“гръмотевица, която трясна върху сърцето ми почти от ясно небе и го подпали като самотно дърво в полето…”

Из “Хотелът на спомените” на Златко Ангелов, издателство Знаци.

“Хубавите и лошите спомени от нашата къща вече са се слели в паметта ми, затова ми е трудно да посоча кога от обикновените приливи и отливи в нашите чувства, които засягаха само нас, преминахме към вкарване и на други хора с други чувства или дори без чувства, с една дума – кога започнахме да пропадаме в периода на изневерите. В този период любовното привличане, въпреки че все още го имаше, започна да се покрива с нарастващото усещане за вина, като с плесен, която го прави негодно за употреба. Бяхме на възраст, когато телата ни улесняваха забежките настрани, въпреки че ми се искаше да спазвам обета, даден при брачната церемония – да бъда верен на жена си, докато смъртта ни раздели. В България такъв обет всъщност не се даваше, но когато чух този израз в английския му вариант, у мен не остана съмнение, че в любовта ми към Лина се е съдържало искреното ми намерение да бъда неин, докато съм жив. Може би още една заблуда на моята невежествена младост? Но поне напълно лишена от цинизъм.

Аз и до ден-днешен не мога да приема, че точно сексуалната изневяра е избрана да бъде критерий за любовна вярност – всъщност, за любовно притежание. Когато с лекота убедих другата Лина, че да преспи с мен е просто едно от удоволствията на живота, в душата ми моята Лина вече не беше жената, с която бих искал да умра. Любовната празнина беше всмукала като в черна дупка моя обет за вярност. В същото време тялото на Лина продължаваше да ми бъде интересно и да ме възбужда, особено в седмиците, когато оставахме сами в нашата къща на село.

До самия край на нашата връзка, сякаш по някакво неписано споразумение, къщата си остана наше убежище: нито един от нас не направи погрешния ход да доведе там чужд човек. Нито пък, когато отивахме там, си позволявахме да се чувстваме като чужди. Нашата спалня с матрака, повдигнат само на трупчета на около 30 см от пода, лятната мебел, която изкарвахме върху плочите под асмата, кухнята с печката и хола с камината, пъстрите селски пердета на прозорците, разстроеното старо пиано – всичко това беше завинаги наше, като по някакъв опис в душите ни, и нито веднъж не позволихме друг да го ползва, сякаш би го осквернил. Дори при нашата последна среща, която прерасна в трагедия – всъщност в случайно предотвратено престъпление, за което нямам нито сили, нито пък намирам морално право да си простя – ние бяхме в нашата къща сами. Само двамата. И точно този израз, само двамата, е нещо, което и до ден-днешен ми напомня… о, не, не просто ми напомня за Лина и за нейната прекъсната младост… напомня ми, че в своя живот, а сякаш и във всеки човешки живот е така – да бъдем с някого „само двамата“ не е нещо дадено веднъж и завинаги по силата на пламенната любов, която ни е накарала да се обожаваме един друг. То се губи, изчезва, обезсмисля, ако нито един от нас не е направил усилие да заслужи това обожание, като го оцени, присвои и върне по същия начин на своя любим.

В паметта ми има нещо, което продължава да бъде пропито от съдържанието на това „само двамата“. Това нещо е моят спомен за къщата, където обичах, любих и пожелах да убия Лина. Самото това „пожелах“, т. е. че бях го направил възможно в съзнанието си, ме прави извършител на престъпление, дори и тогава да не се стигна до смърт. Аз дори не мога да обясня защо ме беше обзело безумството да искам тя да умре.

Ужасно е как някои неща се случват внезапно, неочаквано и със скорост, която от дистанцията на времето ни изглежда неправдоподобна. След като изгоних баща си в нощта на Лининия трийсет и първи рожден ден и, изпълнен с прилив на нова нежност към жена си, легнах до нея и заспах, гален от ръката и очите ѝ, настъпиха дни на затишие, през които и тя, и аз се вслушвахме в себе си и се озъртахме откъде в тази пауза ще се зададе следващият тътен. Бях преизпълнен от съчувствие към нея, защото познавах моралното безчувствие на баща си и бях убеден, че той я беше насилил, възползвайки се от нейното амбивалентно състояние. Бях дори готов да ѝ простя, по-скоро да се простя със своя морален максимализъм, и да ѝ дам втори шанс. Шанс на нашата любов да се вдигне отново от пепелта.

Ударът, който тя ми нанесе обаче, се оказа непредвидим. За мен той беше не далечен тътен, отрано предвещаващ буря, а гръмотевица, която трясна върху сърцето ми почти от ясно небе и го подпали като самотно дърво в полето. И най-добрият сценарист не би могъл да измисли онова, което се случи. В края на ноември изневиделица се обади майка ми…”

Из “Хотелът на спомените” на Златко Ангелов, издателство Знаци.

Още откъси от книгата:

“Нищо не ме е правило толкова нещастен, колкото да чакам, без да знам какво…”

*

Златко Ангелов е уловил една неразработвана тема – за комунистическите пари, която, за разлика от издевателствата и доносничествата, все още не е експлоатирана в съвременната българска литература. Властта и доминацията са движещи мотиви в романа. Те се разпределят естествено, очертавайки промените в средата и героите, те са основната им контурна линия.

„Хотелът на спомените“ се вписва в едно развиващо се самостоятелно течение в българската литература – течение, изследващо близкото минало през погледа и спомена на преките му наблюдатели. Това е отглас на нуждата от преосмисляне, от пречупване на отраженията.