“В тази гора никой и нищо не ги заплашва…”

Откъс от “Бу с големите зъби” от сборника “Бабини ягини” на Любов Кронева, издателство Жанет 45.

“Пишка ми се, казва сестра му, татко, моля ти се, спри за малко , защото много ми се пишка. Учтива, за да не го дразни, иначе ще се раздрънка как не бил кой да е, а баща, да си го набие в кратуната, за да не ѝ го набие той, с уважение ще се отнася, ще го моли за всяко нещо и ще му благодари, този живот той ѝ го е дал, нали, котенце. Котенцето е майка им. Клати се в такт с музиката, която гърми от колоните, вече се е отнесла. Пие водка от малки шишета откакто тръгнаха, първото го прибира в джоба на вратата, второто го мята през прозореца, отзад бибипкат възмутено, тя се киска. И на мен ми се пишка, обажда се брат ѝ, млък, казва майка им, да не чувам глас от коневръза – баща им, мисли се за остроумен, няма да спра заради две пикливи копеленца, ще търпите. Брат ѝ се разревава, не му се пикае, а от обида и усеща напрежението на сестра си, майка им се обръща, зашлевява го с опакото на ръката си, да знаел поне за какво реве, кръв потича от носа му, капилярите му са слаби. Ако ми изцапате тапицерията, почва тя, нямам салфетки, казва сестра му, дадох ти бе, дадох ти салфетки, къде са, вече е бясна и пръска слюнки, не си, казва сестра му, онази се надвесва през предната седалка, удря ги по главите, а, а, а, не така, казва баща им, не ги биеш както трябва, остави на мен. Спира. Сестра му отваря вратата в движение, няма пък да го чака да заключи, двамата се изсипват на магистралата, на косъм от колелата на друга кола, прескачат мантинелата, хукват към някаква горичка, тичат ли, тичат. Клони ги дърпат, коренища ги препъват, дъх не им остава, но не спират, родителите им препускат след тях, чува се как съчки пращят под стъпките им, само да ви стигна, гадинки недни, ееей, тръгваме си без вас – баща им. Млъква, ослушва си, псува ги на майка, а майка им чак се задавя от кикот. И става тихо. Сестра му кляка зад разперени храсти, уф, така е по-добре, казва. Сядат на мекия мъх да си починат.

Каква зелена гора, казва сестра му, зелена като нарисувана, сякаш е древна, казва брат ѝ, пътят не се вижда, май се загубихме. Според господин Бу сме на точното място, успокоява го сестра му, трябва да вървим… натам. Къде ще отидем, пита той, при една жена, казва сестра му, която живее в една къща на четири крака, значи е баба Яга, стряска се той, вещица, ще ни изяде ли, няма бе, ти защо вярваш на приказките, измислили са ги преди сто години, за да плашат децата и да не бягат от скапаните си родители, тази жена ще излекува ръката ти… Ако, добавя след кратък размисъл, съм разбрала правилно, ще я излекува. И няма да се загубим. Може да изглежда, че сме се загубили, но господин Бу ще ни упъти.

Господин Бу е нейният най-добър приятел. Работи в ГАЦ, което означава Галактични Атракциони и Циркове. Все пътува на гастроли, затова се виждат рядко, но поддържат връзка. Не е ясно как става връзката, дори сестра му не може да обясни, някак си се чуват. От него знае, че първо ще тръгнат с родителите си по определен маршрут, ще стигнат до една гора, ще се отърват от онези, само да порасна, казва брат ѝ, с едната си ръка ще ги пребия, ще ги блъсна отнякъде, не, няма, казва сестра му, за да не бъдеш като тях, нали не искаш да си като тях, никога, уверява я той пламенно.

И вървят полека по мекия зелен мъх, заобикалят огромни дървета, дънерите им са толкова дебели, че не могат да ги обхванат, изморяват се. Намират малка пещера, просто каменна козирка, щръкнала над земята, пропълзяват под нея, заравят се в суха шума, сякаш специално оставена там. Не се страхуват. В тази гора никой и нищо не ги заплашва. И заспиват. Изведнъж брат ѝ скача разплакан, ако ни намерят, хлипа, олеле, ако ни намерят, прегръща го, няма, няма, поспи сега, скрити сме като… като пиратско имане. По някое време господин Бу щял да я събуди, за да вървят нататък.

Миналото лято, като се счупи ръката му и той много плака, крещяха му да млъкне, пак го набиха, накрая го заведоха в болница и казаха, че синините му били от падането, паднал, значи, по стълбите и си счупил ръката, сложиха му гипс. Онези му забраниха да ходи навън и сутрин го връзваха за крака на масата с въже, оставяха му гърнето, а сестра му го развързваше, после си отнасяше шамарите, на не ѝ пукаше, та тогава толкова ѝ причернява, че излиза сама от къщи. Качва се на някакъв трамвай, вози се, зяпа през прозореца. И вижда нещо чудно…”

Откъс от “Бу с големите зъби” от сборника “Бабини ягини” на Любов Кронева, издателство Жанет 45.

Още откъси от сборника:

“Небето се чудеше плаче ли му се, смее ли му се, подхвана и двете усърдно…”

*

“Открай време приказните истории ме изправяха пред въпроси, примерно: защо героите все отиват в гората, макар да са предупредени за вълци и други опасности, казано им е да вървят по пътеката, не, сякаш нарочно се залутват в непроходимите дебри. Какво търсят там? Детински въпрос, ще кажете, но колцина от препатилите и поумнелите ще отговорят, без да стигат до забраните, които дори не си струва да се обсъждат: не пипай огъня, ще те изгори, не ходи в гората, защото…

Сега, след като дълго вървях по дирите на въпросите си, разбрах, че никой няма да се окаже в гората по своя воля, натам го водят страхът и отвращението му от живота, понеже не се справя с него в малката си реалност, отесняла му е. А разказвачите на приказни истории, откакто свят светува, са знаели за гората тилилейска – онази зона на подсъзнателното, в която всеки е принуден да навлезе в един или друг момент, и колкото по-сложно същество става човекът, толкова по-гъста и заплетена е тази гора.”

Любов Кронева