“…мъж, жена, кафе, бугенвилия, червени цветчета, които се реят във въздуха…”

Из романа “Дневник на една изневяра” на Емилиос Солому, издателство ICU.

“Явно му е писано днес да не го оставят на мира. Отваря вратата подразнен. В коридора стои хазяйката му. Казва му добър ден. Извинява се за притеснението, но видяла полиция и се притеснила да не би да се е случило нещо лошо.

– Не… не. Благодаря за загрижеността.

Къде ти сега да влиза в разговор с нея? А и какво да ѝ каже? Не му е до приказки, още по-малко пък с непозната. Не е нормално някак да почне да си разкрива душата ей така на прага.

Понечва да затвори вратата, но жената най-неочаквано протяга ръка и го спира. Той се озадачава, изненадан е. Жестът е доста рискован. Като нищо може да бъде разбран погрешно: Защо се бъркаш, където не ти е работата, госпожа? Къде си вреш носа? Да можеше да я отреже с нещо от този род, но не каза ни то дума.

– Господин Дукарелис, тъй и тъй наруших спокойствието ви, искате ли да изпием по едно кафе? Тук, долу на двора, ще го сваря за две минути.

Дукарелис се вглежда за миг в очите ѝ с недоумение, опитвайки се да разгадае намеренията ѝ. Замисля се за няколко секунди, на ръба е да ѝ каже благодаря, но имам да свърша нещо сега, може би някой друг път, но в крайна сметка не ѝ отказва. От сутринта не е пил кафе, добре ще му дойде. Освен това жената му е хазяйка, няма да го изяде я! Пък и не е лошо да спре вече с тая потайност, докога ще се крие от хората като степен вълк?

– Благодаря ви. Идвам след пет минути.

Тя слага кафетата и чашите с вода на малката масичка и придърпва два пластмасови стола. Дукарелис слиза бавно по стълбите и заема мястото си. Бугенвилията ги обгръща с плътната си сянка. Червените ѝ цветове час по час се посипват по земята при всеки случаен порив на вятъра. Ето че първата крачка вече е направена, зарът е хвърлен, ледът се пропуква. Някой е поставил мизансцена като за романтична среща – мъж, жена, кафе, бугенвилия, червени цветчета, които се реят във въздуха.

– Сигурен ли сте, че всичко е наред? – пита го отново тя. Вижда ѝ се малко блед.

– Да, няма проблем, всичко е наред – отвръща той, но си личи, че не е искрен. Личи си в погледа, в изражението, в думите му, в онова, което се опитва да скрие.

Дукарелис я наблюдава как държи чашата с кафе. Млада е още, привлекателна. Пита я как е останала на този забравен от бога остров.

Била живяла дълги години в Америка, в Ню Йорк, страната на свободните и смелите. Завършила английска филология, омъжила се, развела се и преди няколко години решила да се върне на острова на предците си. Открила страноприемницата, за да има с какво да се занимава. Не се оплаквала, но животът тук течал по един и същи начин, зиме и лете. Приятна жена е, гласът ѝ е мек, омаен, усмихва се с лекота.

– А вие?

– Какво аз?

– Семеен ли сте?

Дукарелис отново се оказва в небрано лозе. Какво да отговори? Колебае се между истината и лъжата, сеща се за старата детска игра. Накрая, колкото и да му е неприятно, избира истината.

– Да, семеен съм, но… жена ми изчезна преди шест месеца. Оттогава я търсим с полиция – казва с дрезгав глас.

Тя го стряска с поредния изненадващ жест: пресяга се през масата и погалва опакото на дланта му, там, където вените му синеят под кожата и пулсират – знак, че още е жив. Явно всичко в този ден се развива от само себе си.

– Съжалявам… – казва тя, отдръпва ръката си и след кратка пауза продължава: – Дано не ви се стори нетактично, но… имате ли някакви подозрения?

– Не, абсолютно никакви.

– Сега разбирам какво ви води на нашия остров.

– Да, преди много години правих разкопки тук. Открих много важни находки. Оттогава не съм идвал по тия места. И имам чувството, че много неща са се променили тук. Също и хората…

– Чувала съм за разкопките. Вижте, хората тук са своенравни и мнителни. Може би не е редно да го казвам, но понеже някак разговорът тръгна натам… да знаете, че ме спират на улицата и задават въпроси, приказват разни работи за вас.

Дукарелис мълчи известно време. Замисля се, но любопитството му надделява.

– Какво толкова приказват?

– Ами, че сте странен, потаен, че обикаляте из развалините, някой ви бил видял да се криете гол сред скалите над Окото на Дявола. Хората тук обичат клюките, господин Дукарелис. Внимавайте…

– Ще внимавам – отвръща той и става да си върви, преценява, че много се е проточило това кафе. Браздата на челото му, над носа, се задълбочава. Изглежда отнесен, изгубен някъде далеч, вероятно в пустошта на самотното си странстване. – Много ви благодаря за кафето, добре ми дойде.

– Радвам се, че си поговорихме. Знаете ли, човек рядко има възможност да размени няколко думи с начетени хора на този забравен от бога остров, както го определихте. Куфониси е пусто място във всяко отношение, господин Дукарелис.

– Още веднъж ви благодаря – казва той и докато се качва навъсен по стълбите към стаята си, изведнъж се спира, обръща се рязко и отново я поглежда. Розите и мушкатата ви имат нужда от тор, гардениите – от желязо. Листата им са пожълтели. Липсват им органични вещества – азот, фосфор, калий. И компост или оборски тор. Имахме много рози вкъщи. Жена ми много ги обичаше, грижеше се сама за тях. Сега изсъхнаха съвсем.

Тя клати глава, поглежда към цветята си, свива устни.

– Прав сте. Имат нужда от тор. Ще се погрижа.

Слънцето свети високо в небето. Вече е пладне.”

 

Из романа “Дневник на една изневяра” на Емилиос Солому, издателство ICU. Превод – Ирена Алексиева.

Още откъси от книгата:

“А толкова изгреви и залези отминаваха незабелязани…”

“Първо я разпознава сърцето, а после разумът…”

***

Йоргос Дукарелис, професор по археология от Атинския университет, се завръща в Малките Циклади двайсет години след археологическата експедиция, която го превръща в знаменитост и променя завинаги личния и професионалния му живот.

Предстои му още една експедиция, този път до дълбините на собствената му душа. Обикаляйки отново местата, на които някога е живял, сред спомените и невидимите нишки, които го свързват с три жени от далечното минало, близкото минало и настоящето, под яркото слънце на Егея, между скалите, безплодната земя, морето и  необятната синевина на небето, Дукарелис ще се опита да подреди живота си и да си припомни случилото се през онова решаващо лято.

Един роман на границата между минало и настояще за времето, неговата безпощадност, паметта, любовта и изневярата.

*

Емилиос Солому е роден през 1971 г. Завършил е история и археология в Атинския университет и журналистика в Кипър. Работил е като журналист в кипърски ежедневник, а понастоящем преподава история в гимназиалния курс. Прави първите си стъпки като писател с поредица от разкази, които са публикувани в литературни списания в Кипър и Гърция и са включени в антологии на съвременната проза. Автор е на романите „Плашилото“ (2000), „Като птичка бързо отлетя“ (2003), издаден на български език през 2013 г., „Брадва в ръката ти“ (2007), който е отличен с Държавната награда за литература на Република Кипър (издаден на български), „Дневник на една изневяра“ (2012), за който получава Наградата за литература на Европейския съюз, и „Омразата е половин отмъщение“ (2015). Негови разкази са преведени на английски и на български език, а предпоследният му роман е издаден в Полша и предстои да излезе в Албания, Германия, Македония, Сърбия, Словения, Турция и Унгария.