“градската екология кашляше и страдаше пред очите им като недоизлекувана старица, която трудно прикриваше болестта си…”

Из романа “Жените от Кино Роялъ” на Леа Коен, издателство Ентусиаст.

 „Трябва да си запиша това постмодерно прозрение, за да го използвам в някоя престрелка с Михайлов“ – иронизира сам себе си той, докато наблюдаваше процедурата, на която Емилия и лаборантката се бяха отдали като на някакъв ритуал.

– Свърши се – каза тя с облекчение, докато ставаше от стола, на който се беше разделила с наследствените си тайни.

– Тестът за сходство ще бъде готов след пет дни – обяви лаборантката. – Ако наистина желаете пълен тест, ще отнеме два пъти повече време.

– Какво означава пълен тест? – учуди се Радославов.

Лаборантката погледна въпросително към Емилия, но тя я изпревари и поясни:

– Едва ли ще се реша друг път. Помолих да ми направят пълен тест, включително здравен. Дали не нося „лоши“ гени, както казват, като например наследствени болести, които да предам един ден на децата си.

– Какви деца? – още повече се обърка Константин.

– Някой ден може да имам и деца – поясни Емилия. – Откъде да знам? Евентуално.

Лаборантката ги изпрати любезно и с незабележима доза съучастничество, която потвърждаваше, че не само ги смяташе за двойка, но и не изключваше възможността да имат заедно деца. В подкрепа на този невидим женски заговор Емилия дори го хвана под ръка, докато излизаха от кабинета.

В коридора тя освободи ръката си, като че ли представлението пред публиката вече беше свършило, но той я задържа и я притисна до своята. Беше част от илюзията, че между тях най–после бе възникнало доверие, което като тънка копринена нишка задържаше двата им лакътя допрени един до друг.

Искаше да остане с нея под каквато и да е форма и мозъкът му започна да импровизира. Вече беше студено и софийският въздух съдържаше типичната за сезона ледена влага, примесена с неопределен мирис на пушек от запалени печки и камини. В потвърждение забеляза, че от комините на няколко от околните сгради наистина се виеше сив пушек. Каквото и да беше написал в оспорваното си „есе“ за София като европейска столица, градската екология кашляше и страдаше пред очите им като недоизлекувана старица, която трудно прикриваше болестта си.

Можеше да заведе Емилия на кино, на театър или в някой уютен ресторант, но нито едно от тези предложения не му изглеждаше достатъчно интимно, за да може да склони глава към лицето ѝ, да се опита да надникне в очите ѝ, в които напоследък често блестеше по някоя сълза, или дори само да погали ръката или коляното ѝ.

– Нямам нищо за ядене у дома, иначе щях да те поканя да хапнем нещо вкъщи – изпревари го тя.

– Мога да ти направя спагети – в израз на внезапно въодушевление отговори той. – Но не у вас, а у дома, защото след мен като готвач ще трябва да викаш пожарната, за да почисти.

Тя се засмя, което той прие за съгласие, и преди тя да има възможност да размисли, спря първото преминаващо такси, като за по–убедително не само замаха с ръка на шофьора, но и пронизително изсвири с два пръста в устата, както младежите открай време имитират полицейската свирка. Чувстваше се като ученик от гимназията, който за първи път щеше да заведе момиче вкъщи. Струваше му се, че е срещнал онзи Константин от ученическия си дневник, когото беше изгубил през последните двайсетина години и който внезапно се беше появил на кръстовището в тази студена декемврийска привечер.

Емилия го гледаше учудено, но се подчини и го последва.

Без да изпуска ръката ѝ от своята, Радославов даде адреса на шофьора и след това се впусна в обяснение на своята специална рецепта за спагети, сякаш това беше най–важното, с което се беше занимавал през последните години. Опитваше се да спечели време за онзи Константин от ученическия дневник, озовал се на негово място в таксито с единствената жена на света, с която чувстваше неувереността на новак.

Всъщност Радославов не знаеше да приготвя спагети извън стандартната скучна процедура в случаи на отчаян глад или мързел, когато сваряваше бледите тънки макарони в тенджера със солена вода и после прибавяше купения предварително в буркани италиански доматен сос. Един-единствен път беше станал свидетел на истинско свещенодействие при приготвянето на въпросното култово ястие, когато негов познат, оперен певец, пребивавал дълги години в Италия, го извърши публично пред малка смесена компания в дома му, пеейки La donna е mobile. Сега Константин се опитваше да си припомни всички подробности около въпросния кулинарен ритуал, при който самият той беше зает с напитките и с една от дамите в компанията, като същевременно напрягаше паметта си, за да извлече информация за скромното съдържание на хладилника си.

Спомни си, че разполагаше с няколко бутилки първокласно вино, наследство от краткотрайната му връзка със сексапилната красавица от въпросното „спагетено“ парти, която беше рекламна директорка на малко бутиково предприятие за вина.

Когато пристигнаха и след като се убеди, че разполагаше с глава лук, няколко домата, една чушка и бурканче балканска чубрица, които щяха да го спасят от неминуемия провал, Константин отвори виното със сръчността на професионален сомелиер. Наля си глътка в чашата, отпи от нея, за да се убеди в безспорното качество на подарената му от другата жена напитка, която без угризение щеше да предложи на Емилия, след което разля течността в чашите с умението на алхимик, който трябваше да превърне виното в еликсир. Емилия се усмихваше на неговия ритуал, като безспорно съзнаваше, че той може би за първи път, откакто го познаваше, правеше нещо в услуга на нейното удоволствие, и несъмнено оценяваше този жест.

– Сигурно съществува някаква магическа атавистична връзка между трапезата и леглото, поради което най–интимните отношения на хората се въртят около тях – каза Радославов, докато приготвяше своя сос, уникален не само с току–що измислената рецепта, но и като негова кулинарна премиера, за резултатите от която трудно можеше да даде гаранция.

– Знаеш ли, че масата е второто важно нещо в един мъжки дом? – добави той, докато ѝ досипваше от виното, а двамата ядяха спагетите, напълно прилични въпреки неговите опасения.

– А кое е първото? Сигурно леглото – не му остана длъжна Емилия.

– Ти го каза, не аз – върна ѝ той предизвикателството.

– Наскоро четох някъде, докато подготвях един от моите материали за Европейския съюз – продължи Константин, – че в холандското брачно законодателство съществуват различни форми на раздяла на двойките и една от тях се нарича gescheiden van tafel en bed.

– И какво означава това? – попита Емилия, без да изрази очакваното възхищение от необикновените му лингвистични познания.

– „Разделени от маса и легло“ – преведе ѝ фразата той.

– Очевидно е – засмя се тя. – В протестантските държави това са двата семейни олтара. Отлъчването от тях е наказание и според религиозния, и според светския закон.

– Не е точно така – продължи да философства Радославов. – По–скоро според мен формулира, че когато хората не споделят трапезата и леглото в един дом, връзката между тях е приключила.

– Масата и леглото не са ли само географски подробности – на свой ред запита Емилия. – Двойките могат да се хранят и да пият вино и по ресторантите, а за правене на любов познавах един, който например предпочиташе масите и вратите.

– Сигурно е бил долен тип.

– Изгубих връзката с него и не съжалявам за това.

Константин замълча.

Прибра чиниите от вечерята, сложи си една кърпа около кръста и сръчно изми съдовете.

– Никога не те бях виждала да правиш обикновени неща – отбеляза гостенката му. – Мислех, че презираш всекидневието.

– Говориш за някого другиго – усмихна се той. – Може би за онзи долен тип, дето е предпочитал да прави любов върху масите.

– Проблемът не беше нито в масите, нито в това какво правехме върху тях. Любов може да се прави навсякъде. Както ти казах, това е географска подробност. Беше сбъркана химията. Той смяташе секса за обмяна на течности.

– Безподобен глупак – отсече Константин. – Бих му извъртял едно кроше, ако можех. Никога повече няма да го допусна до теб, обещавам ти.

Тя не отвърна, само закри устата му с дланта си, сякаш го молеше да спре да реди банални извинения. Взе ръката му и я сложи върху гърдата си. Той почувства топлината ѝ през меката тъкан на дрехата и това го изпълни с възторг, като че ли за първи път докосваше женско тяло. Докато търсеше устните ѝ, ръцете му сваляха ненужното от нея, а тя се опитваше да направи същото с него с несръчността на ученичка от средните класове. Отнесе я на леглото си, без да е припрян, сякаш тя бе полузаспало дете, което не искаше да разсъни. Любиха се дълго и от многото неща, които се случиха в тези няколко часа, той запомни начина, по който тя го назова с името му. „Константин, Константин, Константин“, шепнеше в ухото му Емилия, като че ли го кръщаваше наново в това легло, което след дълги изпитания най–после беше станало тяхно общо.

Когато всичко свърши, тя се обърна с гръб към него, взе ръката му, сложи я отново върху гърдата си и каза просто:

– Хайде да поспим.

– Виж – посочи той към прозореца, от който се виждаше небето.

Навън се сипеше първият за тази година сняг. Падаше тихо и бяло и прочистваше по пътя си цялата нечистотия, насъбрала се във въздуха, по паважа, по покривите на заспалия град, а може би и в душите на хората в него.”

*

Из романа “Жените от Кино Роялъ” на Леа Коен, издателство Ентусиаст.

Още откъси от книгата:

“Беше от онези жени, на които мъжете целуваха ръка при среща…”

*

Подземието на театъра крие 80-годишни тайни

Константин Радославов е звездата на българската журналистика – млад и свободолюбив, основен негов инструмент е иронията. През 2017 г. в подземието на столичен театър са открити човешки кости. От безобидно сензационно журналистическо разследване той е въвлечен в полицейското следствие.

Смил Ангелов е началник на Пети полицейски участък през 30-те години. Образцов чиновник, верен на двореца, автор на „Пътеводитель на София“ – безценен наръчник за столичния живот между двете световни войни.

Жак Асеов е тютюнев магнат, собственик и главен акционер на „Балкантабак“. Асеов е благодетел и меценат, обичан от служителите, но и влязъл в полезрението на Никола Гешев, началник на политическото отделение „А“.

Какво свързва всички тези мъже? Разбира се, жените – чиновничка в общината, театрална дива и певица. В дъното на всяка история се крие по една жена.

*

Писател, музиколог, културен деец, дипломат и политик, Леа Коен е една от най-популярните български писателки. Влиятелният испански всекидневник „El Pais“ я определя като „най-значителната българска авторка“, а германският в. „DieWelt“ я сравнява с нобелистката Херта Мюлер.

Леа Коен е обществена личност от международен мащаб. Тя е член на Швейцарския съюз на писателите и на Швейцарския ПЕН клуб. В качеството ѝ на писател и дипломат изнася лекции и конференции в редица страни: Франция, Италия, Германия, Австрия, Швейцария, Белгия, Македония, Босна, Турция.

Писателката живее в Швейцария и в България.