“…означава ли това, че не разбираме времето, в което живеем…”

Из разказа “Пушкиниада” от сборника “Вълча богородица” на Любов Кронева, издателство Жанет 45.

“На репетицията нямаше нужда от мен, за какво им е на музикантите превод. Наместих се на третия ред и веднага ми се доспа. Така ми въздействаше операта, особено руската. Не че заспивах, шумно ми беше, но изпадах в сънно вцепенение, подпряла глава с ръка, която произволно се срутваше от облегалката, и се стрясках. На времето баща ми идваше всяка зима в Москва, понякога и през пролетта, с делегация от хранително-вкусовата промишленост, за да се видим. Винаги ги изпращаха на опера и трябваше да ходя с тях, нямаше как, а да се вредиш с билети за Болшой Театър или за Двореца на конгресите се смяташе за не знам колко престижно. Така изгледах (изслушах?) три пъти “Садко”, по два пъти “Руслан и Людмила” и “Борис Годунов”, три пъти “Мадам Бътерфлай”, веднъж “Дама Пика”, няма да изброявам балетните постановки, в които най-интересни ми бяха клакьорите. Тогава се отказах от опитите си да разбера защо съм глуха за оперното изкуство, може и това да беше нещо от подсъзнателното, от беззащитното детство, когато искаха да набият в кратунката ми любов към поезията, включително и оперната, а аз инстинктивно смятах, че трябва да стоя далече от всичко набивано, знам ли…

Този Ленски. Сякаш все е встрани. С неговата влюбеност до смърт, с вярата му в приятелството завинаги, в добродетелите на околните, които несъмнено са прекрасни хора, макар и малко недоразвити в духовен план, и кой би се отнесъл сериозно към него… Но той умира заради тези неща. “Увяхва цветът на живота му”, понеже Онегин, отегчен безмерно, решава да се пошегува. Прочетен днес, Ленски създава усещане за неудобство. А може би винаги го е имало неудобството, може би винаги ще има разкаяни, задето са го оставили да поеме към “мъглявата далечина”, потвърждава го музиката на Чайковски – оплаквайте го сега, още е тук, още повтаря: “Куда, куда вы удалились весны моей златые дни…”, оплаквайте го с цялата гузност и наслада, на които сте способни, защото оживее ли, след няколко години ще е оплешивял, надебелял, ще е забравил поезията, ще се оригва доволен след обилния си обяд и ще сръгва с бастуна си гърба на кочияша… да, Йонич.

Саша плавно вземаше височините и завоите, като с броня окован от стремежа си за музикално съвършенство. Почти нищо от уязвимостта на героя му. Но все пак, репетиция…

Дойде при мен разстроен.

– Имах бръчка – каза – между веждите. Усетих я как се врязва.

Вгледах се.

– Нямате – казах му – никакви бръчки. Засега.

– Сега нямам. Но докато пеех, имах. Вряза се. Ето тук.

– И какво?

– Лошо! Издава напрежение.

– Ясно, че сте напрегнат. Героят ви страда.

– Нека си страда! Това трябва да личи от пеенето ми, а не да се изписва на лицето ми. Ох, лошо, лошо… ѝ

*

Навън топло, тук-там жълтееха листа, замирисваше на есен, но денем напичаше лятно слънце и всичко изглеждаше далечно, отлагаше се… Саша се ободри. На “Раковска” видя “Плод-зеленчук”, купи си две кила от ябълките, наредени като за изложба на изнесена сергия, веднага изхрупа една, съвсем се разведри.

Тръгнахме да разглеждаме града. А аз мислех, че ще минем както обикновено през магазините в центъра и кой откъдето е.

Пуснахме се по жълтите павета на “Руски”, стигнахме до паметника на царя, обиколихме го, обиколихме и църквата “Александър Невски” за най-пълна представа, разгледахме я отвътре, възхитихме се, криптата беше отворена, други посетители нямаше, все едно сме в рая, прошепна впечатлителният Саша, на изхода активисти не ни причакваха, как така, учуди се той, а аз още съм без паспорт, сигурно са в обедна почивка, предположих, и те са хора, хммм!, рече той. Отбихме се в галерията за чуждо изкуство, не помня вече кои съвременни художници излагаха, не му допаднаха, развитието ми, каза, е спряло в критическия реализъм, сигурно затова се оказах в операта, а кой днес слуша опера, само ценители, тук трябваше да призная, че аз май съм заседнала в постимпресионизма, поне що се отнася до изобразителното изкуство, означава ли това, че не разбираме времето, в което живеем, какво пък да му разбираме, каза той, не стига ли, че го живеем… Минахме покрай университета, изтопуркахме до Орлов мост да видим орлите, видяхме ги, през парка със стегната крачка стигнахме до съветското посолство, а на него какво да му гледаме, прекосихме булеварда до парк хотел “Москва”, през парка от другата страна излязохме на канала. Огладнях, мина ми, пак огладнях. Саша хрупаше ябълки от пакета, пристискаше го грижливо до гърдите си, предлагаше и на мен, но ябълка не ми се ядеше, главата почна да ме наболява, за краката ми на високите токове да не говорим. Все пак надникнахме в няколко кафенета, но той побягна оттам като попарен – ужасен въздух, гнусни изпарения и отровни пушеци веднага задращили в гърлото му. Полюбувахме се през оградата на гората край Военна академия, после – на красивите къщи, строени в началото на миналия век по “Клемент Готвалд” и уличките наоколо, овехтялото великолепие на фасадите им, еркерите, балконите, особено вратите, много художествени врати. Притичвахме край павилиони с банички, кифли, но няколко души винаги чакаха на опашка, той отиваше далече напред, не забелязваше, че ме няма, зареял поглед в поредния балкон, и аз се отказвах. Влязохме в градината на “Заимов” и тук, щом видях свободна пейка под дърво, тръшнах се, тайм аут, изфъфлих с последни сили. Запалих цигара. Той се смръщи, размаха ръка да отпъди дима и се премести в другия край на пейката.

– Вече знам как се чувствам – казах му, – като коня на Пржевалски.

– Какъв е пък този кон? – зачуди се той.

– Изключително издръжливо добиче – казах. – Способно е да препуска километри, докато намери суха тревица, защото там, край границата с Монголия, местността е полупустинна. Препуска, препуска…

– Искате да ядете? – досети се Саша. – Чакайте така!

Енергично се понесе нанякъде. Върна се с пластмасова чаша кафе и голям сандвич, увит в целофан. Сандвичът представляваше половин френска франзела, която някога е била мека отвътре, хрускава отвън, но вече беше само жилава. Разрязана на две, отстрани унило висяха бледи резени краставица. Без малко да шибна това кулинарно недоразумение в близката боклукчийска кофа, но чак такава проклетница не бях, пък и нали конят на Пржевалски не бе претенциозен. Пийнах кафе. Ако не друго, поне беше горещо. Обелих целофана от франзелата, с два пръста измъкнах краставиците, изхвърлих ги, Саша ме наблюдаваше с нарастваща тревога, отхапах. Някъде там имаше и кашкавал. Кимнах му благодарно. Зае позиция в своя край на пейката, извади поредна ябълка, захрупа я, замислен дълбоко.”

 

Из разказа “Пушкиниада” от сборника “Вълча богородица” на Любов Кронева, издателство Жанет 45.

Още откъси от сборника:

“…от разговорите им излизаше, че сякаш се наслаждават на лишенията си…”

***

“Не исках да се връщам нито в социализма, нито в началото на демокрацията, но времето, изглежда, е такова нещо, че не позволява да захлопнеш врата след себе си. Историите стояха на прага, чакаха от години, ставаха по-плътни и тежки и затова, колкото и да ги отлагах, не-битието не успя да ги отнесе и разпилее. Случват се в определени отрязъци от времето с техните особености, а те все още са твърде наблизо, все още дишат във вратовете ни, толкова са великолепно абсурдни – как днешното момиче ще повярва, че заради връзка с човек от капитализма ще я заплашва изключване от университета и от комсомола, че заради това ще се вгорчи не само нейният живот нататък, но и животът на всичките й роднини; или как Пушкин сто и петдесет след гибелта си бе впрегнат в рекламната кампания на перестройката из Европа; или как новите руснаци в зората на демокрацията стъпиха на българска земя…Накратко. Главният персонаж в тази книга е времето – календарно, историческо, нощно. Вълчата Богородица зададе тоналността – онова състояние на душевен сумрак, което продължава да оплита душите ни, и какво ли би могло да ни помогне, освен известна ирония.”, Любов Кронева