“ИСТОРИЯ ВТОРА, в която авантюристите получават нови, авантюристични имена”

Из “Кралство Заувари” на Любивое Ршумович, издателство Емас.

“Nomen est omen – името е съдба и знак, гласи една латинска пословица. Много пъти в живота съм срещал хора, чиито имена или фамилии означават в известен смисъл и техните професии. Сещам се, например, за гросмайстора Матанович. Всеки, който седне да играе шах с него, несъмнено ще си помисли, че във фамилията му се съдържа думата МАТ, а известно е, че мат означава мрачна заплаха за всеки шахматист. Подобен е случаят и с гросмайсторите Матулович и Шахович, чиито фамилии са съдбовно свързани с древната шахматна игра.

Такива случаи има не само в шаха.

В град Крагуевац видях фирма на касапина Коста Месич. В Ужице град навремето си живял обущарят Цървулкович. В пътностроителното предприятие за пътища в град Чачак дълго време като пътен надзирател работил Ратко Пътникович. После се пенсионирал. На малкия пазар Джерам в Белград работи цветарката Биляна Розич, а на улица „Маршал Тито“ се намира магазинът на златаря Златко. А в град Нови Сад пък неотдавна отворил салон мъжкият фризьор Боян Стрижевич…

Моите синове ме слушаха, без да трепнат.

– А каква връзка има това с нас? – попита най-после Марко.

– Сега сме авантюристи и трябва да имаме авантюристични имена. Ще се озоваваме в различни ситуации, не е изключено и в опасност, и личните имена само ще ни пречат. Истинските авантюристи, каквито са Рамбо, Баш Челик, Тарзан, имат интересни и лесно запомнящи се имена. И което е още по-важно, тези имена не може да носи всеки. Извинете, ама Тарзан е единствен и неповторим, независимо кой художник го е рисувал или кой артист играе ролята му.

– Нека Марко бъде Комар, и без това така го наричат приятелите в училище – предложи Милан.

– Харесва ми – казах.

– Комар! Комар! – скандираше Никола.

– А сега да се договорим какъв е Комар – предложих аз.

– Смел и хубав, но склонен към надебеляване – рече Милан.

– И влюбен в Ана – добави Никола.

– И обича да дърпа ушите на глупавите си братя – рече Марко и размахал ръце, тръгна към Милан и Никола.

Успях да осуетя битката.

Марко е на единайсет години, има силна ръка и изобщо не е нежен към братята си, когато някой от тях го ядосва.

Веднъж на въпроса на майка си защо така нервно гризе ноктите си, той отвърнал:

– Как да не съм нервен! Мине, не мине и ми родиш по някой брат!

Милан е на осем години, голям инат е, но е миролюбив. Занимава се главно с рисуване и никога не му е скучно. На една родителска среща класната каза, че децата са немарливи, че не пишат домашните си, а всички, с изключение на Милан, трябва да го правят, иначе ще получат двойки. Чувайки тези думи, смутено попитах:

– А Милан, защо той не трябва да го прави?

– О, Господи, нима толкова малко познавате детето си? Освободих го, защото в час той само рисува, нищо друго не го интересува! Ще стане художник, за какво тогава му е притрябвала математиката!

Никола е на три години и половина, негови идоли са братята му, подражава им, а в някои случаи се мъчи да ги надмине. Братята го обичат, смятат го за духовит. Веднъж каза, че шортите се наричали така, защото в тях се шорало, тоест, пишкало се, и затова го провъзгласиха за герой на деня. Оттогава не спира да изразходва всичките си сили в стремежа да бъде интересен, което най-често му се удава.

– Комар, а как ще се казва Милан в нашата Авантюра? – попитах.

– Кими. Той е японец, познава бойните умения – карате, жиу-жицу, кендо, айкидо… Зад очилата не може да се види, че очите му не са дръпнати. На ревера си ще носи значката на шотокан, за да се знае кой е и какво е.

– Но ако някой наистина го нападне?

– Ще изяде боя.

– Така е! – провикна се Никола.

Милан мълчеше, значи – одобряваше.

– Какво мислиш, Кими?

– Коничива!? – отвърна той с японското привет.

И така, решихме и това.

С името на Никола беше по-лесно, то си е хубаво, авантюристично, трябва само малко да се скъси – Ник.

– Не искам Ник! Аз ще се казвам Цар – реагира сърдито той.

– Цар не е име, а професия – обясни му Комар.

– На мен дядо ми вика: „Где си, бе Царю“, нищо че професията ми е внук.

– Твоята професия не е внук, ти нямаш професия, ти си непрофесионален.

– Не е вярно, професионален съм.

– Нека се казва Цар – намесих се аз, за да прекратя сблъсъка на мнения.

И макар че всички приеха авантюристичните имена, някакъв глас вътре в мен неочаквано се обяви против. Дали защото беше мой ред да получа авантюристично име? Не знам, може би.

И тримата внимателно ме гледаха.

– Аз ще се казвам Кон! – процедих съкрушено през зъби.

– Ти да не си индианец, че да се казваш Кон – възрази Комар.

– Това е селско име – обади се Кими.

– Според мен е дивашко – каза Цар и понеже всички погледнахме към него, гласът му прозвуча, сякаш се защитаваше от нещо.

– Добре тогава, вие предложете име – казах накрая.­

Всички потънаха в размисъл. След известно време Комар предложи:

– Хайде да тръгваме, по пътя ще го измислим.

Съгласихме се.

Цар вече бе събудил майка си, за да се сбогува. Пътьом й разказваше какво сме направили, как сме се опаковали, за какво сме се договорили, а за какво не…

– Чарли би могъл да се казва Чарли и в тази ваша Авантюра – предложи Аника, която вече беше съвсем будна.

– Браво! Да живее мама! Как не се сетихме?

– А ти? – приближи се тя до мен, докато децата се радваха на името ми.

– Какво аз?

– Ще можеш ли да се справиш сам с тримата?

– Няма.

– И какво ще правиш тогава?

– Ще ти се обадя, ако запецна.

– Знаеш, че най-много обичат да им се разказват истории?

– Знам.

– А знаеш ли някакви истории?

– Ще измислям на момента, докато не ме надушат.

– Правиш си шеги с това, гарантирам ти, че още утре, най-късно вдругиден, ще ми телефонираш да тръгна и да помагам.

– И ти, разбира се, ще дойдеш?

– Иска ми се да отида за няколко дни с Нана1 в Египет. Да си отдъхна малко от вас, мъжете…

– Ще им обясня, че си в Африка, и затова не можеш да дойдеш.

– Ще бъда искрена и ще ти кажа, че не знам защо реши да пътувате без мен… Африка няма да избяга, ние двете можехме и да тръгнем по-късно …

– Как така не ти е ясно? За да можем панически да те повикаме, когато нещо запецне – казах шепнешком, за да не ме чуят останалите.”

 

 

 

Из “Кралство Заувари” на Любивое Ршумович, издателство Емас. Превод – Ася Тихинова-Йованович.

Още откъси от книгата:

“ИСТОРИЯ ЧЕТИРИНАЙСЕТА, в която оказваме първа помощ на приятел на пътя”

*

Един баща тръгва на път с тримата си сина. На път в Авантюрата. На път за Кралство Заувари. На езика на автора заувари означава дребните неща от детските години, които той ревниво е събирал и пазел и които са съставлявали кралството, чийто суверен е бил. Заувари е метафора на детството и на всичко онова, което го прави щастливо. Или с други думи един баща тръгва на път с тримата си сина към своя Роден край и към своето детство.

По време на това весело пътуване трите деца ще задават много въпроси и ще научат най-разнообразни полезни неща за природата, за растенията, историята, културата. Ще срещнат интересни хора, каквито няма в градовете, ще станат свидетели на майсторлъка на майстори със стари занаяти, ще помогнат дори да се изроди теленце в един селски обор. Чрез житейските си преживявания децата, заедно със своя баща, ще открият какво значи да бъдеш благороден и добър, какво значи обич и разбирателство, защо и как трябва да изчезнат омразата, неправдата и сълзите в света, в който живеем. И ще дадат пример как могат да общуват деца и родители.

Една добра книга, написана на разкошен, богат и достъпен за децата език. Книга, която развеселява, поучава, натъжава, обогатява и не оставя никого равнодушен.

*

ЛЮБИВОЕ РШУМОВИЧ е най-известният съвременен сръбски детски писател. Автор е на повече от 85 книги за деца, дълги години работи като редактор на Детската програма на Радио “Белград”, след което преминава в ТВ “Белград”, където пише и поставя над 600 предавания за деца. Много от стихотворенията и емисиите му остават незабравима част от детството на редица поколения. Носител е на почти всички литературни награди в бивша Югославия и днешна Сърбия, както и на редица престижни международни награди.