„Да убие Дънкан? Невъзможно. Пълен абсурд, разбира се. Тогава защо не може да заспи?“

Из романа „Макбет“ на Ю Несбьо, издателство Емас.

„— Какво? — Той премига в тъмната спалня.

— Трябва да убиеш Дънкан — повтори тя.

Лейди чуваше звука на собствените си думи, усещаше как набират мощ и заглушават разтуптяното й сърце.

Макбет седна в леглото и я изгледа внимателно.

— Будна ли си, или бълнуваш, любов моя?

— Будна съм. Няма друг начин, знаеш.

— Сънувала си кошмар и сега…

— Не съм! Замисли се. Логично е. Или той, или ние.

— Откъде-накъде в негово лице виждаш наш враг? Та Дънкан току-що ме повиши.

— На хартия може да си шеф на „Оргкрим“, но на практика зависиш изцяло от решенията на Дънкан. За да затвориш „Обелиска“, да прогониш наркодилърите от района около „Инвернес“ и да увеличиш патрулите по улиците, та хората да се чувстват в безопасност, трябва да си директор на полицията. Това са само дреболии, а я си помисли какви грандиозни цели можем да постигнем, ако заемеш стола на Дънкан, любов моя.

— Дънкан също е амбициран да постигне грандиозни цели — засмя се Макбет.

— Не се съмнявам в искрените му желания, но за да пожъне успехи, един началник на полицията трябва да се ползва с подкрепа сред широките маси. А за хората в този град Дънкан е просто поредният сноб, озовал се в шефско кресло, не по-различен от Кенет и дори от Туртел в кметството. Хора се печелят не с напудрени фрази, а с подходящ имидж. Ние с теб сме хора от народа, Макбет. Знаем каквото знаят и те. Искаме каквото искат и те. „От народа. За народа. С народа.“ Разбираш ли? Само на нас ни подхожда да го кажем.

— Разбирам, но…

— Но какво? — погали корема му. — Не искаш ли да командваш? Не си ли мъж, не искаш ли да си на върха? Да не би да ти стига да лижеш чужди обувки?

— Не, естествено. С малко търпение може и да се озова на поста на Дънкан, без да прибягваме до крайни средства. Като шеф на „Оргкрим“ съм третият в йерархията.

— Но, скъпи, теб никой не те гласи за стола на големия началник! Замисли се. Дали са ти „Оргкрим“, за да създадат впечатлението, че не ни смятат за втора ръка хора. Но те никога няма да ти дадат директорския кабинет. Не и доброволно. Затова трябва да го превземем със сила.

Той се обърна на хълбок, с гръб към нея.

— Да забравим за това, любов моя. Както ти си забравила, че ако нещо се случи с Дънкан, поста му ще наследи Малком.

Тя хвана рамото му и го обърна към себе си.

— Нищо не съм забравила. Не съм забравила, че според Хеката ти ще оглавиш поста на Дънкан. Значи Хеката има план. Ние, ще се оправим с Дънкан, а Хеката — с Малком. Не съм забравила и вечерта, когато ти обезвреди Ърнест Колъм. Дънкан е Колъм, любов моя. Насочил е пистолет към нашата мечта. Прояви смелост, каквато прояви онази вечер, Макбет. Бъди Макбет, който беше тогава. Заради мен, заради нас. — Погали бузата му и продължи с поомекнал глас: — Към такива като нас животът не е особено щедър с шансовете, скъпи. Затова трябва да се възползваме от малкото, които ни се откриват.

Той лежеше мълчаливо. Тя чакаше. Ослушваше се, ала никакви думи не смиряваха разтуптяното й сърце. Той имаше нужните амбиции, мечти и воля — тя го знаеше.

Именно благодарение на тях се бе измъкнал от дупката, в която се бе озовал, и от наркоман бе станал курсант в Полицейската академия, а после — ръководител на Спецотряда. Това ги сродяваше. И тя, и той се бяха оттласнали от дъното; бяха минали през огън и вода. Нима той ще спре точно сега, на крачка от триумфа, без да вкуси от наградата? От престижа, от перспективите? Макбет притежаваше смелост и широк размах, ала един недостатък можеше да го закопае. Липсата на злоба. А злобата е силно необходима — дори да ти потрябва само в един решителен миг. В мига, когато се налага да пренебрегнеш тесногръдия морал, да погледнеш по-мащабно, да не се самоизмъчваш, питайки се правилно ли постъпваш в тази конкретна, незначителна ситуация. Макбет обичаше справедливостта и неговата лоялност към чуждите правила беше слабост, която Лейди обичаше у него в мирно време. И презираше в моменти като сегашния, когато се задаваше война. Плъзна ръка по врата му, по гърдите, по корема. После пак нагоре. Заслуша се. Той дишаше равномерно и спокойно. Спеше.

 

Макбет дишаше дълбоко. Само се преструваше на заспал. Тя си отдръпна ръката. Намести се удобно и също задиша спокойно. Той се опита да диша в унисон с нея.

Да убие Дънкан? Невъзможно. Пълен абсурд, разбира се.

Тогава защо не може да заспи? Защо думите й и мислите му продължаваха да се щурат из главата му подобно на блуждаещи прилепи? „Към такива като нас животът не е особено щедър с шансовете, скъпи. Затова трябва да се възползваме от малкото, които ни се откриват.“

Замисли се какви шансове му бе дал животът. Шансът в сиропиталището през онази нощ — него го изпусна. Но пък улови шанса, даден му от Банко. Първото едва не го съсипа, второто го спаси. Но по-добре е човек изобщо да не получава някои шансове, защото го осъждат на доживотно нещастие и разкаяние, независимо дали се възползва от тях, или не. О, това прокрадващо се недоволство, което винаги отравя и най-пълното щастие. И все пак. Нима съдбата му отвори врата, която съвсем скоро ще затръшне? Смелостта пак ли ще му изневери, както му изневери онази нощ в сиропиталището?

Пред вътрешния му взор изникна спящият, нищо неподозиращ мъж в леглото онзи път. Колкото и беззащитен обаче да изглеждаше в съня си, този мъж стоеше между Макбет и свободата, която всеки човек заслужава. Между Макбет и достойнството, на което всеки човек има право. Между Макбет и властта, която би могъл да постигне. Властта, уважението и любовта.

Събуди Лейди, когато навън започна да се Събуди Лейди, когато навън започна да се развиделява.

— Ако го направя, ще бъда задължен на Хеката.

Тя отвори очи, все едно е будувала през цялото време.

— Но защо смяташ така, любов моя? Хеката само е предрекъл някаква случка. Това не му дава право да иска нещо в замяна.

— И какво ще спечели той, ако аз стана директор на полицията?

— Питай него. Навярно е дочул заканите на Дънкан да не подвие крак, докато не да го пипне. Сигурно се досеща и за друго: на мястото на Дънкан ти би подгонил наркобандите, които се стрелят по улиците.

— „Норс Райдърс“ ли? Че те вече са с прекършен гръбнак.

— Или би се заел да затвориш игрални домове, които с мошеничества ограбват спестяванията на свестни хора.

— Като например „Обелиска“?

— Да.

— Хм. Спомена за грандиозни цели. Сред тях има ли и нещо за благоденствието на града?

— Разбира се. Не забравяй, че ако оглавиш полицията, от теб ще зависи кои политици ще бъдат гледани под лупа и кои — не. А всички, наясно дори бегло с практиките на градската управа, знаят, че през последните десет години няма назначен на ръководна длъжност, ако не е платил за това скандално тлъст подкуп. А после, на свой ред, е вземал подкупи. По времето на Кенет такива типове изобщо не се стараеха да се крият, затова доказателства лесно ще се намерят. Ние го знаем, те го знаят, а това значи, че ще можем да им извиваме ръцете, както пожелаем, любими….

Погали устните му с показалец. Каза му го още първата нощ: че обожава устните му. Били много меки, а кожата — съвсем тънка и ако ги гризне съвсем леко, усеща вкуса на кръвта му.

— Да ги накараме най-сетне да спазят обещанията си и да вземат мерките, които ще спасят този град — прошепна той.

— Точно така.

— Да върнем Бърта на коловоза.

— Да — гризна долната му устна и усети трепета — своя и неговия.

Пулсът им се ускори. Той я сграбчи в обятията си.

— Обичам те — прошепна.

Макбет и Лейди. Лейди и Макбет. Вече дишаха в синхрон.“

 

Из романа „Макбет“ на Ю Несбьо, издателство Емас. Превод – Ева Кънева.

Още откъси от романа:

“Следваше го „ЗИС“-ът с предния капак надолу и опашка от бял прах — същинска амфетаминова комета, дявол да го вземе!”

 

От световнопризнатия криминален автор Ю Несбьо, чиито романи са преведени на над 50 езика и са продадени във впечатляващите 40 милиона екземпляра.

 

70-те години на миналия век. На фона на западнал, дъждовен индустриален град полицията ожесточено се бори със задълбочаващ се проблем с наркотиците. Началникът на силите на реда Дънкан е идеалист и визионер, мечта за жителите и кошмар за престъпниците. А зад търговията, разяждаща града, стоят двама наркобарони – единият, Хеката, е майстор на задкулисното дирижиране и връзките му се простират до най-високите етажи на властта.

В центъра на плана на Хеката стои системното, коварно манипулиране на инспектор Макбет – началникът на Спецотряда, уважаван, успял мъж, но със склонност към насилие и параноични състояния…

 

„Макбет“ е част от мащабния проект на издателство „Хогарт“, в който прочути писатели пресъздават вечните произведения на Уилям Шекспир през уникалната си авторска призма. Верен на криминалния жанр, Несбьо майсторски вплита основните теми на 400-годишната Шекспирова драма в съвременна история за любов, вина и политическа амбиция, за алчност и предателство, изследваща най-тъмните ъгли на човешката природа и стремежите на престъпното съзнание.

 

„С тази адаптация Несбьо е постигнал точно целта: Неговият Макбет е човекът, тръгнал към върховете, постигайки всичко със сила, докато някой не се изправи срещу него…“, Ди Цайт

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: