“Как мислиш, дяволите и таласъмите става ли да са гаджета?”
Из “Приключение в Долната земя. Коледари срещу хали” от Елена Павлова, издателство Софтпрес.
“Когато дойде на себе си, лежеше по гръб. Небето беше белезникаво като недопържено яйце. И светеше. Цялото. Същинска халогенна лампа. Не беше ярко като слънцето, иначе нямаше да се вижда релефът по него. Няколкото пухкави облачета не помагаха. Хоризонтът също, понеже склонът отсреща не свършваше да се извисява с края на боровата гора, а продължаваше, все по-гол, каменист и назъбен, в надвиснала над главата на Калинка каменна стена, която опираше право в небето.
Буквално.
– Дишай дълбоко. Свиква се.
Калинка преглътна. Не беше сигурна, че изобщо може да свикне с усещането, че или тя пада в небето, или то рухва върху нея.
– Малко изненадана, а?
– Май трябваше да ти кажа да не гледаш нагоре – призна Ганка.
– Да не гледам нагоре – повтори Калинка и пак затвори очи, докато стомахът й спре да се преобръща. – Добре, че си ме гушнала и ме държиш, но не си забивай толкова ноктите… ох!
През кръста я стискаха маймунски лапи, косматички и с къси, масивни пръсти с дебела, набръчкана кожа. Бяха червеникави и завършваха с впечатляващи широки, заострени нокти, по които имаше следи от лак. Червен. Със снежинка на единия пръст.
– Това… това беше изненадата – въздъхна Ганка, докато Калинка трескаво се изскубваше от прегръдката й и се дърпаше назад. Допълни: – Нали обеща да не се стряскаш?
Калинка изпищя не защото се беше стреснала чак толкова, а защото ластикът на ръкава на якето й се закачи за кичур козина и зверски я оскуба.
Нейните ръце бяха рошави като косматите й морски свинчета вкъщи. И със същите завъртулки като техните. Едната й длан беше повече тъмнокафява, отколкото жълтеникаво-бяла, другата – обратното.
– Не вярвам да си носиш огледалце? – попита с треперещ глас. Всичката тази козина… беше станала същински върколак!
– Не – призна Ганка. – Не си взех чантата на тръгване, бързах да кажа на вашите за… за гостите ни. Чух дядо да обсъжда с тях слизане в кладенеца. И имат оръжия.
– Перо… май ти беше много ядосан.
– Не ми влизало в работата какво кроят, разбираш ли – Ганка изпухтя. – Колата на тези “гости” беше пълна с пушки, показваха на брат ми ракетомет. Естествено, че ми влиза в работата, щом ще слизат през кладенеца. Тук долу.
– Ракетомет ли? – изуми се Калинка. – Това звучи като на кино. Сигурна ли си, че е бил истински?
– Ако беше фалшив, щеше ли според теб Перо да ме прокълне да пропадна в Долната земя? Поне да се сърдеше, че сме гаджета със Соти…
– А вие, така де, гаджета ли сте? – веднага наостри уши Калинка. Имаше чувството, че наистина помръднаха и се завъртяха.
Ганка протегна маймунската си червена лапа – заострените нокти се бяха прибрали навътре във възглавничките, – закачи брадичката на момичето с два пръста и вдигна нежно лицето й нагоре.
– Как мислиш, дяволите и таласъмите става ли да са гаджета?
Зададе въпроса си съвсем небрежно, но Калинка беше сигурна, че е много, ама много сериозен. Гледаше право в красивата муцуна, в която се беше превърнало лицето на Ганка, в извитите на венец червени рога, щръкнали от разрошената й грива, и не знаеше какво да отговори. Накрая попита:
– А опашка имаш ли?
Ганка едва успя да поклати глава от смях, а очите й блестяха. И Калинка се засмя. Смехът прогони страха и я стопли толкова, че хич не й се искаше да зададе много по-сериозния въпрос: Как ще се върнем вкъщи? И все пак неохотно отвори уста да…
– Вие да не сте луди? Махайте се оттук! Бързо! Бързо! – писна нечие гласче и иззад канарата между боровете до тях двете се подаде рижаво-бяла глава с много странна каска. – Идва насам! Хайде де!
Калинка преглътна предишния си въпрос и понечи да попита: Какво идва насам?, само че Ганка се ококори, сграбчи я за ръката и я повлече към боровете, направо я метна помежду им, все едно нищичко не тежеше, и скочи след нея.
Беше много красив скок, грациозен като на котка.
Калинка успя да се надигне и да се обърне към полянката, на която стояха досега, навреме, за да види огромна сянка да се плъзва над склона. Подире й се влачеше канонада от светкавици. Трещяха като фойерверки и оставяха грейнали следи, които не изчезваха даже като си затвориш очите.
– Какво… какво беше това? – изпъшка Ганка.
– Много ясно, че е хала – сопна се пискливото гласче. – Както сте без заземяване, щеше да ви изпържи на прегорели корички! И въобще какво правите чак тук горе? Роенето всеки момент ще започне! Забранено е дори за неболази!
– Хала? – повтори Ганка. – Дядо нищо не ми е казвал за Хали.
– Пишман-туристки!, хайде, не се мотайте, да се махаме оттук, преди целият рояк да ни е надушил!
Калинка междувременно беше успяла горе-долу да прогони ярките отражения от светкавиците и премери с поглед съществото, застанало пред тях двете. На ръст беше колкото нея, издокарано в неопренов водолазен костюм, с кубинки с дебели подметки на краката, гумени протектори на лактите и коленете и сложен колан с ужасно много карабинери и кукички по него. Каската на главата му беше плитка и аеродинамична, като за колело, но боядисана в мръснобяло и доста очукана.
– Да се махаме оттук! – повтори съществото, чието сплескано носле потрепваше нервно като на зайче. Имаше топчести мънистени очички и ръцете му бяха покрити с яркорижа козина, щръкнала и четинеста като тази на Калинка. Тя предположи, че и нейното лице се е превърнало в същата муцунка. Не посмя да се пипне по носа.
– Ако щеше идвайте! – изписука съществото, огледа подозрително “небето” над главите им, вдигна огромната си раница, преметна я на раменцата си и закрачи решително из шубраците. Добави, без да се обръща: – Ако щеше стойте, да се опечете, като дойде роякът! Туристки!
– Каква беше тази… хала? – изтича след него Калинка. – Това не значи ли “стихия”? Защо тогава имаше сянка? И какво ще рече, че щяло да започва роене?
– Ама вие верно все едно падате от Горната земя! – съвсем кипна съществото. – Дори малките деца знаят да си затварят устите, когато са в близост до гнездо на, нали се сещате, ХАЛИ!
Подире му с дрънчене се влачеше закачена за колана му верига и вдигаше два пъти повече шум от въпросите й – съвсем нечестно според Калинка. Въпреки това тя се обърна да се спогледа с Ганка и “дръпна ципа” на устата си.”
Из “Приключение в Долната земя. Коледари срещу хали” от Елена Павлова, издателство Софтпрес.
Още откъси от книгата:
“…светкавиците приближаваха, шиеха през небето абсурдни шарки…”
Запознайте се с Калинка и Лъчко – братовчедите, които нямат търпение да се приберат на село за празниците. Там целият род Долноземски се събира в къщурката сред уютните старопланински върхове и репетира коледарските песни, които според поверието носят здраве и плодородие, но също така гонят и злите сили.
Ден след като пристигат обаче, децата попадат във вихъра на събития, които ги отвеждат на шеметно пътешествие в Долната земя. Там изненадващо се срещат с далееечния си братовчед Гъдьо, откриват мистичната сила на своите гласове, както и истината за роенето на страшните хали.
Елена Павлова е автор на книги за малки и големи, а кариерата в писането й е дълга, широка и чудна също като Долната земя. Има 30 книги-игри зад гърба си, опитът й на преводач включва повече от 50 превода на романи от писатели като Стивън Кинг и Айзък Азимов, а списъкът с наградите й сме поместили с голямо усилие в края на настоящата книга. Източници, пожелали да останат анонимни, твърдят, че често прекарва свободното си време, пътешествайки в различни кухини из Долната земя, обикновено придружена от любимите си кучета.
Гергана Грънчарова е илюстратор на свободна практика от Горната земя с изяви в различни сфери на визуалните изкуства – от дизайн, през сценография до дигитална живопис. Има дългогодишна практика в Италия, където работи по много рекламни проекти. Участва в разнообразни инициативи, свързани с изкуството, и на Долната земя, които обаче пази в тайна. През 2008 година печели вторo място при Центъра за култура и изкуство в Милано.
