз пиша без план, тоест имам някакви най-общи идеи, но никога не ги записвам. Докато пиша, изникват нови ситуации и това обикновено са най-хубавите моменти от книгата. Така беше и в „Бонбониерата“.
.
А как се вдъхнови за „Пътят към Тива“, въобще да работиш върху сюжет с митологични теми?
На по-скрито ниво митологичните теми присъстват в книгата преди “Пътят към Тива” – “Сезонът на Йоана”. Тогава исках митът да е в скелета, целта ми не беше той да се разкрива. Това беше митът за Одисей, но един обърнат, провален Одисей. А “Пътят към Тива” се зароди от познанството ми и разговорите за митологията с философ, който живее сега в Испания – Иван Драгоев. Той беше разработвал вече от философска гледна точка мита за Едип в книгата си „Мит или идентичност или защо Едип няма комплекс“, когато започнаха нашите разговори. Книгата му за Едип е позната в средите, които се занимават в Античност у нас. Така да се каже, увереността, че мога да се допитвам за неясни моменти, които биха възникнали при писането, до някой, който години е изследвал точно този мит, ми даде смелост да започна (не беше така по-късно с другия ми митологичен роман „Поздрави от Хадес“). Всъщност първоначално се колебаех да започна и по друга причина – в България на митологични теми не се пише, нищо че древният свят ни е съвсем близък, живеейки на Балканите. Най-чести сега – а и преди няколко години, когато започнах да пиша романа – са заемания от фолклора, и виждах романа като нещо, което ще стои встрани от интересите на читателите. Да, можех да си кажа, че ще го напиша за себе си, и може би така си казах и общо взето го започнах на игра. Обаче писането е, за да стане едни ден публично, да бъде публикувано. Защото колкото и човек да твърди, че пише за себе си, той истински пише, когато написаното бъде публикувано. Просто защото написаното желае да се яви, настоява, и пишещият може дори да стане досаден в опитите си да угоди на написаното. Така че “за себе си” се пише само дневник или бележки за пазар. Така че все пак реших да видя какво ще стане с този митологичен роман, който при това е за възможно най-трагичния мит.
.
Лесно ли ти беше да поставиш историята си на древна сцена, откъде знаеш толкова за порядките в Древна Елада, за природата тогава?
Разбира се, освен разговорите с Иван Драгоев за това какви са били корабите по онова време, как точно са пътували древните хора с тях, имаше доста книги, които ме очакваха. Имаше и доста щастливи случайности, които ми помогнаха да науча неща, които не можех да взема от книгите, с които разполагах. За тези други неща трябваше да владея старогръцки. Доротея Табакова ми помогна да изясня точното име на малка антична птичка, която присъства в романа, а Николай Гочев ми помогна с превод на стихове от “Едип цар”. Бях публикувала откъс на тези стихове в превод на Александър Ничев във фейсбук, той го видя и постави като коментар своя превод, който много повече подхождаше на замисъла на “Пътят към Тива”. После се съгласи да ползвам неговия превод.
.
И този език – поетичен, премерен, напевен – още в началото ли се роди, или по време на някоя от редакциите на ръкописа?
В начало тръгна така, дори и да исках, не можех да се откопча. Сякаш пишех някакъв пеан – така се чувствах.
.
Колко свободна се чувстваше да интерпретираш характерите на героите от митологията? Постави ли си граница, която архетипът не трябваше да преминава, докато го превръщаш в плътен и достоверен художествен образ?
Не, нямаше граници, важното за мен винаги е било хората да са като живи, да вземат сами решенията си.
.
А съвременната сюжетна линия как ти хрумна? Недовършена ли щеше да е книгата, ако я нямаше нея?
Тя не беше планирана – повтарям се, но какво да се прави – и това, непланирането, за мен лично е най-хубавото. Чувала съм, че за някои пишещи хора планът е изключително важен – аз най-много да си водя записки или да си нарисувам карта на пътя на героите, но това не става предварително, а в хода на писането. Но пък сякаш текстът предзадаваше постоянно съвременната част чрез различните препратки-видения на жрицата от романа. За едни читатели тази част се оказа чудесно навлизане на мита в съвременността – това си мислех и аз, докато пишех; за други пък беше с нещо прекалена и смятаха, че прекъсва стилистичния изказ от предходните части. Но от друга страна, съвременността ни също е заличила стремежа към красотата и хармонията, които е наследила от Античността, и е превърнала митовете в комплекси, били те Едипов, или пък комплекс на Електра.
.
Знаеше ли още тогава, по време на физическото превръщане на ръкописа “Пътят към Тива” в книга, че имаш още да работиш върху мита за Едип; че ще следва “Поздрави от Хадес”?
Аз нямах намерение да пиша друг античен роман. Странно е, но така се получи, външен повод ми даде идеята за нещо, което промени посоката на заниманията ми за месеци наред. Външният глас беше на читател, който каза, че като читател, че ще почувства измамен, ако не прочете и друг античен роман от мен.
.
Много ли редактираш? Бързо ли оставаш доволна от себе си, или си от хората, които вярват, че един текст винаги може да стане по-добър?
Редактирам доста, но и постоянно се връщам и вмъквам в текста нови неща, други отпадат. За “Поздрави от Хадес” отпаднаха около 15 страници, които бяха в началото.
.
Даваш ли на някого да прочете написаното, преди да го изпратиш в издателството?
Да. Преди да отиде при коректора, като изключа редактора, “Поздрави от Хадес” беше четен от около петима души. Мисля, че това е напълно достатъчен брой. Защото нали се казва: “много баби – хилаво дете”.
.
А всъщност кое наложи отпадането на първите 15 страници от ръкописа? Принципно лесно ли се прощаваш с думи, изрази и цели откъси?
Освобождаването се наложи от реакциите на първите трима читатели. Независимо един от друг те ми споделиха сходни трудности и текстът започваше да ги “дърпа в себе си” от едно и също място – точно тези думи те употребиха. Тогава реших да се освободя от онези епизоди, без които всъщност можеше, а щом можеше, значи не бяха важни. Например имаше сцена на царското семейство; без нея текстът нищо не губеше, а сцената нищо не добавяше към цялото, просто забавяше действието в началото. Именно затова е важно да имаш доверен приятел и читател, който честно и без да се притеснява да ти каже: “тук ми беше трудно”, “тук звучи мелодраматично или дори скучно”. И аз съм много благодарна на тези приятели.
.
Кога един автор сменя издателството?
Причините за различни. Може би въпросът е заради това, че моите книги са издадени от три издателства. Освен с “Жанет 45”, съм работила също с “Парадигма” и с “Хермес”. И трите издателства са реализирали по две мои книги. Но и трите издателства са различни. Именно това е важно – човек да намери издателството, което най-много подхожда на неговия стил и тема на писане. Имам предвид, че “Парадигма” е издателство, специализирано в хуманитаристика, и публикуването на моите книги беше извънреден издателски жест. Те излязоха изработени по качествен начин и това е много важно, книгата да бъде като произведение на изкуството, това често се пропуска. Обаче по време на Панаирите на книгата читателите не търсят художествена литература на щанд за книги за научна. Същият проблем вярвам, че ще има и автор на научна литература, който издаде книга в издателство, фокусирано в издаването на художествена литература. Също така има различни типове художествена литература, не всяко издателство на художествена литература може да положи всяка книга в издателската си рамка. И така една книга, когато попадне не на мястото си, може да остане незабелязана от читателите и то не поради липса на достойнства. Разбира се, на мен ми трябваше известно време, за да формулирам за себе си тези неща. Вярвах, че няма значение къде една книга ще бъде издадена, важното е да бъде добра. Така мисля, че благодарение на „Жанет 45“ новата ми книга може да срещне повече читатели и то с такова хубаво оформление, което, както казах, е важно. От издателството се съгласиха да работа със същата художничка – Маргарита Дончева, както при предходните ми книги, а това за мен е важно.
Разбира се, има и още нещо – какво се случва с книгата след като излезе от печатницата, т.е. когато се запъти към книжарницата. Това е друга тема, също болезнена, защото книгоразпространението у нас не е добро, а това е преграда на пътя на книгата към читателя. Важни са и библиотеките в тази верига, но пък те болезнено се нуждаят от средства за закупуване на нови заглавия. Така че това са допълнителни спирачки пред книгата. Но предполагам, че едно по-популярно издателство, бивайки по-познато на библиотеките, може да очаква, че те ще купят при възможност с приоритет издадените от него книги, а така част от публиката ще получи достъп до съответното издание.
.
Как протече работата с редактора на “Поздрави от Хадес”, Красимир Лозанов? Какъв редактор е Краси?
Има сакрални отношения между хората. Такива са връзките между родител и дете, съпруг и съпруга, свещеник и енориаш. Тези връзки се градят от взаимност и не търпят показност или дори намеса в тях. Връзка от такъв тип за мен е връзката редактор – автор. Тези отношения, които споменавам, колкото и различни да са едни от други, са всъщност отношения, градящи се на словото и на общуването на друго равнище, над-ежедневно, друго от света. Макар родителят да е с детето си ежедневно, самото общуване с детето в същността си не е такова. Това общуване е обградено от околната среда като с прозрачна преграда. Така и отношението между редактор и автор се гради от връзката с творбата, която е над-ежедневна връзка, връзка не от този свят. Малко започнах да философствам, но понякога ме влече към това, някой дори може да нарече размишленията ми “дървена философия”, но се спуснах в тези размисли, защото редактирането на книга, освен всичко друго, е процес, който не всеки у нас уважава. Самата аз съм била редактор на немалко книги и мога да кажа, че работата ми винаги е била различна, най-важното е било взаимното доверие и усещането, че сте един отбор. Ако тази спойка не се получи, възможно е и цялата работа да се сгромоляса, или ако все пак продължи, накрая остава горчив послевкус у всички, все едно сте пили вкиснато вино. А да бъдеш редактор няма нищо общо с прочита на книгата, след като тя излезе. Книгата като ръкопис е мека като тесто, колкото повече творбата се приближава към своя край, толкова повече се втвърдява, става като питка, и накрая казва “готова съм”.
Поради тези причини, върху които разсъждавах, мисля, че не е редно да се впускам в разказ за работата ми с който да било мой редактор, а и подробностите от работата с Красимир Лозанов не са нужни за читателите, важното е романът да се е получил, да е станала добре опечена питка. Само ще кажа, че Красимир Лозанов ми предостави книги от библиотеката си – нещо, което не съм чувала друг редактор да прави и не е длъжен да прави.
.
Какво следва оттук нататък? Какво да очакваме скоро от теб?
Предвид отговорите ми по-горе и предвид липсата на система на работа, мисля, че и при най-добро желание не мога да отговоря на този въпрос. Периодично някои познати ме питат кога най-сетне ще издам стихосбирка, стига с тези романи, а аз се дърпам.
.
Кажи ми, с какво се занимаваш и кога намираш време за писане?
Била съм редактор в издателство, сега също работя това. Да редактираш не е забавление, както някои би си помислил. За съжаление, това е недооценявана професия. Извън работните си задължения, харесвам фотографията и разходките сред природата. Защитих докторантура преди време и понякога все още пиша и научни текстове.
.
Имаш ли си някаква рутина на писане?
Когато идеята е поела в някаква посока, опитвам да пиша сутрин, иначе след една-две страници наблюдавам изтощение от самия процес на писане и тогава просто оставям за следващия ден. Поне така е било досега.
.
Какви книги обичаш да четеш?
Нямам конкретни предпочитания, с времето те се променят. Имало е моменти, в които художествената литература е оставала на заден план. С радост чета книги, препоръчани ми от човек, когото ценя. Когато разработвах митологичните си романи, много обичах книги за Античността и все още се заглеждам в книжарниците какво ново излиза по тази тема.
.
Имаш ли любими съвременни български автори?
Емилия Дворянова. На нея дължа много – първо я открих чрез романите ѝ, а после имах възможност да бъда в школата ѝ по творчество писане. Там срещнах и млади писатели – тогава те нямаха издадени книги, – които станаха мои приятели, хора, на които изключително много държа, като Владимир Полеганов и Александър Христов. Вие може би нямаше да прочетете нищо от мен, ако преди това не бях срещнала книгите на Емилия Дворянова, които да ми покажат, че на български е “позволено” да се пише и така, и ако нямах общуването с тези хора за литературата. Така че по пътя на писането, за което започна нашият разговор, е важно и общуването, което те подкрепя.
.
Кой е най-лошият писателски съвет, който някога си получавала?
Вероятно съм получила такъв, но за щастие не си го спомням.
.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Да пишат, заради самата радост да откриват нов свят.
