Александър Ненов: Добрият редактор може да бъде най-добрият приятел на автора
Александър Ненов е роден през 1982 г. в София, където завършва 55-то СОУ “Петко Каравелов” с профил биология и химия. Изучава биотехнологии в Софийския университет, а през 2013 г. завършва специалността “Медицинска кибернетика” в Нов български университет. Става известен още в зората на интернет, когато през 1999 г. заедно с брат си, Асен Ненов, създава сайта Мошеник.bg, който има за цел да защитава правата на потребителите във времената на преход. Следват редица успешни начинания, сред които: участие в създаването на сайта TeenProblem.net през 2001 г., който в продължение на 13 години остава лидер сред тийнейджърските медии в страната; учредяване на Национално сдружение Алтер-Натива през 2003 г. – неправителствена организация с приоритети в развитието на младежките таланти, образование, непрофесионални приложни изкуства, култура и промоция на здравето чрез спорт; организиране на кампанията “Якото четене”, имаща за цел популяризиране на четенето сред младите и с която печели наградата “Рицар на книгата”. Автор е на бизнес книгите “На 1 клик разстояние” (изд. Изток-Запад, 2012), “Как да печелим от интернет?” (изд. БГ Книга, 2015), “Интернет безопасност” (изд. Сиела, 2016) и е гост-лектор на различни бизнес семинари и обучения.
Александър се интересува от научна фантастика, физика и астрономия, страстен читател е и освен да създава бизнес книги, пише и художествена литература. С него разговаряме за творческите му навици, както и за вдъхновението и писането на дебютния му роман “Летящата планета” (изд. Фабрика за книги, 2017) и първия му сборник с разкази – “Да мечтаеш отвъд” (изд. Изток-Запад, 2018).
Александър Ненов: Давам най-доброто от себе си и приемам резултата такъв, какъвто е
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: Славея Лазарова
Известен си преди всичко като интернет предприемач, при това – доста успешен. Кога започна да пишеш художествени текстове? Как точно се случиха нещата?
Бях на море и реших да запиша една идея, просто за да видя какво ще стане. Така започнах разказа “Преди вселената”, чиято идея ме тормозеше, преди да заспя, от месеци. Тогава оставих нещата недовършени и се върнах към разказа половин година по-късно, когато го завърших за минути. Реакцията на хората около мен ми даде увереност, че може би и останалите ми странни идеи могат да видят бял свят и ето на̀ – започнах да пиша разкази и романи.
И все пак – роман или разказ? Коя форма на изразяване предпочиташ?
Това е като да избирам десерт или основно, а аз обичам и двете. Разказите ми се случват бързо и лесно. Понякога просто нещо се изсипва в главата ми преди заспиване, ставам и го пиша на един дъх. Това дава бързо удовлетворение, както на мен, така и на читателите – всичко е кратко, ясно и се консумира на един дъх. Романите (имам само един готов, но работя по още два) се случват по-бавно и изискват повече внимание, проучване и най-важното – структура, която в разказите може спокойно да бъде толкова абстрактна, колкото поискаш. Все пак вниманието в 300 страници се губи по-лесно, отколкото в 3. Към момента смятам, че пиша романи, като в промеждутъците се задоволявам с бързи разкази. Накрая имам малко романи и много разкази.
Но жанрът е неизменно фантастика. Не би писал друго, така ли? Крими, трилър?
На този етап изглежда фантастиката ме е обсебила, но имам готови идеи в коренно различни посоки. Следващият роман ще бъде по-скоро трилър и се надявам не след дълго да успея да се поставя в обувките на жена с един типично женски роман. Нямам идея дали ще го подпиша със собственото си име, но мисля, че ще е забавен и с вкус на ванилия, шоколад и хрупкави краища.
Първият ти художествен проект – романът “Летящата планета” – излиза под логото на “Фабрика за книги”. Как се случиха нещата там? Не опита ли да издадеш книгата по стандартния начин – с изпращане на ръкопис до издателства, с изчакване на интерес от тяхна страна да работят по историята и да финансират отпечатването и разпространението на книгата?
В бизнес книгите си, както и по време на лекциите си, винаги споделям за своята припряност. Понякога тя ме тласка към разфокусираност и хаос, но по-често ме кара да предприема действия, така че нещата да се случат сега. Ако имам идея, искам тя да се случи веднага и всеки ден, в който чакам нещо, независещо от мен самия, да управлява процеса, ме кара да се чувствам, че се бавя. Хм, вероятно трябва да говоря с психолога си по темата, но това за мен е като гориво, което ме стимулира да вървя напред и да завършвам проектите си. С “Фабрика за книги” издадохме и най-успешната ми книга “Как да печелим от интернет?”, така че не ми трябваше прекалено много време, за да взема решение, че ще издавам и “Летящата планета” с тях. Използвам издателства, защото те имат специфична аудитория, до която искам да достигна, или защото са ме поканили да напиша книга за тях. Това ме прави и доста гъвкав в избора ми на партньори за всеки един проект.
Колко време писа романа? Планира ли предварително разгръщането на действието, засегнатите тематики?
Процесът на писане беше сравнително кратък, за разлика от процеса на мислене. Всичко отне около година, като най-голямата част от проекта реализирах в Холандия, където отидох за 10 дни, за да се изключа от всичко. Пиех кафе, всеки ден по няколко пъти, в малка кафетерийка. В нея лелята, която се оказва и собственик, и разбирач на кафето, ме хранеше с вкусен кекс и ме разпитваше дали съм известен в държавата, от която идвам. Там прекарах часове, заобиколен от непознат език, вкусове, миризми, лица и порядки, докато смятах орбити и траектории, за да позиционирам правилно своите спътници и планети и да ги накарам да летят според законите на физиката. Понеже ми беше първият роман, реших да подходя към него като към бизнес проект и разчертах една сложна схема на смяна на сцените по глави, места, герои… Дори имах много ясни образи в главата си, които обаче в процеса на писане трябваше да отпаднат или претърпяваха тотален обрат. Спокойно мога да кажа, че този роман си се пишеше сам и изобщо не го интересуваше моята сложна структура, която исках да му предам. Накрая се получи по-добре, отколкото си го представях. Знаех какво искам да кажа, но крайният продукт ме изненада. Същото се случва и с новия ми роман, който вече промени финала си няколко пъти.
Темата е много оригинална и доста сериозна. Не се ли притесняваше, че може и да не успееш да я разгърнеш подобаващо с дебютен роман? Не ти ли мина по някое време мисълта да се откажеш?
Не обичам да се отказвам от каквото и да било и в моментите на трудност просто спирах, пишех разкази или програмирах. Когато идеите и желанието за романа се връщаха, започвах отново, независимо къде се намирах. Правил съм го на 11 000 метра височина, на брега на океана в Занзибар, на бензиностанция, в кафене в Стара Загора. Където ме напънеше музата, просто отварях лаптопа и пишех. Единственото нещо, което ме притесняваше, беше дали няма да отегча читателя с множеството подробности. Нередактираната версия беше пълна с множество детайли – от биотехнологиите до квантовата физика, – но те отпаднаха по съвет на редактора, за да стане романът по-лесен за читателя. Следващия път ще опитам друг подход, за да видя дали не се приема по-добре.
Сигурно вярваш, че идеята е ясна, но сам знаеш, че всеки читател чете и осмисля по съвсем различен начин всеки текст. Как ти се иска читателите ти да разберат “Летящата планета”? Какво послание се надяваш да доловят?
В “Летящата планета” исках да покажа другата гледна точка на екологията. Ние приемаме опазването на планетата ни като даденост и като най-висша цел и добродетел. Екологичните идеи в техните реални измерения биха могли да доведат до един свят, в който никой, дори най-върлият еколог, не би искал да живее. От друга страна, исках да обърна внимание и на така наречения “План Б” за нашата планета. Той съществува и учените от десетилетия работят в тази посока по един или друг начин. Ако накараме хората отново да вдигнат глави и да погледнат нагоре, ще осъзнаят, че имаме не само една планета, а имаме цяла галактика, която е само наша и ни чака. А там има приключения, за които Христофор Колумб би ни завидял искрено. Сигурен съм, че ако той беше жив сега, щеше вече да е на борда на първия полет към Марс.
Да поговорим за писането на разкази. Колко време средно ти отнема писането на един разказ? Кое идва първо – идеята, героят, посланието, финалът? Планираш ли предварително историите си?
Никога не сядам целенасочено да мисля за даден разказ. Идеята за разказите ми идва най-често нощно време преди заспиване, при разговор с някого или на концерти. Тренирал съм мозъка си да приема абсурдни идеи и да ги разгръща в реалността. Понякога дори отхвърлям реалността, защото тя е прекалено тясно място за някои идеи. Рядко пиша разказ за повече от 1 час, защото идеята му вече се е появила като кристално ясна концепция в главата ми. Много често кратките разкази се градят в главата ми отзад-напред. Героите рядко са част от самата идея. Най-често първо идва финалът, който в моите разкази винаги е неочакван. Странно е дори и за мен, но поне половината от разказите ми са се родили буквално от последното изречение в тях. Сложното е да започна да ги пиша от първото.
Кога според теб имаме истински разказ, а не недоразвита идея, история без край, идея без история и т.н.? Има ли формула добрият разказ – елементи, които несъмнено трябва да присъстват, структура, ако щеш, дори формат на финала?
За мен хубавият разказ, който ми доставя истинско удоволствие, има ясно изграден финал, който комуникира с цялото съдържание. Началото може да е неясно, героите може да са неясни, историята да е отнесена и двусмислена, но финалът има силата да сложи всичко в ред и да даде ключа за правилното интерпретиране. Ако читателят не остане удовлетворен след финала на разказа, значи нещо не е било както трябва. Пиша нещата така, че ако аз бях читател, да ми харесат. Не искам да блестя с оригиналност или новаторство. Искам просто да разкажа една история по такъв начин, че когато читателят прочете последната дума в нея, да остане едно приятно чувство, че е открил нова гледна точка за света, в който живее.
Нежанровите писатели се вдъхновяват от реалния живот. Как се вдъхновяват авторите на фантастика?
Това, че имам две книги в този жанр, не означава че съм жанров писател. Мога да променя това с няколко нови творби от различни жанрове. Вдъхновението при мен идва от контактите с хората и науката. Науката, защото тя е моята страст и ежедневно се впечатлявам от невероятния напредък, който човечеството реализира във всяко едно отношение. Писането на фантастика е една от формите, с които мога да споделя своите идеи за това накъде може да се развие светът и да вдъхновя бъдещите инженери да реализират моите мисли. Отношенията между хората също са интересен двигател, защото, независимо дали действието се развива в настоящето или бъдещето, хората винаги се вълнуват от едни и същи неща. Същите онези неща, движели света и преди 5000 години.
Водиш ли си записки? Винаги ли имаш нещо за писане под ръка?
Много рядко си записвам идеи, които са толкова добри, че ме е страх да не изпусна. Тогава си пращам имейл с идеята в няколко изречения или думи. Често използвам за това и жена ми, на която казвам “изпрати ми имейл с тези думи, аз ще се сетя” и тя го прави, докато аз примерно карам кола или ръцете ми са заети с друго. Вероятно имам няколко книги написани в писма до себе си, които стоят и чакат да бъдат систематизирани и развити. Много разкази са умрели в гънките на възглавницата, вярвайки, че утре ще се сетя каква велика идея ми е хрумнала.
По колко пъти редактираш? Лесно ли оставаш доволен от себе си?
Не знам за автор, който да е напълно доволен от себе си. И аз не съм такъв, но съм рационалист и знам, че дори да редактирам един текст стотици пъти, винаги ще може да стане по-добър, и затова трябва да избера един вариант и да кажа: “Край! Завърших го!”. Винаги обаче използвам редактор и дори не си помислям, че съм толкова добър, че моят текст да не може да бъде пипан от друг. Напротив – вярвам, че добрият редактор може да е най-добрият приятел на автора и се радвам, че познавам немалко такива.
Показваш ли на някого написаното, преди да го публикуваш? На кого имаш най-голямо доверие за обективното си мнение?
Съпругата ми е човекът, който чете всичко преди всички. Следва я майка ми, която преглежда професионално текста като коректор. Обикновено текстовете отлежават с месеци, преди да достигнат до публиката. Рядко публикувам нещо в блога си, като по-често събирам материал за следващата книга. Най-голямо доверие имам на публиката. Близките ми хора са критични, но все пак са пристрастни. Публиката чистосърдечно ще ми даде оценка, ако нещо ѝ харесва или не ѝ харесва.
Как се случи да започнеш работа с Изток-Запад?
Изток-Запад беше моето първо издателство и през годините с тях съм работил повече от чудесно. Когато с Благой Д. Иванов решихме да направим общ продукт, като издадем два сборника с разкази, в които имаме общ разказ в две части, Изток-Запад беше логичният избор за мен. Знаех, че идеята ще им хареса и ще свършим работата бързо, лесно и качествено. Така и стана.
Плюсове и минуси при двата варианта за книгоиздаване – със самофинансиране и финансиране от издателство?
Плюсовете на това да работиш с издателство е, че след като подадеш текста, нещата за теб са много лесни. Почти всичко се поема като работа от издателя, както и самото финансиране на проекта. Самопубликуването ти дава много повече свобода, но и много повече отговорности – от теб зависи да организираш дизайна, предпечата, печата, дистрибуцията. Когато самопубликуваш книгата си, трябва да гледаш на нея като на проект с бюджет, приходи, разходи, бизнес план. Същевременно, тогава можеш да се разгърнеш и да правиш буквално, каквото и както искаш. И двете форми на издаване са удобни за работа, като това кое ще избера аз зависи от проекта, от целите, от публиката и от издателството. На авторите, които се страхуват от свободата и отговорността, с която тази свобода ги натоварва, не бих препоръчал да се самопубликуват.
Имаш ли самочувствието да поставяш условия и да не издаваш на всяка цена?
Имам ясна идея какво искам от крайния продукт. Ако партньорът, с когото работя, не ми гарантира, че ще постигнем най-добрия резултат, съм склонен да се откажа. Не бих казал, че това е заради самочувствието, а защото държа нещата да са свършени правилно. Имам обаче навика, когато някой специалист в бранша ме посъветва нещо, да се вслушвам в него, особено когато става дума за неща, от които не разбирам. Независимо дали става дума за цветове, тип хартия, лепене и шиене на корици, формат и т.н. И това, според мен, е правилният подход.
Не видях име на редактор в издателския колектив на сборника с разкази. Кога един автор се решава да пропусне толкова сериозен елемент от издаването на една книга?
Разказите не минаха същинска редакция, за разликата от романа. В тях бяха сменени няколко думи и бяха готови за печат. По-забавното е, че направихме по-голяма грешка – след като финално одобрихме коригирания файл, към печатницата е бил изпратен този от предходна корекция. Така видяхме един не толкова безгрешен текст в крайния продукт. Понякога и това се случва и го приемам по-скоро като позитивен опит. Добрата новина е, че въпреки тази дреболия, имаме един страхотен продукт.
Вярвам, че си доста зает с проектите си. Как минава един твой ден? Кога намираш време за писане?
Ежедневието ми е доста динамично, тъй като имам собствен бизнес, който иска своето. Не мога да кажа, че имам дори два еднакви дни, но като цяло съм разкъсан между оперативни задачи в офиса, мотивиране на екипа ми, преговори с инвеститори и обучения с цел търсене на нови идеи и решения на проблеми. Писането често се случва в свободното време, което успявам да си планирам правилно. Някак си се научих, че работата няма да свърши и се старая да не си я нося вкъщи – нито вечерите, нито през уикендите… когато това е възможно. През отпуските си дори не ползвам интернет, освен за да си намеря хубаво кафене за писане.
Какви книги четеш? Кои автори изиграха ключова роля във формирането ти като писател?
Не мога да кажа, че имам конкретен тип книги, които чета. Въпреки това, имам сериозен афинитет към научната фантастика и изпитвам силно нежелание да чета фентъзи. Слагам и двата жанра в едно изречение, тъй като често хората си мислят, че двете са едно и също нещо, а за мен това са две отделни вселени, работещи по коренно различни закони. За мен фундаментални автори са Артър Кларк, Айзък Азимов, Майкъл Крайтън, Стивън Бакстър, който рядко се издава у нас, както и Робърт Хайнлайн. Чета и много бизнес книги, от онези, които ти дават много интересни примери с реални истории от всякакво естество. Един от любимите ми автори е Малкълм Гладуел, който няма нито една “празна дума” – нещо, което рядко се постига в подобен тип книги.
Имаш ли си любими БГ автори?
Любен Дилов баща – истинският Дилов, както го наричам – е един от любимите ми родни автори. От съвременните автори не мога да кажа, че имам любимец, макар че в последните години родните автори правят чудовищни неща на световно ниво и искрено им се възхищавам. Особено впечатлен съм от комиксът “Седем градски гряха”.
Върху какво работиш в момента?
Върху следващия роман. Той ще е лесен за консумация трилър, който няма да дава мира на читателя, като ще дразни сетивата с логически и абстрактни въпроси до самия край. Типично в мой стил, краят ще е нетипичен, изненадващ и причиняващ силни емоции. Вероятно ще видим новия проект на пазара чак другата пролет.
Имаш ли си писателски амбиции? С какво би искал да се похвалиш след 5 години например?
Писането е онази част от живота ми, която ми дава пълно удовлетворение. Когато сядам да пиша, го правя основно заради себе си, без да имам за цел да продам конкретен тираж. Бих се радвал, ако повече хора ме четат и идеите ми стигнат до максимален брой четящи, но това е по-скоро една мечта, отколкото амбиция. Амбицията предполага да имам очаквания, а очакванията са опасно нещо за психиката на един автор. По-скоро давам най-доброто от себе си и приемам резултата такъв, какъвто е. След 5 години бих искал да се похваля с роман или сборник разкази, издаден в чужбина.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Единственият съвет, който мога да дам, е не толкова като автор, а като предприемач и той е да пускат своите произведения на пазара. Било то под формата на сайт, електронни книги или като книжно тяло – важното е създаденото от тях да види бял свят. Много автори не вярват в себе си и не правят тази финална стъпка. Вероятно има стотици велики неща, които са по някакви харддискове и “прашасват”, вместо да зарадват някой любопитен читател.
