Деметра Дулева: Пиша, когато и докато има какво да кажа

“Странстващият албатрос” кацна у дома миналата есен – обичам дебютните книги, обичам книгите на съвременни български автори, обичам и ококорените очи на страстни български читатели, четящи само преводна литература, когато заявя това. Трупам си книги у дома, трупам ги почти със скоростта, с която те излизат на пазара, правя си купчинки край леглото, на бюрото, в кухнята – обичам да си ги подреждам за различните динамики на стандартния ми ден, да наблюдавам как си сменят мястото, защото ме избират за читател и обсебват мислите ми на обикновен човек. Обичам и завъртането на очи на хората вкъщи, които уж са свикнали с навиците ми, а всеки ден се изненадват, че съм в състояние да следя поне по 3 истории в един и същи период – истории за преди лягане, истории за почивка през деня, истории за компания в градския транспорт или докато чакам някого на среща. “Странстващият албатрос” прелистих още в началото и бързо категоризирах като за вечѐрно четене, но той уцели твърде дълъг динамичен период, в който вечер нямах сили да държа очите си отворени, и прелетя към чантата ми за разходки, където вече ме съпътстваше при честите излизания с трамвая, за да свърша нещо из града или да видя някой от приятелите си… спомняте ли си ги тези дни? Чантата ми за разходки събира прах от месец и половина, сега книгите са само един вид – за четене при Извънредно положение. И все още са спасение.

Но как му отива на това “извънредно” време този странстващ албатрос! На въпросите, които си задавам всеки ден – аз, улегналата и семейна средностатистическа жена, загърбила отдавна битките и възрастта на Габи от романа. На това търсене на смисъл днес, на тази несигурност за утре. Друг Преход сякаш съм живяла някога, но същите емоции са ме разтърсвали. Друго време, но едни и същи истини за близостта и смисъла да бъдеш, да оцелееш или да се утвърдиш, без твърде дългосрочни планове, само напред, стъпка по стъпка и без връщане назад…

Страшно, страшно ми хареса тази книга. Историята на 24-годишната Габриела, която в края на 90-те говори 3 езика, има 2 аборта зад гърба си, няма гадже от години, чувства се кръгла нула и не иска да живее. Поне не този живот – “дайте ми някакъв друг, този не го искам”. София, Брюксел, Париж. В търсене на себе си едно момиче с куфар, котка и китара и много музика в сърцето сменя градове, професии, компании от хора, идеи за бъдеще и щастие… Много, много съм впечатлена от езика на Деметра – привличащ като магнит, чист, натурален, уникален просто! С този нюх за детайли, при това без претенциозност, без разпиляване, без излишество в емоцията. С този невероятен усет за неповторимост при метафорите и сравненията, за художествена рамка на глава и цялостен текст. С ярките картини, с дълбоките прозрения… Книга за преди лягане, за почивка по средата на деня, за компания по време на пътуване. Просто препоръчвам с две ръце и цялото си сърце “Странстващият албатрос”.

Деметра Дулева завършва италианска филология и английски език в Софийския университет през 1991 г., а по-късно специализира сравнително езикознание в Рим. Живяла е в 4 държави, говори 5 езика. В продължение на години работи като преводач на свободна практика, от 2003 г. започва работа в Министерството на външните работи, а в момента е дипломат в Българското посолство в Париж. С нея разговаряме за вдъхновението и писането, за прототипите и еволюцията на образа, за саморедактирането и работата с двамата редактори, които още не е виждала на живо. Една среща в период на социална изолация. Едно интервю по време на световна карантина. Заповядайте край нас без задължителна дистанция и маски. Обещавам ви един изключително интелигентен, приятен и полезен разговор.

 

Деметра Дулева: Всяка дума трябва да има смисъл, само тогава красивата фраза има стойност…

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Цветомила Димитрова

 

Деметра, и без да те познавам, мога да се закълна, че не пишеш “от вчера”, че си работила по стила си, “чистила” си го и си го обогатявала с времето, да не говорим как не вярвам, че едно посредствено писане би могло да се превърне във въздействащ текст само с помощта на редактор. Кажи откога пишеш? Какво си спомняш за първите си писателски опити, сещаш ли се за конкретни периоди в усъвършенстването си като писател?

Истината е, че авторът Деметра Дулева се роди с първия роман. Чувствам се като малко дете, което проходи и сега се учи да тича. Нямам предишен опит, никога не съм публикувала. Личната ми връзка с литературата минаваше предимно през превода, защото професионалният ми път започна като преводач. Именно там се научих да търся думите, да разпадам текста, да го обръщам с хастара нагоре, да го въртя и анализирам от всички страни… и в съставните части на едно изречение да търся смисъла, който да преведа.

.

“Един творец трябва да изстрада това, което създава”, е казвал в миналото един от героите на главната ти героиня. А на теб кой ти го е казвал? Какво изстрада ти, за да създадеш тази история?

От личния си опит знам, че именно трудностите те карат да се надскачаш и да преодоляваш границите си. Съпротивата, която оказваш в състояние на безизходица, те прави креативен, заставя те да търсиш нови решения. Важно е да има напрежение, то те бута напред. Щастието е състояние на покой. Неслучайно съществува изразът “безпаметно щастие”, което може да бъде опасно, успива те, преставаш да се стараеш, забравяш за всичко друго, дори да мечтаеш!

.

Каква част от историята е автобиографична? Каква част от Габи си ти?

Този роман не е автобиографичен, а автоизповеден! Животът на Габи не е моят, но нейната изповед е моя. Аз съм част от страданието на едно поколение, част от една масова травма, която се опитвам да предам през живота на Габриела. Исках да го разкажа като самотерапия и за да не се забравя… макар че всичко се забравя.

 .

В каква степен планира предварително разгръщането на историята, началото, финала? Изменяше ли се представата ти за текста с писането му или следваше първоначалната си идея, без да се отклоняваш?

От самото начало знаех коя е историята, която искам да разкажа, и тя ме водеше страница след страница… Първоначално действителността беше хаотична, сякаш стотици истории са сe пръснали и смесили в нея. После, след продължителни наблюдения, започнах да виждам отделните части на цялото и да сглобявам парчетата, докато стигна до една измислена, но достоверна реалност. И ако имаш какво да кажеш, ако следваш определена логика, от един момент нататък  героите сами те водят…

 .

Авторите пишат най-добре за неща, които познават. Откъде знаеш толкова за музицирането, за “производството” на чалга звезди, за проститутките, за търговията с шоколадови изделия, за монахините и приюта “на върха на Монмартър”, за работата с дете с Даун?

Така е, аз дори смятам, че може да се пише единствено за нещата, които се познават, от личен опит или от наблюдение. Ако има нещо, което ме свързва истински с Габриела са топиците на романа. И аз съм живяла в София, Брюксел и Париж. Мисля, че ги познавам достатъчно добре, за да ги разказвам. Иначе Габриела носи в себе си части от много хора, някои познавам добре, други много бегло. От брат ми, който е оперен певец, знам много за музиката и музикалния свят. От дъщеря ми, която като студентка работи в магазин за бонбони, знам всичко за шоколада. Имам лични наблюдения върху деца с Даун. Дълги години имах съседче с Даун, после съученичка, а сега доброволствам в една фондация, която финансира научни изследвания за тризома 21 и подпомага образованието на деца със синдрома на Даун.

Най-интересното е, че прототипът на героинята е момиче, което не познавам, не съм говорила с нея, видях я една вечер да свири в пиано-бара на едно заведение. Дори не искам да уточнявам точно кой е градът, защото няма значение. Беше емигрант, чужденец в този град… Потресе ме начинът, по който свиреше и пееше, както разбрах по-късно от сервитьора, дори собствени парчета. Не ми е ясно защо точно тя ме вдъхнови да разкажа история за момиче, пристигнало в Париж с единственото желание да свири и композира музика. Това, което знам, е, че със сигурност не всеки образ става за главен герой!

И все пак държа да отбележа, че когато казвам “да познава”, нямам предвид писателят да разказва действителността едно към едно (това почти никога не работи). А умело да превърта личния си опит в общочовешка художествена фикция. Ще дам пример със световната литература. Даниел Дефо преживява чумната епидемия в Лондон и пише книга за това, но остава в историята с “Робинзон Крузо” – приключенски роман, в който опитът му за оцеляване в екстремни условия, пресъздаден в художествена фикция, въздейства много повече до ден днешен! В случая със “Странстващият албатрос” много хора ми казваха: “аз съм живял точно в такъв панелен блок”,  “работила съм в подобно звукозаписно студио”, или “и аз съм пътувал до Брюксел с автобус, пълен с проститутки”…  но не посмях да им кажа, че аз не съм…

 .

Сюжети с фокус върху главния герой са характерни със сериозна промяна на образа в края на книгата в сравнение с началото. Даваш на Габи усмивка, караш я да повтаря, че е щастлива, но я оставяш все така самотна, а и да ти кажа, не ѝ повярвах много – да, тя се чувстваше добре, но не трябваше ли да е малко повече? В съвременната проза е много типично авторът да не дава пълно щастие на героя си, да оставя разказа недоизказан, да не бъде конкретен какво следва оттук нататък. Тази ли формула следва ти или някакво вътрешно усещане за завършеност? С какво щеше да се ощети романа, ако беше направила Габи по-щастлива или беше по-конкретна какво я чака нататък?

Оставям Габи в полет, в един щастлив миг! Финалният акорд е горно “до”. Нарочно използвам сравнение от музиката, не само, за да отдам почит на героинята, но и защото целият текст е замислен като музикално произведение от три части. И в един първи вариант те дори имаха отделно темпо като подзаглавие: за София – lento dolente (протяжно с болка), за Брюксел – marcia incalzando (настъпателен марш), за Париж – allegro ma non troppo (весело, но не много). Точно така си представях градовете: София – като тъжна балада, Брюксел – като безмилостен марш, Париж – като шансон в три четвърти такта. А вечната, единствена любов е основна музикална тема, която звучи непрекъснато, от началото до последния ликуващ акорд.

Но да се върнем на Габи: вътрешната еволюция на героинята е много сгъстена и върви от първите изречения “не ми се живее” до последната дума “ликувам”.  Можех да я направя по-щастлива, да ѝ дам нова любов или по-солиден социален успех. Но щях да наруша логиката на периода от живота ѝ, който описвам: прехода и емигрантството, където всичко започва от нулата и се случва много бавно, а самотата и тъгата са неизбежни спътници. Но загатвам повече надежда отколкото изглежда. В края на романа градът я приема, тя не се чувства самотна, отново лети.

 .

Защо ти се прииска да разкажеш тази история? Какво послание искаш да предадеш с нея?

От години обмислях да напиша точно тази история. Искаше ми се чрез живота на една жена да споделя какво се случи на моите връстници, което рухването на комунизма завари двадесетгодишни. Героите в книгата са художествена фикция и повечето от случките са измислени, но преживяното е истина и то не само моя. Исках да разкажа за мълчаливия подвиг на едно поколение, което заплати цената на прехода, и за огромната трудност да оцелееш, да се съхраниш, и най-вече почти невъзможното – да изразиш себе си.

 .

Колко време писа “Странстващият албатрос”? Колко редакции направи на романа, преди да го изпратиш до издателството?

Същинското писане – изливането на историята – отне около година. После дойде трудното – редактирането, което е ювелирна работа. Отне повече от две години. Процесът понякога е болезнен, изисква рязане, пилене, затягане, пресяване… Но за мен беше важно в романа да няма излишен текст. Едва тогава приех, че е готов за изпращане.

.

Романът ти не е жанров, не е от типа произведения, които се четат за развлечение, за убиване на време. Съвременната проза, особено от дебютиращ автор, е доста рискова за българския литературен пазар, обикновено не продава големи тиражи. Как убеди издателството да ти се довери? До колко издателства изпрати ръкопис?

Изпратих ръкописа до две издателства, от “Хермес” първи ми отговориха. Спечелиха ме веднага с отношението си – към мен и към ръкописа. И най-вече с амбицията си не просто да правят добър бизнес, а да създават литературния пейзаж на България! Мисля, че взаимно се харесахме и си повярвахме.

.

Как протече работата с редактора Красимир Димовски? Върху какви елементи от разказа работихте?

Може да ти прозвучи странно, но с Красимир Димовски не се познаваме, все още нито сме се срещали, нито сме разговаряли. Получавах бележките му чрез издателството, с които бях напълно свободна да се съглася или не, на принципа “аз предлагам, ти решаваш”. Но той е толкова опитен редактор и добър белетрист, че повечето му предложения бяха безпогрешни. Като цяло подходи с голямо уважение към текста, не е пипал структурата, нито сюжета. С него работихме най-много върху изказа.

И понеже споменаваме имена, има още един човек, който допринесе за успеха на романа – художничката на корицата Мариана Станкова. Усетила е героинята съвършено!

.

А имаше ли промени по текста, с които не беше много съгласна?

По принцип обичам да изслушвам чуждото мнение, защото в сблъсъка на гледни точки се ражда истината. Самата аз го търся, особено когато имам колебания по отношение на текста.

.

За книгата си имаш и отговорен редактор. Каква е функцията на отговорния редактор, работи ли той с автора? Какъв беше твоят опит от работата с Валентин Георгиев?

Валентин Георгиев ме откри. Буквално! Той пръв прочете ръкописа и се свърза с мен с предложение за издаване. Още не сме се срещали, разговаряме по телефона. Рядко, но като стари приятели. Смело мога да кажа, че той даде криле не само на албатроса, но и на автора. Бях изпратила ръкописа под псевдоним, исках да остана анонимна. Той ме убеди да използвам истинското си име, да застана зад книгата, да се срещам с читатели, да давам интервюта. Каза ми, че без читателите книгата е мъртво тяло и че издателството ще застане зад нея с цялата си мощ, но и аз трябва да участвам, за да ѝ вдъхнем живот.

.

Всъщност какво стоеше зад първоначалната ти идея да излезеш с псевдоним, спомняш ли си?

Не знам, нищо драматично във всеки случай. Започнах късно писателската си изява и затова съм имунизирана от младежките пориви да идентифицирам личността си с писането. Вече бях изградила пълноценен личен и професионален живот и ми се стори необходимо да отделя тази новопоявила се личност, да го наречем нов аватар, от останалата част. Може би бях повлияна и от модела на Елена Феранте… Но от Хермес лесно ме убедиха да се откажа от анонимността. Излязоха прави.

 .

Кажи ми много ли се промени кандидатстващият ръкопис в сравнение с публикувания текст в книгата. Как оценяваш финално промените?

Не знам много или малко – необходимото количество, но винаги за добро. И по-съществените промени направих сама, в смисъл, че бяха мое решение, а не наложено от редакторите. Защото заедно с външната редакция течеше изключително интензивен процес на саморедактиране. И това e процес, който може да бъде безкраен, докато в един момент осъзнаеш, че няма идеален текст, а просто оптимален вариант, който трябва да избереш. То май това е най-трудното – да фиксираш текста, за да престане да мърда.

.

Кой беше най-ценният писателски урок, който научи по време на редактирането на романа?

Даваш си сметка, че заставаш пред публика, оголваш се! И именно това усещане, че и други хора ще четат текста, те кара да се стараеш повече, да даваш най-доброто от себе си. Научаваш краткостта, защото всяка дума трябва да има смисъл, само тогава красивата фраза има стойност.

 .

С какво се занимаваш? Кога намираш време за писане?

Работя в Министерството на външните работи, дипломат съм и в момента съм на мандат в Париж. Работата ми поглъща цялото ми време, мога да се определя като нощен или съботно-неделен писател. Така стана, че последните месеци от мандата си в Париж съм в карантина, преживявам заедно с Франция един от най-тежките ѝ периоди от Втората световна война насам – пандемията с коронавируса. И както всеки в условията на физическа и социална изолация научавам много за себе си, за хората, за човешкия социум като цяло. Труден момент, но гледам на него и като възможност.

 .

Робуваш ли на някакви писателски навици? Къде, по кое време, колко дълго пишеш обикновено, в каква обстановка? Какви изисквания си поставяш?

Както казах не съм писател по професия, затова нямам професионални писателски навици. При мен самото писане е доста хаотично, дори бих го определила като взривно. Пиша на ръка, на компютър, в тефтери или тетрадки, както дойде. Нямам работно време, нито работно място като писател. Пиша, когато и докато има какво да кажа. После обаче дълго обработвам написаното… Но тази свобода на процеса, извън всякаква рутина, ми е нужна. В професионалната ми дейност всичко е строго организирано по часове, пребивавам в сложна йерархия, подчинена съм на хиляди правила и условности, използвам служебен език. Пред белия лист се освобождавам от всичко, не си поставям никакви ограничения. Чувствам се напълно свободна и усещането е безкрайно приятно!

.

Показваш ли на някого написаното, на чие мнение разчиташ за обективност най-много?

Винаги на съпруга си – Цанко Лалев, поет и писател, на чието безкомпромисно отношение към качеството на текста разчитам безусловно! Първо на него показах ръкописа на “Странстващият албатрос”, той беше първият ми редактор, посочи ми качествата и недостатъците на текста, с което ми помогна да намеря собствения си глас.

.

Какво обичаш да четеш? Кои други автори изиграха роля във формирането на писателския ти глас?

Просто обичам да чета. Всичко: поезия, разкази, романи, есета, пътеписи… дори епистоларна литература. Минавала съм през различни периоди: руски, американски, ирландски, латиноамерикански, източноевропейски… Много са писателите, от които се уча. През последните няколко години авторите, които открих и по някакъв начин ме белязаха, са предимно италианци или французи: Елена Феранте, Дино Будзати, Мишел Уелбек, Пиер Льометр и един гений от близкото минало Луи-Фердинанд Селин…

 .

Имаш ли си любими български автори?

Чета българските автори, опитвам да се следя всичко, което излиза. Имам си предпочитания, разбира се… Но по принцип много ме радва този невероятен ренесанс на българската литература, това многогласие, към което и аз се опитвам да се присъединя. С удоволствие наблюдавам как с годините се структурира и книжният пазар в България – от уличните сергии, покрити с найлон, до веригите книжарници, които работят и по време на карантина! Приятно е да се види, че книгата в България се счита за “жизненонеобходима” стока!

Ако трябва да кажа имена на писатели, който наистина мога да нарека любими – Иван Методиев, Добромир Тонев, Виктор Пасков…

 .

Върху какво работиш в момента? Кой е следващият ти писателски проект?

Работя по втория си роман и нахвърлям бележки по третия. Два паралелни процеса, които не само не си пречат, а по някакъв начин се допълват. Отново разказвам за една жена, историята на нейното съзряване и първата ѝ любов.

 .

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Да пишат! Но със съзнанието, че ще го четат и други хора!