“Може ли да дам петдесет лева за подарък за приятел?”
Из романа “Утре” на Радостина А. Ангелова и Александър Станков, издателство Софтпрес.
.
“Томи, при теб как върви с парите?
Зле. Почти никой не ще да даде десет. При теб поне по-добре ли е? Не. Същото е и с момичетата.
Лошо, Ади, лошоооо…Идеи?
Утре, като се видим, ще говорим.
.
Процесът със събирането на пари за подаръка за Никол не върви добре. Хич даже. Да кажа, че не го очаквах – очаквах го. И все пак се пуснах по ентусиазма на Ади подобно на сърфист по вълна на Хаваите. Да, при мен не беше вълна и това нямаше да е чак такъв проблем, ако поне бяхме на Хаваите – кой не иска да е там? Но в този живот засега сме в София.
Представата на Ади, че всеки ще даде по десет лева от добро сърце и съпричастност, се оказа напълно нереална както лично предвидих. От момчетата получих множество ококорени физиономии и съобщения с реакции от типа Брат, как десет лева бе? Това са ми парите за почти цялата седмица. Никол ми е симпатична, да, помагала ни е, сори за проблема с курса, ама толкова кинти…
Не тръгвах да ги убеждавам, че трябва да се разделят с десетолевка, защото осъзнавах, че са прави.
Смятах, че поне при момичетата номерът с Хайде да помогнем на нашата добра приятелка ще мине. А ла и там с Ади ударихме на камък още преди да започнем копаенето. Винаги съм имал самочувствието, че от мен ще стане добър организатор, че ще се справям, ако не с лекота, то поне с особена ловкост с подобни задачи като събирането на пари. В случая обаче представата ми как да съберем сумата е приблизително толкова ясна, колкото дали утре в западната част на Габон ще се образуват перести или кълбесто-дъждовни облаци (дори не знам в коя част на Африка е Габон – както веднъж вече отбелязах, географията не ми е в кръвта).
―
Следвайки принципа, че гугъл знае всичко, реших да проверя там за съвет как да накараш голяма група хора да ти даде немалка сума пари, без да те проклина след това. Четох за тиймбилдинга, но идеята да карам всичките двайсет и осем души от класа на Ади и Никол да пренасят яйце в лъжица, която държат с уста, никак не ми допадна. Да използвам медитацията като метод за предразполагане на тълпата също не ми се стори подходящо решение.
Другите гениални идеи на гугъл бяха свързани с онлайн трансакции, чекови книжки, облигации и други неща, които дори не бях чувал. Тъжната истина е, че след двата часа на ровене в интернет се оказах със същия брой идеи като преди (нула), но с два загубени часа, в които със сигурност можех да свърша нещо далеч по-полезно – например да чета от някоя от онези двайсет книги, които майка ми изнамери от домашната библиотека.
В крайна сметка ще се наложи аз и Ади да даваме бая повече пари, отколкото в началото мислехме. Аз съм готов да се разделя с петдесет лева, при нужда може и с повече. Проблемът е, че първо трябва да питам нашите дали мога да дам такава сума за подаръка.
Когато в четвърти клас родителите ми започнаха да ми дават джобни, се разбрахме, че ще ги уведомявам за какво харча парите си. С времето сумата, която получавах, естествено нарасна, а щом нашите се убедиха, че не съм прахосник, ми позволиха да не давам отчет за всеки лев. Поставиха единствено условието да съгласувам с тях суми, по-големи от петдесет лева.
Аз не възразявам, защото така те живеят със спокойствието, че имат контрол над мен, а аз имам свободата да не се оправдавам за всяка стотинка. Погледнато от друг ъгъл, като консултирам с тях по-големите си харчове, понякога спестявам, защото те обикновено имат по-рационална и по-малко струваща идея от моята.
Факт е, че не изгарям от желание да обяснявам защо държа аз да дам повече пари за подаръка на Никол, изобщо защо с Ади сме подели инициативата и други подобни въпроси, които непременно ще получа от родителското тяло вкъщи и в частност от майка ми.
Предпазливо влизам в хола, където очаквам да видя нашите на бежовите фотьойли, а от кухнята, която е слята с хола, да се носи аромат на супа.
Във всекидневната е единствено мама. И мирише само на някой от парфюмите ѝ. Очевидно днес късметът ми си е взел отпуск.
Сигурно е на Хаваите…
– Мамо, може ли да поговорим? Ама то и тати трябва да е тук…
– Няма го и няма да се върне скоро, така че говори с мен.
Премества поглед от екрана на компютъра, с едната си ръка хваща химикалка и ме поглежда, очакваща да узнае за какво точно съм дошъл. Чувствам се като в консултантско бюро или в дирекция „Справки“. Но не изчаквам въпроса С какво мога да Ви бъда полезна? и подхващам направо:
– Може ли да дам петдесет лева за подарък за приятел?
Казвам изречението на един дъх, казвам го все едно това е последният ми дъх. Не изключвам и наистина да е, зависи кой, кога и колко за последно е ядосал майка ми.
– Ти сам ли ще го купуваш, или е общ?
Щеше да е прекрасно, ако и аз можех да си отговоря на този въпрос.
– Нещо по средата.
– Разкажи ми тогава.
Накратко информирам, че подаръкът е за Никол (нали, маме, знаеш го онова момиче от кръжока), обяснявам защо обиколката със самолет е важна и че подаръкът е от целия клас. После очаквам да ме застреля с въпросите защо.
– Добре, разбирам, а защо искаш да дадеш повече от другите?
Приятно изненадан съм, че не пита защо изобщо аз съм се заел с Никол, колко ми е важна тя и така нататък. В момента съм двойно подсигурен с дъждобран и чадър, а небето изглежда напълно ясно.
– Защото събирането на пари не върви добре.
– Не се обиждай, но е било ясно от самото начало, че по начина, по който сте се опитали, няма да стане.
Знам, маме, знам.
Но не мога да хвърля вината върху Ади, защото първо – аз се съгласих с нейната идея, и второ – защото не искам тя да губи авторитет в очите на майка ми.
– Да, така излиза… Затова ще се наложи да дам повечко… ако може, разбира се.
– Искаш ли да ти кажа аз какво бих направила на ваше място?
– Да, и още как!
Аз вярно съм тъп! Как не се сетих по-рано? Вместо да питам родителите си, двама успешни предприемачи, аз рових в нета…
Май и съобразителността ми е заминала за Хаваите.
– Бих събрала от всеки човек толкова, колкото би дал. От някои ще получиш повече, от други – по-малко, но така всеки ще остане с усещането, че е участвал доброволно. Ако представиш по правилния начин ситуацията, можеш да накараш някои дори да се чувстват по-добре, когато ти дават повече. Накрая, в случай че не достигат пари, ще ги допълните с Ади.
Това е толкова просто, а всъщност е гениално.
– Маме, златна си, благодаря!
Но изненадите продължават:
– За нищо. Имаш разрешението ми да участваш с толкова пари, колкото е нужно, дори да са повече от петдесет лева. Дай ги, щом смяташ, че каузата е добра. Но първо пробвай това, което ти предложих.
– Със сигурност ще опитам!
Внезапно ентусиазмът ми се завръща и вече съм с усещането, че едва ли не, ако започна да събирам парите, до няколко дни сумата ще е в ръцете ми. И то благодарение на майка ми.”
Из романа “Утре” на Радостина А. Ангелова и Александър Станков, издателство Софтпрес.
Още откъси от романа:
“Болна е майчината фантазия, катастрофирала кола е тя, а до колата – тяло. Твоето тяло, Томи…”
“Трябва да се научиш, Томи, кога да говориш и кога – не…”
.
Всяко утре е обещание. „Утре” е обещание, изпълнено днес.
Албена е в края на четиридесетте. Успешно ръководи бизнеса си с кафенета въпреки рязката смяна на приоритетите в живота на съпруга й след преживения от него инфаркт. Синът й Тома е на шестнайсет – възраст, в която имаме отговор на най-сложните въпроси, но се блъскаме в дребните питания. Когато знаем какво е любовта, но мисълта за среща ни плаши. Обикновено успоредните прави в ежедневието на Албена и Тома неочаквано се преплитат, когато майката се включва в театралния кръжок на сина си. Докато учениците търсят пиеса за коледното тържество, Албена открива неочакван път към осем тийнейджърски истории.
Разказан от двама автори – майка и син, в две гледни точки, „Утре” е роман, насочен и към родителите, и към техните (пораснали) деца. История, която уж се потапя в плитките води на ежедневието, а го завихря така, че ни разкрива поглед към дълбокото. В „Утре” има усмивки, топлина и любов. И дванайсет ароматни описания на различни кафе напитки, които оставят дълъг послевкус в мислите. И зареждат с енергия за утре.
.
Радостина А. Ангелова е преподавател, доктор на техническите науки. Награждавана e у нас за поезия и разкази, победител е във Втория европейски конкурс за поетична книга на английски език (2011). Три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку. Има издадени седем романа, сред които „Виенски апартамент”, „Афиши в огледалото” и „Бал в Мулен Руж”. „Утре” е първата й книга в съавторство с нейния син.
Александър Станков е на шестнайсет години и пред името му в конкурсите често стои „най-млад автор”. Ученик е в Немския отдел на 91 Немска езикова гимназия. Две негови стихотворения са отпечатани в детска антология на белгийското издателство Alquirelle (2011), печелил е награда в конкурса „Перо от Пеликан”. Негови разкази са включени в сборниците „Лабиринт на любовта” (2018) и „Под лъчите на слънцето” (2018). „Утре” е първият му роман.
