„Това е проблемът, когато споделяш с трети човек подробности за връзката си. Играта вече не беше честна…“

Из романа „Майката на дъщеря ѝ“ на Даниела Петрова, издателство Сиела.

ТАЙЛЪР

ТОГАВА

 

Казах на Рейчъл, че Лана се опитва да намери донор от български произход. Беше студен ден в средата на декември, десет дни преди Коледа. Това беше последната ни среща за семестъра в Унгарската сладкарница на „Амстердам“, която се беше превърнала в предпочитано от нас място. Закъснях – идвах направо от лекция – и бях изминал пресечките до сладкарницата с бърза крачка. Избърсах потта от челото си и влязох. Сладкарницата беше популярна сред преподавателите и студентите от Колумбийския университет и беше пълна с хора, които четяха книги и вестници, работеха на лаптопите си или пишеха в тетрадките си. Тъкмо поради тази причина мястото ми харесваше. Нямаше музика, нямаше канапета, нямаше безжичен интернет. Вместо здравословна храна имаше вкусни закуски и десерти като любимата ми напоена със сироп баклава.

Зърнах Рейчъл, която седеше на една маса в дъното на помещението с кръстосани крака и вперен във вратата поглед, а пред нея имаше чаша кафе. Беше красива. По-красива от обикновено. Може би заради яркото червило или заради начина, по който беше вързала косата си, разкривайки изящната извивка на врата си.

– Извинявай, но студентите не искаха да ме пуснат – изрекох и преди да седна, сложих палтото си на облегалката на стола.

Рейчъл се засмя.

– Студентите те обожават!

Тя беше моя асистентка в два от курсовете ми.

– Вината е моя. – Направих укорителна физиономия. – Както знаеш, съм ненаситен, когато студентите ми задават въпроси.

Обичах да преподавам. Някои от колегите ми предпочитаха да се занимават с изследвания и с писане и публикуване на материали. Много от тях се оплакваха, че им възлагат да водят уводни курсове. Но аз обичах лекциите от курса „Въведение във философията“. Задълбаването във въпроси като „Какво представлява съзнанието?“, „Могат ли машините да мислят?“ и „Как бихме могли да знаем, че не живеем в матрица?“. За мен нямаше нищо по-удовлетворяващо от изписания върху лицата на студентите ентусиазъм, особено що се отнасяше до тези от тях, които никога не се бяха докосвали до философията или си мислеха, че не се интересуват от нея, преди да им задам въпроса: „Ако съществуваше подобна възможност, бихте ли избрали безсмъртието?“ Провокираните от въпроса спорове ставаха толкова разгорещени, че често не успявах да довърша предвидения за деня материал, но бях щастлив дори и когато единственото нещо, което студентите усвояваха до края на семестъра, се свеждаше до умението да поставят нещата под въпрос, особено нещата, които приемаме за даденост.

– Логично е – изрече Рейчъл, след като й казах, че Лана настоява донорът ни да бъде от български произход. – Корените са важни. Те са нашата опора.

Давах си сметка, че тя мислеше за майка си.

– Проблемът обаче е в това – отвърнах, – че не се намират български момичета. Проверихме във всички агенции в щата, а и чак до Калифорния.

Рейчъл кимна замислено и отпи от кафето си, оставяйки ярка червена следа върху порцелановата чаша.

– Би могъл да разлепиш обяви в кампуса – изрече тя и аз преместих погледа си от чашата към лицето й. – Спомням си, че съм виждала подобни обяви, докато бях студентка в Принстън. Гените на хора, които са учили в някой от университетите от Бръшляновата лига, се търсят много. – Сбърчи нос и аз се засмях, докато добавяше: – Със сигурност сред чуждестранните студенти има българки.

Върнах се вкъщи едва ли не тичешком, изпълнен с въодушевление от брилянтната идея, за която щях да разкажа на Лана. Бях достатъчно разумен, за да не споменавам пред нея, че идеята е на Рейчъл. В противен случай щеше да ми се наложи да й обясня коя е Рейчъл и защо, по дяволите, споделям лични неща с асистентката си – не бях готов да водя тази битка.

В случая от значение беше единствено фактът, че Лана беше паднала духом заради невъзможността да намерим донор от български произход, а аз може би бях открил решението на проблема.

* * *

Когато имаше среща с членовете на групата, Лана обикновено не се прибираше преди осем и половина, понякога преди девет. Използвах времето, докато я чаках, за да отговоря на имейлите на студентите си и да подготвя лекцията си за следващия ден. Но тази вечер не бях в състояние да се концентрирам, тъй като нямах търпение да й кажа за обявата. Прегледах набързо една статия, която беше свързана с книгата ми за метафизиката на съвпадението, преди да се откажа да работя.

Направих задушено пиле със зеленчуци вместо бързите ястия с паста, които обикновено приготвях, когато беше мой ред да се погрижа за вечерята. Дори говорих със сестра си, на която не се бях обаждал от няколко седмици. Докато с Лана правехме опити за бебе, Сам и съпругът й бяха успели да се срещнат и да се оженят и вече имаха две красиви дъщери. Лана ги обожаваше. Възприемах идеята да имам деца като нещо абстрактно, но всеки път, когато гледах как Лана си играе с племенничките ми, чувствах съкрушително желание да сбъдна тази мечта за нея. За нас.

Когато най-накрая чух, че Лана пъхна ключа в ключалката, се втурнах към вратата с чаша вино в ръка, за да я посрещна. Беше започнало да вали сняг и аз изчетках снежинките от косата й и поех мокрото й палто. Бях пуснал на уредбата един диск на „Буена виста соушъл клъб“ и дори се бях сетил да запаля свещи. Припявах „Dos gardenias para ti„*, докато вдигах нагоре свободната си ръка, правейки се, че й поднасям цветя. Общо взето, познанията ми по испански се свеждаха до тази фраза.

Лана се засмя.

– Какъв е поводът? – попита тя и отпи от виното.

Изчаках я да си свали ботушите и я отведох във всекидневната.

– Първо да ти кажа, че Сам ни покани на вечеря в събота. Тя не приема оправданията ни, че и двамата имаме много работа.

– Чудесно. – Лана се разположи на канапето и аз седнах до нея. – Но поканата на сестра ти не е причината…

Тя махна с ръка към свещите и виното и ме погледна с очакване. Повече не бях в състояние да се сдържам.

– Хрумна ми една идея – изрекох и се ухилих като малко момче.

– Надявам се, че това не е поредният ти опит да ме примамиш да отидем на почивка.

Лана вдигна вежди и в крайчетата на устните й заигра усмивка.

– Става дума за нещо, което е още по-хубаво. Свързано е с намирането на донор от български произход.

Лана изправи гръб.

– В какъв смисъл?

– Няма никаква гаранция, но може би по този начин шансовете ни ще нараснат. – Лана се размърда върху канапето и се обърна към мен, а аз продължих: – Мисля си, че със сигурност има български студентки в кампуса. Може би, ако разлепим обява, че търсим…

– В никакъв случай! – отсече Лана, клатейки глава. Усмивката изчезна от устните й. – Искаме донорството да бъде анонимно. Вече обсъдихме този въпрос.

– Знам, че вече го обсъдихме. – Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да потисна раздразнението си от факта, че Лана ми говореше така, сякаш бях кретен. – Но тъй като в агенциите няма регистрирани българки, си помислих, че…

– Съжалявам, Тайлър, но не мога да поема риска някоя жена да се появи на вратата ни след пет години и да размъти мозъка на детето ни.

Искаше ми се да й изкрещя, че се държи като параноичка. Да й обясня, че може би е по-добре да познаваме донора си, в случай че детето ни един ден има медицински проблеми. И най-вече че трябва да вземаме решенията заедно.

Вместо това  обаче казах:

– Изборът е твой – и се изправих на крака.

Бях твърде изтощен, за да споря.

* * *

Когато Рейчъл ме попита за обявата няколко дни след разговора ни, ми беше неудобно да й кажа, че Лана е отхвърлила идеята. Как можех да й го обясня? Лана реагира така, сякаш й предложих нещо абсурдно като: „Хайде да си откраднем бебе“. Щях да се усъмня в преценката си, ако не беше Рейчъл. Това е проблемът, когато споделяш с трети човек подробности за връзката си. Играта вече не беше честна. Бях намерил съюзник в лицето на Рейчъл – някой, който ми доказваше, че съм прав, всеки път когато с Лана бяхме на различно мнение. Не защото Рейчъл заставаше на моя страна, а защото това беше единствената страна, която познаваше.

Казах на Рейчъл, че ще й бъда благодарен, ако измисли текста на обявата, тъй като дори не бях сигурен какво трябва да пише в нея. Три дни по-късно през един ясен, но мразовит следобед точно преди края на семестъра двамата обикаляхме през кампуса и лепяхме розови, жълти и лилави листове, на които пишеше: „Влюбена двойка търси донор на яйцеклетки, който е от български произход“.

Не се притеснявах, че Лана може да види обявата. Шансът да се разходи из кампуса беше нищожен. Чувствах се зле, защото го правех зад гърба й. Естествено, че се чувствах зле. Но го правех за нея.

„Какво е най-лошото нещо, което може да се случи?“, питах се, докато закачах един розов лист на дъската за обяви в столовата.“

 

–––––––––––––

* Две гардении за теб. – Бел. прев.

 

Из романа „Майката на дъщеря ѝ“ на Даниела Петрова, издателство Сиела. Превод от английски – Стоянка Сербезова-Леви. Редакция и корекция – Даниела Петрова, Русанка Одринска.

Още откъси от романа:

“Това не беше редно. Не трябваше да познавам донора си. Не трябваше да разговарям с нея…”

 

Приятелство, трагедия и дълго пазени тайни преплитат неразривно съдбите на две жени в дебютния роман на Даниела Петрова. Докъде може да стигне майчината любов? И къде започва тя?

Лана води съвсем нормален, спокоен живот. До момента, в който дългогодишният ѝ приятел внезапно и необяснимо я напуска – точно преди поредната медицинска процедура за забременяване, с която младата двойка се бори с безплодието от години. Подреденият живот на Лана е изкаран извън релси. Решена да вземе съдбата си в ръце, тя все пак преминава през процедурата. И също толкова изненадващо процедурата се оказва успешна.

Нещата не спират дотам. Тогава – когато най-малко го е очаквала – Лана се сблъсква на улицата не с кого да е, а с младата жена – донор на яйцеклетка, благодарение на която бебето в корема ѝ расте. Въпреки всичките си инстинкти и притеснения, Лана не може да устои на чара на младата Катя и това е началото на едно неочаквано приятелство.

Катя е свободен дух, студентка, дошла от България да следва в Америка. Макар и пълна противоположност на прагматичната Лана, момичето бързо се превръща в част от живота ѝ. Катя не би могла да знае, че Лана носи нейното бебе в корема си – донорството е винаги анонимно в крайна сметка. И Лана няма намерение да ѝ каже. Все още. Въпреки това близостта между двете жени процъфтява.

Но изведнъж – точно толкова внезапно, колкото се е появила – Катя изчезва. И Лана може би е последният човек, който я е видял. Лана се заравя в миналото на Катя, решена да разбере какво се е случило с жената, на която дължи толкова много. Но коя всъщност е Катя? Каква е силата, придърпала я в живота на Лана? Кой е виновен за изчезването ѝ?

И дали младото момиче наистина не е знаело, че говори с майката на дъщеря си?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: