“Дълги редици от празни закачалки се раздвижиха като беззвучни камбани…”

Из романа “Слънчева буря” на Оса Ларшон, издателство Емас. Превод – Радослав Папазов.

“Четвърт час по-късно Ана-Мария слезе от личния си форд „Ескорт“ на паркинга пред църквата на Извора на силата. Продължаваше да е дяволски студено. Въздухът яростно щипеше и хапеше бузите й. Дишаше ли през устата, я заболяваха гърлото и дробовете. Дишаше ли през носа, миниатюрните косъмчета в ноздрите й замръзваха при всяко поемане на дъх. Уви шала си така, че да й покрие устата, и си погледна часовника. Разполагаше най-много с половин час, иначе колата нямаше да запали. В големия паркинг с места за поне четиристотин автомобила нейният тъмночервен „Ескорт“ изглеждаше дребен и нищожен до волвото 740 на Свен-Ерик Столнаке. Видя и кола на радиото. Иначе на паркинга имаше още само дузина напълно затрупани от снега автомобили. Хората от техническия екип явно вече си бяха отишли. Тръгна нагоре по тесния път към църквата на хълма Сандстенсбергет. Кристална глазура от скреж обливаше брезите, а най-отгоре на възвишението, обградена от звезди и планети, Кристалната църква се издигаше величествено към тъмните нощни небеса. Приличаше на огромен светещ леден блок, блещукащ в надпревара със Северното сияние.

Скапана постройка, направена за фукня, помисли си тя, докато пъшкаше нагоре по склона. Тая отвратително богата енория да беше дарила част от кинтите на организацията „Спаси децата“. Ама къде по-приятно е да се пеят госпели в огромна църква вместо да се копаят водни кладенци в Африка.

Отдалече видя пред портите на църквата колегата си Свен-Ерик Столнаке, полицейския асистент Томи Рантахирьо и полицейския инспектор Фред Улсон. Свен-Ерик, гологлав както винаги, стоеше неподвижно, пъхнал дълбоко ръце в топлите джобове на пухеното яке. Двамата по-млади мъже се движеха напрегнато около него по-превъзбудени от млади кучета. Тя не ги чуваше, ала виждаше как разпалените думи на Рантахирьо и Улсон излизат от устите им под формата на бели балончета пара. Щом я видяха, първи с радостен лай я поздравиха младите кучета.

– Здрасти – изджавка Роми Рантахирьо, – как е?

– Добре е – подвикна от своя страна дружелюбно тя.

– Вече ще трябва да казваме здрасти първо на корема ти, а след петнайсет минути ще се появиш и ти – подхвърли Фред Улсон.

Ана-Мария се засмя.

Срещна сериозния поглед на Свен-Ерик. По мустака му, досущ като на морж, се бяха образували ледени висулчици.

– Благодаря ти, че дойде – кимна той. – Дано си закусила, защото това вътре няма да ти събуди апетита. Да влизаме ли?

– Да ви изчакаме ли? – Фред Улсон тъпчеше снега с крака. Погледът му се местеше от Свен Ерик към Ана-Мария и обратно. Нали уж Свен-Ерик заместваше Ана-Мария, така че чисто формално сега той е шефът. При положение обаче, че Ана-Мария е тук, не беше лесно да се разбере кой ще взима решенията.

Ана-Мария си държеше устата затворена и закова поглед върху Свен-Ерик. Тя беше тук само за компания.

– Най-добре да останете тук – каза Свен-Ерик, – да не нахълта някой външен човек, преди да са дошли да вземат тялото. Но, ако ви е студено, застанете вътре до вратата.

– Не, да го вземат мътните, ще си стоим отвън. Просто се чудех – увери го Фред Улсон.

– Разбира се – ухили се Роми Рантахирьо с посинели устни. – Нали сме мъже. На мъжете не им е студено.

Свен-Ерик влезе плътно след Ана-Мария и затвори тежката църковна порта. Минаха покрай гардероба, почти незабележим в полумрака. Дълги редици от празни закачалки се раздвижиха като беззвучни камбани, разлюлени от студеното течение, нахлуло отвън. Две летящи врати водеха към главната зала на църквата. При влизането Свен-Ерик несъзнателно снижи глас.

– Сестрата на Виктор Страндгорд е съобщила в централата към три часа. Открила го мъртъв и се обадила от телефона в офиса на пастора.

– Къде е тя? В участъка ли?

– Не. Нямаме представа. Наредих в централата да бъде назначен някой да я открие. Когато Томи и Фреде пристигнали в църквата, тук нямало никой.

– Какво казаха от техническия екип?

– Само да гледаме и да не пипаме.

Тялото лежеше в средата на пътеката към олтара. Ана-Мария спря недалеч от него.

– Мамка му – изпусна се тя.

– И аз така реагирах – успокои я Свен-Ерик, застанал непосредствено зад нея.

Ана-Мария извади от вътрешния джоб на якето си малък диктофон. Поколеба се за миг. Имаше навика да записва гласа си, вместо да си води бележки на ръка. Само че в момента това всъщност не беше нейна работа. Дали не беше редно наистина само да прави компания на Свен-Ерик?

Престани да усложняваш нещата, предупреди се мислено тя и включи диктофона, без да поглежда към колегата си.

– Часът е пет и трийсет и пет – съобщи тя в микрофона. – Днес е шестнайсети януари, не, всъщност е седемнайсети. В момента се намирам в църквата на Извора на силата и пред мен е трупът на мъж, доколкото ни е известно на този етап, Виктор Страндгорд, познат като Райското момче. Мъртвият лежи в средата на църквата. Изглежда са го разпорили, защото смърди отвратително, а килимът под тялото е мокър. Вероятно това е кръв, но трудно може да се каже със сигурност, тъй като килимът, на който лежи, е червен. Дрехите му също са опръскани с кръв, а от раната не се вижда много, освен че част от червата му са изскочили. По-късно лекарите ще дадат повече информация по въпроса. Мъжът е облечен с джинси и пуловер. Подметките са сухи, а килимът под обувките не е мокър. Очите са избодени…

Ана-Мария прекъсна и изключи диктофона. Обходи тялото и се наведе над лицето. Беше на път да заключи, че това тук е един красив труп, но се въздържа – все пак си имаше граници на нещата, които можеше да каже пред Свен-Ерик. Лицето на мъртвеца й напомни за Едип цар. Като ученичка в гимназията беше гледала постановката на видео. Тогава сцената с избождането на очите не я трогна кой знае колко, но сега картината нахлу мощно в съзнанието й. Пак й се допишка. Не бе в състояние да се отърси от онази картина. По-добре да побърза. Включи отново диктофона.

– Очите са избодени, а дългата му коса е напоена с кръв. Явно има рана на тила. Порезна рана на гърлото, но от нея не тече кръв, китките липсват…

Ана-Мария погледна въпросително към Свен-Ерик, а той й посочи редиците със столове. Тя се наведе трудно и огледа пода между столовете.

– Аха, едната китка се намира на три метра между столовете. А другата?

Свен-Ерик повдигна рамене.

– Няма преобърнати столове – продължи тя. – Няма следи от бой, нали, Свен-Ерик?

– Не – отвърна Свен-Ерик, без да прикрива неприязънта си да се записва на диктофон.

– Кой техник направи снимки? – осведоми се тя.

– Симон Ларшон.

Добре, помисли си тя. Щяха да имат хубави снимки.

– Иначе църквата изглежда нормално – продължи Ана-Мария. – За първи път идвам тук. По онези части от стените, които не са от стъклено армиран бетон, са накачени стотици бели лампи. Колко ли е висок таванът? Със сигурност над десет метра. Огромни прозорци на тавана. Сини столове са наредени в съвсем прави редици. Колко ли хора се побират тук? Навярно две хиляди.

– Плюс галерията – допълни Свен-Ерик.

Той обикаляше залата, а погледът му се плъзгаше по стените като прахосмукачка.

Ана-Мария се обърна и се загледа към високата галерия зад нея. Тръбите на органа се извисяваха към прозорците на тавана и там се сливаха с отраженията си. Гледката бе впечатляваща.

– Няма какво повече да се допълни. – Ана-Мария се поколеба за миг, произнесе го, сякаш от подсъзнанието й искаше да се изплъзне някаква мисъл и да се промъкне през пролука между сричките на думите й. – Но има нещо обаче… нещо не ми дава мира, докато гледам всичко това. Като изключим факта, че никога не съм виждала по-обезобразено тяло…

– Ехо! Господин заместник-главният прокурор се изкачва по баира.

Томи Рантахирьо си беше показал главата на вратата.

– Кой му се е обадил, дявол да го вземе? – попита измъчено Свен-Ерик, ала Томи вече беше изчезнал.

Ана-Мария го погледна. Преди четири години тя оглави отдела и през първите шест месеца Свен-Ерик почти не разменяше и дума с нея. Беше дълбоко огорчен, защото тя бе получила мястото, за което бе кандидатствал той. А сега, вече примирил се да бъде втори избор, не изпитваше желание да се изкачва нагоре. Реши, че е добре да го похвали при удобен случай. Сега обаче той трябваше да се оправя сам. Хвърли му окуражителен поглед и в същия момент заместник-главният прокурор Карл фон Пост нахлу през портите на църквата.

– И какво, по дяволите, означава това? – развилня се Фон Пост.

Свали си кожената шапка и по навик прокара пръсти през лъвската си грива. Затропа с крака. Кратката разходка от паркинга дотук бе достатъчна лъскавите обувки на Church’s да се превърнат в лед. Закрачи към Ана-Мария и Свен-Ерик, но при вида на трупа на пода спря и се дръпна назад.

– О, мамка му – избухна той, оглеждайки неспокойно обувките си, за да провери дали не ги е изцапал. – Защо никой не ми се обади? – продължи той към Свен-Ерик. – Отсега нататък аз водя разследванията и очаквай сериозен разговор с главния комисар, ако ме изолираш.”

 

Из романа “Слънчева буря” на Оса Ларшон, издателство Емас. Превод – Радослав Папазов.

Още откъси от книгата:

“…усети как раздразнението й се покачва със скоростта на живак в нагорещен термометър…”

“Изпитваше непреодолимо желание да залови убиеца…”

***

Първият случай от преведената на повече от 20 езика поредица за Ребека Мартинсон

*

Полярна нощ в далечния шведски Север. Оскверненото тяло на млад пастор лежи върху пода на църквата, която сам е основал. А в черното небе над малкия град висят яркоцветните спирали на Северното сияние…

„Биде вечер, биде утро, ден първи.“

Смразяващо начало на смразяващ роман, първият на известната днес Оса Ларшон, който ѝ донася престижната награда на Шведската академия на криминалните автори за литературен дебют и я превръща в международна литературна сензация.

*

Ребека Мартинсон се завръща в Коруна, родното място, което позорно е напуснала преди години. Зад завръщането на адвокатката от Стокхолм стои сериозна причина – нейната приятелка от детството, крехката и лабилна Сана, има нужда от помощ. Брат ѝ е станал жертва на брутално убийство и разследващите са я поставили начело в списъка на заподозрените. Ребека има задачата да разсее булото на вината, обвило Сана, и да отхвърли обвиненията на амбициозния прокурор и решителната полицайка, работещи по случая. Но за да помогне на приятелката си, тя трябва да преживее отново мрака на миналото си в Коруна. Да се впусне в плетеница от алчност и заблуди, търсейки истинския убиец на мъжа, на когото се е възхищавала, за да стигне до прозрението, че едва ли някога го е познавала. Убиец със зловещ, неочакван мотив…

*

​„Впечатляващ… убедителен трилър от талантлива дебютираща романистка.“ Буклист

​„Ларшон изобразява героите си с хапливо остроумие и описва градчето им с дълбоки, атмосферни детайли.“ Къркъс Ревю

​„Книгите на Оса Ларшон са малки чудеса.“ Ди Цайт