“Небето се чудеше плаче ли му се, смее ли му се, подхвана и двете усърдно…”
Откъс от “Три нощи” от сборника “Бабини ягини” на Любов Кронева, издателство Жанет 45.
“Срещна Бранимир на имен ден. Пролетта беше във вихъра си, джанките цъфтяха, всички донесоха люляк, вятър се разхождаше из стаите, гъделичкаше лицата им, главното – в топлата нощ витаеше очакването, че нещо ще се случи, от вълнение пръстите ѝ изстиваха, току ги допираше до сгорещеното си лице, той я покани да танцуват.
И се разхождаха из празните улици, хрупаха кашу от денонощни магазинчета, пиеха вода ненаситно, говореха, говореха, колкото години имаше зад тях – без него, без нея – важно беше да се разкажат. Майка му се развела, когато срещнала своя богат италианец, в смисъл богат според нашенските представи, писнало ѝ от панелката край Ботевградско шосе и от работата ѝ като преводачка в Кремиковци, от вредните производства и гадния въздух, подбрала Бранко и хайде – под ведрото небе и слънцето на Рим. Какво пък, разсъди Наташка, паднали ѝ се добри карти, разиграла ги умно, шапки долу. Това го премълча, то е ясно, но я жегна отвътре ревност заради жената, която заема толкова място в живота на Бранко.
Съмна внезапно, премигваха от слънцето като прилепи. Събраха багажа си, натовариха се в колата на Наташка и се пуснаха по пътищата със смътната идея, че все някога ще стигнат до морето – цял месец имаше пред тях.
Привечер се забиха в някакъв черен път, търсеха мотел, не го намериха, загубиха се. Спряха край бостан с пъпеши, със стар орех, разперил клони до небето, извадиха спалните си чували, щурци свиреха с упоение и звезди кацаха по широките листа на ореха.
Събуди ги сърдит дядо, развика се от пътя, хем ги ругаеше, че са се намъкнали в имота му и са изпотъпкали реколтата му, хем теглеше магаре, което кротко пристъпяше, не си даваше зор и спря до плета, проточи врат, загледа ги умилно и повече не помръдна. Бранко се изхлузи от чувала, облече се, без да бърза, пред разпенения собственик, намери бутилка минерална вода, наплиска се, засмя се и тръгна с протегната ръка към дядото. Той омекна. Човекът бил наплашен. Помислил ги за цигани. Ще те оберат до шушка и ще те заколят, ако им се репчиш, но няма да се излежават като тях до пладне, нито пък циганин ще си мие сурата. Не му щял парите, решително ги отблъсна, халал да им били пъпешите, ха, добре са му дошли. Свали торба от гърба на магарето, извади хляб, увит в кърпа, лук и сирене, както и шише ракия. Имал лозе по-нагоре, на баира, сам си правел и виното, и ракията, нито грам захар, само гроздов сок и слънце. Хапнаха, пийнаха. От дума на дума двамата с Бранко преполовиха шишето, подпряха глави на грапавия дънер и захъркаха, засвиркаха юнашки.
Наташка се приюти в сянката на колата с таблета си, слънцето вече жареше с все сила, мухи се нахвърлиха на босите ѝ крака, прибра таблета, въоръжи се с ветрило, златни дракони на черен фон, извиха се, прогониха мухите и под полуспуснатите ѝ клепачи златиста мъглица освети и мухите, и спящите под ореха, зелените му листа, черните му клони, разля се, затрептя в небето, после нещо стана. Уж плахо плъзнаха пукнатини из позлатата, преди да се усети, зинаха като рани. Напи се, изостави я сред къра в този лепкав от пот, мудно проточил се ден, искаше да го разтърси, да му викне: не спи, не спи, щом аз съм будна! Не помръдна. Тъмната страна на любовта, горчивата и унизителната, се разля полека, нацапа я отвътре, стани, нашепваше ѝ, остави багажа му на пътя, запали колата и се върни в твоя живот, това тук не е истинско, само мираж и измама на сетивата, и се закиска, защото комично същество е човекът и огромна е нуждата му да бъде мамен…
Изведнъж се изсипа порой, а слънцето дори не се скри зад облака. Небето се чудеше плаче ли му се, смее ли му се, подхвана и двете усърдно. Скочиха бързо в колата, повикаха и дядото, но той им махна за сбогом, яхна магарето, сръга го с пети, водната пелена ги скри. Потеглиха преди да са затънали в калта, пред тях се изви дъга, розови и сини мехури плуваха в локвите, възможно ли беше да е толкова зависима от спящия, от будния Бранимир, ето – надигна се и вля сила в замрелия ѝ живот, че и с дъга над него, досмеша я, но още не можеше да преглътне онази горчилка, изхлипа. Спря, преди да се качи на магистралата. Той мълчеше, гледаше я изпод вежди, сякаш всичко му беше ясно, как без малко щеше да го остави насред полето, разкърши рамене още неразбуден, напълни колата с неизветрялата миризма на лук и ракия. Просто свалиха седалките и се прегърнаха. Отгоре гръм удари, тежки струи тропаха по покрива, нека да се извали.
Две години. Тя ходи при него в Италия, той идваше често, работата му позволяваше, и всеки път, когато се срещаха на летището, питаше я ще се омъжи ли за него, а тя – ще видим, ще помислим.
На̀ ти сега.”
Откъс от “Три нощи” от сборника “Бабини ягини” на Любов Кронева, издателство Жанет 45.
Още откъси от сборника:
“В тази гора никой и нищо не ги заплашва…”
*
“Открай време приказните истории ме изправяха пред въпроси, примерно: защо героите все отиват в гората, макар да са предупредени за вълци и други опасности, казано им е да вървят по пътеката, не, сякаш нарочно се залутват в непроходимите дебри. Какво търсят там? Детински въпрос, ще кажете, но колцина от препатилите и поумнелите ще отговорят, без да стигат до забраните, които дори не си струва да се обсъждат: не пипай огъня, ще те изгори, не ходи в гората, защото…
Сега, след като дълго вървях по дирите на въпросите си, разбрах, че никой няма да се окаже в гората по своя воля, натам го водят страхът и отвращението му от живота, понеже не се справя с него в малката си реалност, отесняла му е. А разказвачите на приказни истории, откакто свят светува, са знаели за гората тилилейска – онази зона на подсъзнателното, в която всеки е принуден да навлезе в един или друг момент, и колкото по-сложно същество става човекът, толкова по-гъста и заплетена е тази гора.”
Любов Кронева
