“единствената среща, която има да идва…”
Из “Снимка за спомен” от сборника “Бонбониерата” на Яница Радева, издателство Парадигма.
“Поканата беше по-скоро покана към доброто старо време, поне той така го почувства, но времето вече е друго, най-вече ние сме се променили и не сме така млади, гонят ни вместо старите спомени новите болежки от шиповете тук-там, помисли си фотографът, усмихна се и отказа любезно с любезността на човек, преминал живота си в отбрано общество, снимал винаги с професионализъм, което значи със стремеж и усет към обекта, който не е само обект, а го приемаш като част от себе си, винаги със сигурност в изкуството си. Старата учителка по музика безспорно беше сред най-красивите му модели, и един от първите, но това беше толкова отдавна, защо да връщаме времето, защо да отваряме старите прашни кутии със спомени? Черен панталон и сива риза, необличани и нафталинени, чакат в най-удобната преграда на гардероба единствената среща, която има да идва.
– Добре, тогава ще ти се обадим, като се върнем, да ни гостуваш за вечеря, тъкмо ще ни донесеш снимките, а ние ще ти разкажем как е било. Моля те, включи в сметката и рамка за снимката! Искам да я изпратя на Сергей – каза тя, посегна да вземе разписката, поглеждайки към внука си, който, загърбил “старците”, разглеждаше фотографиите на стената – черно-бели къщи, сложени в сребристи рамки, малко старомодно, но хубаво, помислил си беше в този момент, когато баба му спомена името на баща му.
Цената, отбелязана в разписката, беше символична, многократно по-ниска от реалната – старата учителка по музика знаеше, но ѝ беше неудобно да води този принципен разговор със съученика си пред момчето. Той разбра, усмихна се, но само с поглед, на случая, който му позволяваше почти да ѝ подари една снимка, както някога, прибра банкнотата и обеща да се видят утре за вечеря. После се сбогува с едва загатнат поклон, който накара момчето и старата учителка по музика да се усмихнат, всеки по своя причина. Внукът – на старомодния жест, понеже никой не се държи така, дори баща си не е виждал да го прави, а той минава за пич, нали баба му го кръстила на любимия си композитор, вероятно галантен като този фотограф, защото е живял отдавна. Учителката по музика се усмихна на младостта си, на джентълменското отношение към нея, този фотограф я караше да се чувства винаги хубава, а тя съзнаваше добре възрастта си, най-вече вечер, когато умората я налегнеше. Тогава пръстите, съхраняващи таланта ѝ, я боляха, уморено я теглеше към завивките тялото и в тези моменти нямаше нужда да се оглежда, за да си каже “вече не си млада, мила моя”. Почистваше лицето си с памучния тампон, напоен с лавандулово масло, за да свали обилния пласт пудра, без дори да се погледне в огромното огледало до леглото. Щеше да си спомни отраженията от предишни години, а тя беше суетна и това, което щеше да види в този момент – старееща жена с боядисана в кестен коса и дантелена нощница, която не стои така, както кройката го изисква, понеже тялото се е променило, излязло е от размерите си, от очертанията, които е следвало, и е приело други – щеше да я натъжи, та тя така и не разбра за своите шейсет и осем години причината, поради която тялото трябва да старее, нима не може просто един ден животът да свърши…”
Из “Снимка за спомен” от сборника “Бонбониерата” на Яница Радева, издателство Парадигма.
Още откъси от книгата:
“Нищо, освен естественото, от естеството на нещата…”
*
Историята, разказана в тази книга се случва на пътя. Той е мястото на срещата, но най-вече – на разминаването. Пространство на изгубено равновесие, в което само думите са моста към намирането му. Героите са гласове, в които е възможно читателят да припознае себе си, което ще бъде част от пътя на думите и опита им да се слеят в изговарянето на живота, да са част от спиралата му.
