„Нормална реакция, аз съм женен, а тя ме обича…“

Из романа „Докато дишам“ на Георги Томов и Дейна Бренченс, издателство Сиела.

„Васил живееше като в странен сън, с печелене на пари от съмнителни операции и прахосване на чувства в една невъзможна любов. Връзката му с Елена продължаваше да е само платонична, когато един ден, близо две години след тяхната първа среща, тя направи нещо напълно неочаквано, докато той седеше в бара и се опитваше да не я ревнува от клиентите – наведе се и прошепна в ухото му: „Ти си най-хубавото нещо в живота ми! Искам да ти подаря три дни“.

Още същата нощ отпрашиха за морето и посрещнаха изгрева с коктейл в ръка, преди да заспят прегърнати на огромната кръгла спалня в президентския апартамент на един от новите хотели, построени направо на плажа. Ходиха да поплуват, разходиха се и вечерта танцуваха, вкопчени един в друг, докато затворят пиано-бара. После тя за първи път му позволи да я има. Подремнаха и пак се любиха…

Късно следобеда на следващия ден, в някакъв лъскав плажен бар, четири местни мутри се лепнаха за Елена, държаха се преднамерено просташки, Васил им налетя и те го превърнаха в кървава пихтия. Никой от присъстващите не посмя да се намеси. Все пак единият от барманите ги закара до болница, където ги увериха, че няма нищо счупено и не би трябвало да има фатални последици от побоя. Обадиха се на Галин и той прати хора да ги приберат.

Елена настани Васил в квартирата си и се грижи за него повече от месец. Още първия ден той се обади на Валя, каза й, че е пребит и се лекува, ще се прибере веднага след като се почувства по-добре. „Добре, чакаме те, когато решиш, си ела у дома.“ Съпругата му бе учудващо спокойна, не се поинтересува той къде и при кого е, нито дори как е. Васил реши, че най-вероятно тя вече знае всичко и не иска да се унижава. Затвори телефона и му стана криво, че с майката на детето му са си толкова чужди.

Първата седмица, с тяло покрито с кръвонасядания, подута глава и напълно затворени от отоците очи, Васил приличаше на извънземно. Изправяше се сам, но се налагаше Елена да го подкрепя, ако трябваше да направи дори няколко крачки. Тя не се отделяше от него нито за миг – хранеше го, обличаше го, водеше го до тоалетна и го къпеше. Момичето му бе отстъпило леглото си и спеше на дивана, но през деня често се сгушваше до него, милваше го и го целуваше нежно. Но никога не направи нищо повече от това. Той си въобразяваше, че тя го щади и цялото това въздържание е заради състоянието му, че щом се оправи, всичко ще си дойде на мястото и ще се любят пак. Когато Васил най-сетне бе в състояние да се движи сам, Елена го закара пред дома му, целуна го по бузата, шептеше трескаво „Сбогом, сбогом…“, а очите й бяха пълни със сълзи. Нормална реакция, аз съм женен, а тя ме обича. – бе си помислил Васил, но на следващият ден телефонът й не отговаряше, нямаше я нито у дома й, нито на работа. Повече не я видя – бе напуснала града и изглежда никой нямаше понятие за къде е заминала.

 

Нещастията, както е известно, не идват сами. Около месец след като Елена изчезна от живота му, Васил бе напълно възстановен от травмите и обяви готовност за работа. За съжаление, далаверата с необезпечените кредити бе секнала. Някой на високо ниво бе решил цената на златото да бъде коригирана, държавните банки изгубиха милиони, а определени хора забогатяха. Беше ясно, че рано или късно тази вратичка ще бъде затворена, но славните времена на начално натрупване на капитали тепърва предстояха – организираните групи на „светнатите“ се захванаха с нови схеми: внос през фондации; преодоляване на югоембаргото; Дубай; китайското карго; телешко шкембе и пилешки бутчета от Щатите… Започна процес на преразпределение на сферите на влияние и Галин бе застрелян в автомобила си. Официалната версия – скандал след пътен инцидент, извършителят – неизвестен.

След смъртта на покровителя му Васил изпадна в немилост – появиха се хора, които явно знаеха не само какво е вършил, но и точно колко пари е изкарал. Според тях Галин им дължал пари и той, като негово протеже, трябвало да ги върне. Нямаше на кого да се оплаче, тези действаха безогледно, пък и се бяха подсигурили със стабилни връзки във властта. За да се отърве, той им даде по-голямата част от това, което му търсеха. Остана му колкото да направи една хлебопекарна и сладкарски цех, но изчака известно време, преди да го стори. Започна да помага на млади хора, израснали в социалните домове – те трябваше да получат своя шанс. Започваха при него като хлебари, сладкари, продавачки, шофьори – повечето оставаха и след като овладееха занаята, някои намериха друг път в живота. Васил никого не задържаше и винаги казваше добри думи за бившите си работници. С малки изключения, избраниците му не го разочароваха, оставаха си приятели, кумуваше и кръщаваше децата им.

Пекарната вървеше добре, но по някое време и в тази дейност нахлуха мутри – започнаха да притискат директно конкурентите, да ги сплашват и дори да им пращат всякакви официални органи за проверки, докато техните фирми правеха каквото си искат и не плащаха данъци. Отвратен от това, че няма кой да защити нормалния предприемач, Васил разпродаде всичко. Купи едно западнало заведение с примирението, че това ще е последното му убежище – жадуваше за спокойствие. Направи ремонт, смени изцяло кухнята, обнови интериора.

На остъклената стена зад бара, на най-видното място, сред бутилките екстравагантни и луксозни питиета, висеше черно-бяла фотография в хромирана рамка – Мерилин Монро и Ди Маджо. Под тях – поизносена бейзболна ръкавица, топка с автограф и бухалка с напукан лак. Подари му ги бивш възпитател в дома, в който Васил бе израснал. Човекът – твърде стар и болен, за да се грижи за себе си, нямаше никакви роднини, затова бившият му питомец го бе взел под опеката си. Навремето бил ходил по Америка, за да осъществи дядовата си мечта, но се върнал без пукнат долар. В ожуления мукавен куфар освен панталон, две ризи и чифт бельо лумкали (по неговите думи) тези вещи, които били собственост на Ди Маджо и стрували куп пари. Това твърдение, често повтаряно, винаги бе предизвиквало насмешка у слушателите, но Васил никога не си позволи да изрази и сянка на съмнение. Прие подаръка, за да зарадва стареца, който вече усещаше края си и търсеше как да се отблагодари за грижите и доброто отношение.

На откриването на заведението бившият възпитател беше почетен гост и плака от умиление, а два дни след това умря. Васил организира погребението му и сложи снимката му редом с тази на Ди Маджо и „реликвите“, които ценеше не заради възможността да струват скъпо, а заради човека, от когото ги бе получил.

Близо година след това някакъв чужденец се отби в заведението, за да попита за пътя. Правеха поредния ремонт на главното шосе и той се бе загубил в лабиринта от нелогични указателни табели. Докато Васил му чертаеше карта на гърба на подложка от бира, погледът на човека се спря на бейзболните атрибути и той помоли да ги разгледа. Американец бил, каза на завален български, фен на бейзбола, би могъл да ги купи, ако цената е приемлива. Не се продават, отсече Васил и за по-сигурно повтори на английски: „Нот фор сел“. Чужденецът остави визитка с номер, на който Валя звъня след седмица – от чисто любопитство. Някакъв мъж й обясни, че това е американското посолство, а господинът е техен служител, но е извън страната. Така автентичността и стойността на вещите останаха неустановени.

Тази история, многократно разказвана и преувеличавана, все пак имаше реални последствия – хората в града чуха за заведението „Ди Маджо“ и го запомниха, може би защото новото му име им звучеше познато.“

 

Из романа „Докато дишам“ на Георги Томов и Дейна Бренченс, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“В конфликт между поколенията изходът е предварително известен – децата просто са по-жестоки”

 

Финалист в конкурса на Сиела за Нов български роман!

 

„След 10-ти ноември съдбата на Вяра, дете на генерал от бившите репресивни служби, и нейните две дъщери близначки, е низ от възходи и падения. Злото има различни лица и проявления, умее да се притаява и прикрива, но истинските стойности, които дават смисъл на всяко осъзнато съществувание, са изконни и общочовешки, неподвластни на исторически и културни наслоявания, национални,  икономически  и идеологически различия. Художествено достоверен и динамичен, нагнетявайки напрежение до самия край, романът е майсторски поднесен с премерено чувство за хумор и ирония, образен език и запомнящи се герои.“

Петър Делчев

 

„Докато дишам“ има няколко силни страни:

Разсмива те често, разплаква те – на мен ми се случи 2-3 пъти, дава ти усещането, че си на кино – все едно не полагаш усилия да четеш, – просто гледаш филма и ти е интересно до края.

Има и една слаба страна:

Никакъв шанс да пуснеш книгата. Ако имаш работа и мислиш да четеш вечер за приспиване или в метрото, докато отиваш някъде – забрави. Ако захващаш този роман, знай, че се сдобиваш с недовършени задачи, с пропуснати повиквания и с едно голямо съжаление, когато стигнеш края. Влизаш във филма, ставаш част от героите, имаш чувството, че ги познаваш добре, че си бил на местата, които те обитават. Бях част от журито на анонимния конкурс на Сиела за нов роман. Ето първите ми записки:

„Според мен авторът е мъж, на средна възраст, с богата обща култура, много добре знае за какво пише, стилът е безупречен, не ме издразни нито едно изречение, а аз съм капризен читател.“

Оказах се ясновидка в това свое четене, интересно ми е да видя дали ще се сбъдне и другата ми записка:

„Докато дишам“ ще бъде хит на книжния пазар“.

Ваня Щерева

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: