“Кога ще свърши всичко това, кога ще ни спасят? Дойдоха кучета, ядат труповете…”
Из романа “Метро 2033” на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела. Превод – Васил Велчев.
“Всичко бе тихо, само някъде много далеч виеха диви кучета: жално, тъжно, сякаш плачеха. Но на Артьом изобщо не му се искаше да се среща и с тях: щом бяха успели да оцелеят на повърхността през всичките тези години, би трябвало да се различават по нещо от обикновените кучета, които отглеждаха жителите на метрото.
Когато се отдалечи малко от входа на станцията, той откри още една странност: павилионът беше заобиколен от плитка, грубо изрита канавка, наподобяваща миниатюрен крепостен ров. Тя бе запълнена с неподвижна тъмна течност. Артьом прескочи канавката, приближи се до една от будките и надникна вътре.
Беше напълно празна. На пода лежаха стъкълца от разбити бутилки, но абсолютно всичко останало бе изнесено. Той изследва още няколко будки, докато не се натъкна на една, която обещаваше да е по-интересна от останалите. На външен вид тя наподобяваше малка крепост: представляваше куб от заварени дебели листа желязо със съвсем малко прозорче от огледално стъкло. Надписът над прозорчето гласеше: „Обмяна на валута“.
Вратата беше затворена с необичаен катинар, отварящ се не с ключ, а с правилна цифрова комбинация. Артьом се приближи до прозорчето и се опита да го отвори, но нищо не се получи. Обаче забеляза на перваза почти изтрил се за изминалите дълги години надпис. Укрепената будка го заинтригува и забравил за предпазливостта, Артьом включи фенера.
С усилие успя да разчете разкривените, сякаш написани от някого с лявата ръка букви: „Погребете ме по човешки. Код 767“. Тъкмо когато разбра какво би могло да означава това, някъде отгоре се разнесе гневно врещене. Артьом веднага го разпозна: точно така врещяха летящите чудовища над Калинински.
Той побърза да загаси фенера, но вече беше късно: крясъкът се чу отново, сега право над главата му. Артьом се огледа трескаво, търсейки къде да се скрие. Като че ли единственият изход бе да провери догадката си.
Натисна бутоните с цифрите в нужната последователност и дръпна ръчката. Идеята му се оказа правилна: вътре в ключалката се разнесе приглушено изщракване и вратата с усилие поддаде, скърцайки дяволски с ръждивите си панти. Артьом се вмъкна вътре, затвори и отново включи фенера.
В ъгъла, облегнала гръб на стената, на пода седеше изсъхналата мумия на жена. В едната си ръка тя стискаше дебел флумастер, а в другата — пластмасова бутилка. Облепените с линолеум стени бяха изписани от горе до долу с прилежен женски почерк. През дебелото стъкло на прозорчето се виждаше пространството пред входа на станцията. На пода бяха захвърлени празен пакет от хапчета, ярки обелки от шоколад, тенекиени кутии от газирани напитки, в ъгъла се виждаше открехнат сейф. Артьом не се уплаши от трупа, само усети как му става жал за незнайната девойка. Кой знае защо му се стори, че това е именно девойка.
Отново се чу крясъкът на летящото чудовище, а после върху покрива се стовари мощен удар, от който будката се разтресе. Артьом падна на пода и зачака. Атаката не се повтори, крясъците на раздразнената твар започнаха да се отдалечават и той реши да се изправи на крака. Ако не друго, то можеше да се крие тук колкото си иска: трупът на девойката беше останал неприкосновен през цялото това време, макар че със сигурност е имало предостатъчно желаещи да се полакомят за него. Разбира се, можеше да се опита да убие или поне да рани чудовището, но тогава щеше да му се наложи да излезе навън. А ако не уцелеше или гадината се окажеше „бронирана“, на откритото пространство вече нямаше да има втори шанс. Щеше да е по-разумно да изчака Улман. Ако той изобщо беше жив.
За да му минава по-бързо времето, Артьом започна да чете надписите на стените:
„… Пиша, защото ми е скучно и за да не полудея. Вече три дни седя в тази будка, не смея да изляза навън. Пред очите ми десет души, които не успяха да стигнат до метрото, се задушиха и все още лежат насред улицата. Добре, че успях да прочета във вестника как да залепвам със скоч процепите. Чакам вятърът да отнесе облака — писаха, че след ден вече няма да има опасност.
9-и юли. Опитах да вляза в метрото. След ескалатора започва някаква желязна стена, не можах да я вдигна, колкото и да тропах, никой не ми отвори. След десет минути ми стана много лошо и се върнах тук. Наоколо има много мъртви. Всичките са страшни, подпухнали, вонят. Разбих стъклото в щанда за продукти, взех си шоколад и минерална вода. Сега няма да умра от глад. Почувствах се ужасно слаба. Пълен сейф с долари и рубли, а няма какво да ги правя. Странно. Оказва се, че са просто хартийки.
10-и юли. Продължават да бомбардират. Отдясно, откъм Проспекта на мира, през целия ден се чуваше страшен грохот. Мислех, че никой не е останал, но вчера по улицата мина танк с голяма скорост. Исках да изтичам и да привлека вниманието им, но не успях. Много ми е мъчно за мама и за Льова. През целия ден повръщах. После заспах.
11-и юли. Наблизо мина страшно обгорен човек. Не знам къде се е крил през всичкото това време. Непрекъснато плачеше и хриптеше. Беше много страшно. Отиде към метрото, после чух силно тропане. Сигурно и той е тропал на онази стена. След малко всичко утихна. Утре ще отида да проверя дали са му отворили, или не.“
Будката се разтърси от нов удар — чудовището не искаше да се отказва от плячката си. Артьом залитна и за малко да падне върху трупа, едвам успя да се задържи на крака, като се хвана за щанда. Приведе се, почака още минута и продължи да чете.
„12-и юли. Не мога да изляза. Тресе ме, не мога да разбера спя ли, или не. Днес говорихме един час с Льова, той ми каза, че скоро ще се ожени за мен. После дойде мама, но й изтекоха очите. После пак останах сама. Толкова ми е самотно. Кога ще свърши всичко това, кога ще ни спасят? Дойдоха кучета, ядат труповете. Най-накрая, благодаря. Повръщах.
13-и юли. Останали са още консерви, шоколад и минерална вода, но вече не искам. Докато животът се върне в нормалните си релси, ще мине поне година. Отечествената война е продължила пет години, нищо не би могло да трае по-дълго. Всичко ще бъде наред. Ще ме намерят.
14-и юли. Не искам повече. Не искам повече. Погребете ме по човешки, не искам в този проклет железен сандък… Тясно е. Благодаря на феназепама. Лека нощ.“
Наоколо имаше още някакви надписи, но все по-несвързани, и разни рисунки: дяволчета, малки момиченца с големи шапки или панделки, човешки лица.
„Тя наистина се е надявала, че кошмарът, който е преживяла, скоро ще свърши — помисли си Артьом. — Година-две и всичко ще си застане на мястото, всичко ще бъде както преди. Животът ще продължи и всички ще забравят за случилото се. Колко години са минали оттогава? През това време човечеството само се е отдалечило от връщането на повърхността. Могла ли е да предположи, че ще оцелеят само онези, които тогава са успели да се спуснат в метрото, и малцината щастливци, на които са им отворили вратите през следващите няколко дни, в нарушение на инструкциите и уставите?“
Артьом се замисли за себе си. И на него самия винаги му се бе искало да вярва, че някой ден хората ще успеят да излязат от метрото, за да заживеят отново като преди, за да възстановят величествените здания, издигнати от предците им, и да се заселят в тях, да гледат изгряващото слънце, без да примижават, да дишат не безвкусна смес от кислород и азот, процедена през филтрите на противогаза, а с наслада да гълтат въздух, напоен с ароматите на растенията… Самият той не знаеше как са миришели по-рано растенията, но сигурно е било прекрасно, особено цветята, които свързваше в мислите си с майка си…
Но като гледаше изсъхналото тяло на неизвестната девойка, която така и не бе дочакала заветния ден, в който кошмарът ще свърши, Артьом започна да се съмнява, че и самият той ще доживее до този ден. С какво неговата надежда да види завръщането на предишния живот се отличаваше от нейната увереност, че това непременно ще се случи, и то не по-късно от след пет години? За годините съществуване в метрото човекът не беше събрал сили, за да се изкатери триумфално нагоре по стъпалата на сияещия ескалатор, водещ към някогашните слава и великолепие. Напротив, той се бе изродил, бе свикнал с тъмнината и теснотата. Повечето хора вече бяха забравили за някогашната абсолютна власт на човечеството над света, други продължаваха да тъгуват по нея, трети я проклинаха. На кои от тях принадлежеше бъдещето?”
Из романа “Метро 2033” на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела. Превод – Васил Велчев.
Още откъси от романа:
Годината е 2033. Целият свят е в руини. Човечеството е почти напълно унищожено. Москва се е превърнала в град-призрак, отровен от радиацията и населен с чудовища. Малцината оцелели хора се крият в московското метро – най-голямото противоатомно бомбоубежище в света. Неговите станции са се превърнали в градове-държави, а в тунелите цари мрак и властва ужасът. На Артьом, жител на станция „ВДНХ”, му предстои да премине през цялото метро, за да спаси от зловеща опасност своята станция, а може би и всички.
Хорър фантастика, чист екшън, ярка комбинация между философия и социална критика или дори политическа гротеска – няма еднозначно определение за тази книга. Ясно е едно: „Метро 2033” поставя началото на поредица без аналог, която вече години наред впечатлява читателите по целия свят.
С „Метро 2033” и неговите продължения „Метро 2034” и „Метро 2035”, както и с мащабния опус „Бъдеще”, Дмитрий Глуховски утвърди култовия си статус на един от най-добрите световни фантастични автори.
