“Болна е майчината фантазия, катастрофирала кола е тя, а до колата – тяло. Твоето тяло, Томи…”
Из романа “Утре” на Радостина А. Ангелова и Александър Станков, издателство Софтпрес.
“Още не съм се прибрал.
Защо?
Трябваше да се върна до училище.
Нещо се е случило ли?
Ще ти обясня като се прибера.
OK.
OK.
Уговорката ни с Тома е да изпраща дежурно съобщение всеки ден: когато стига в училището и когато си тръгва. Не искам, казвам му, да разбера чак вечерта – когато не се прибираш и не се прибираш, и не се прибираш, а аз започвам да звъня на едната ти баба, на другата ти баба, на Мартин, на класната ти, на полицията – че още сутринта не си стигнал в училището. Защото се страхувам, че… – тук спирам, езикът ми спира, заклещва се, замотава се някъде из устата ми все едно ми липсва не един зъб (всяко дете струвало на майката един зъб), ами два, три, десет, но въпреки това умът ми рисува картини, на които не мога да сложа край. Езикът може да спре, но фантазията – не. Болна е майчината фантазия, катастрофирала кола е тя, а до колата – тяло. Твоето тяло, Томи… А може би е тяло върху релсите в метрото… Твоето тяло, Томи… Или онова наръгано момче…
Идиотка.
Идиотка!
Отдавна не отговарям на дежурните му съобщения. Само ги регистрирам. Сутрин става в шест и излиза двайсет минути след това. Аз обикновено лягам в пет и понякога го чувам. Понякога дори не лягам, а го изчаквам да се събуди, мотая се по нощница около него, подсещам го – вземи си вода, закопчай си ризата – студено е, горещо е – не се закопчавай догоре, вземи си ръкавици, свали си качулката, ето пари, купи си кафе, внимавай с кафетата, не искаш да станеш като нас, нали (имам предвид мен и моето безсъние), не забравяй да ми изпратиш съобщение, ще те чакаме за обяд, не сме си у дома за обяд, по-добре яж някъде с момчетата, да, знам, че предпочиташ да си тук, добре не тук, а с нас (този път имам предвид мен и баща му).
Бързо разбирам, че единствено се пречкам. Той е войник. Метър и седемдесет и пет малък войник, който в целия хаос знае точно в кой момент да се пресегне за муниции, кога да метне раницата на гърба си и да изкрещи, но така, че да не събуди баща си: „В атакаааа!“ (тръгвам…).
Обозът, бос и неумит, е излишен.
―
Подвивам опашка и лягам. На другата сутрин не ставам. На третата обаче става баща му. Сцената се повтаря, вече с повече мъжка раздразнителност от страна на единия и повече мълчание от страна на другия. В крайна сметка раздразнителният отново поема в мрака към училището, а другият пъха въздишката си под одеялото до мен и навярно страшно му се иска да ме събуди, защото най-после сме двамата, разполагаме с някакви си час и половина насаме, преди да поемем по нашите си пътища, но знае, че ако ме събуди, няма да издържа без сън целия ден и затова не помръдва.
Понякога аз наистина спя, но чувам как е притихнал до мен. Ядосвам се, че мълчи. Че не протяга ръка, за да ме разбуди както преди, когато Томи беше малък и не ставаше за училище. За да му е лесно да го прави – мисля си, докато спя, – значи вече не го вълнувам. Сигурно е спрял да ме обича. Сигурно много неща са спрели, само проклетият часовник тиктака до главата ми.
А Сава е притихнал. Благодарна съм, че мълчи. Че не протяга ръка, за да ме разбуди както преди, когато Томи беше малък и не ставаше за училище. Може би не му е лесно да го прави – мисля си, докато спя, – защото още го вълнувам. За да пази съня ми, значи не е спрял да ме обича. Дано се сети да махне този часовник, който така ужасно тиктака до главата ми.”
.
Из романа “Утре” на Радостина А. Ангелова и Александър Станков, издателство Софтпрес.
Още откъси от романа:
“Трябва да се научиш, Томи, кога да говориш и кога – не…”
“Може би мъжът срещу мен не е технологичен гений, но все трябва да е чувал за копирна машина…”
.
Всяко утре е обещание. „Утре” е обещание, изпълнено днес.
Албена е в края на четиридесетте. Успешно ръководи бизнеса си с кафенета въпреки рязката смяна на приоритетите в живота на съпруга й след преживения от него инфаркт. Синът й Тома е на шестнайсет – възраст, в която имаме отговор на най-сложните въпроси, но се блъскаме в дребните питания. Когато знаем какво е любовта, но мисълта за среща ни плаши. Обикновено успоредните прави в ежедневието на Албена и Тома неочаквано се преплитат, когато майката се включва в театралния кръжок на сина си. Докато учениците търсят пиеса за коледното тържество, Албена открива неочакван път към осем тийнейджърски истории.
Разказан от двама автори – майка и син, в две гледни точки, „Утре” е роман, насочен и към родителите, и към техните (пораснали) деца. История, която уж се потапя в плитките води на ежедневието, а го завихря така, че ни разкрива поглед към дълбокото. В „Утре” има усмивки, топлина и любов. И дванайсет ароматни описания на различни кафе напитки, които оставят дълъг послевкус в мислите. И зареждат с енергия за утре.
Радостина А. Ангелова е преподавател, доктор на техническите науки. Награждавана e у нас за поезия и разкази, победител е във Втория европейски конкурс за поетична книга на английски език (2011). Три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку. Има издадени седем романа, сред които „Виенски апартамент”, „Афиши в огледалото” и „Бал в Мулен Руж”. „Утре” е първата й книга в съавторство с нейния син.
Александър Станков е на шестнайсет години и пред името му в конкурсите често стои „най-млад автор”. Ученик е в Немския отдел на 91 Немска езикова гимназия. Две негови стихотворения са отпечатани в детска антология на белгийското издателство Alquirelle (2011), печелил е награда в конкурса „Перо от Пеликан”. Негови разкази са включени в сборниците „Лабиринт на любовта” (2018) и „Под лъчите на слънцето” (2018). „Утре” е първият му роман.
