Невена Митрополитска: Всичко, което мога, гледам да го преживея сама

Когато с голямо закъснение четях първия роман на Невена, някъде в издателство Жанет 45 по втория течеше окончателна редакция. Обичам очакването на поредна книга от един и същи автор, трепета дали и тя ще бъде също толкова добра, дали ще се повтарят стилови и структурни решения, дали тематиката й ще е оригинална. Обичам и да знам, че следващ разговор с автора ще има – той обикновено коренно се различава от дискусията върху дебютния роман, към него се подхожда много по-сериозно, по-безцеремонно.

Рядко на премиера на роман не съм подготвена с прочетената вече книга. Обичам усещането, когато се усмихвам тайно върху обсъждани неща, които само аз, авторът и неколцина от присъстващите вече знаем. Загатване за мотивации на главния герой, обсъждане на засегната тематика, които в подробности познавам като приложения в такста. Тогава черпя от енергията на събитието, от акцентите – планирани или спонтанни, – които неизменно следват, следя реакциите на издателския колектив и си записвам изводи за важните неща, които са обсъждани, докато са подготвяли продукта, за посланието, което се надяват да достигне до любопитните читателски очи, сърца, души. Раждат се допълнителни въпроси и очакването на дискусията с автора достига пиково ниво…

За премиерата на „Дарът“ бях тотално неподготвена. Знаех само как изглежда книгата, дори не бях уверена дали за фабулата знаех нещо. Водех си подробни записки, както всеки друг път, но нещо все ми бягаше. Навярно и изпитвах онова, което всеки фен изпитва, задоволен със завоалираната анотация на книга в интернет, присъстващ на събитието, за да вземе книга с автограф в ръце, да види и да чуе повече от автора. Но на такива премиери много рядко се говори с подробности за творчески процес! А на това събитие беше различно – Невена разказваше открито за идеята за книгата, за всичките проучвания, свързани с достоверност на герои и сюжет. И все сюжетът си оставаше в сянка. Когато седмица по-късно започнах да чета романа, всичко си дойде на мястото. Разбирате ли, просто не е възможно на премиера да се хвърли силна светлина върху сюжета на такъв богат роман. Той няма една линия на действието и тези многобройни линии не представляват пътища на образи от сцена в сцена – те са една съвкупност от предистории, грешни и правилни решения, от вътрешни борби. Този роман и за кинематографиране ще е предизвикателство, макар че в ръцете на професионалист с много опит ще се получи адски смислен филм. Просто рядко, много рядко забелязвам този лъвски скок на автор от дебютния до следващия му роман. И тук наистина не съм единствено прехласната от многопластовост и сложност на историята. Между кориците на тази книга е поместен един психологически роман, едни естествени и плътни, сложни и движещи историята образи, премереност в диалог, прецизност на проучванията по множество тематики, ефирност в описанията, динамика в действието, оригинални структурни решения – това е просто една стойностна находка в съвременната ни литература. Мислех и че високата оценка за романа на Невена може даже да не проличи в пълна степен в интервю, разчепкващо процеса на създаването му; притеснявах се, че няма да я отразя като неповторим творец и затова се моля поне с увода да съм ви заинтригувала достатъчно, да любопитствате и да го прочетете, за да „видите“ това, което аз видях. Невена я накарах да повтори свои разкази от премиерата – това са истории, които няма никъде да чуете накуп, а казани, за да разбулят пелената на магията по писането на романа, са неповторимо допълнение към него. И се надявам с публикуването им в bgstoryteller да им дам по-вечен вид.

 

Невена Митрополитска: Работата на редактора не е да четка егото на автора и да му прави живота приятен, а обратното – да го разтърси яко, ако трябва, за да могат заедно да извлекат най-доброто от текста

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: личен архив

 

Невена, Невена, Невена! Велик роман си написала! Толкова рядко виждам такава огромна крачка напред на нов автор от дебютния до следващия му роман! Кажи какво се случи между „Анна и планината“ и „Дарът“. Как един автор успява да израсне толкова много за такова кратко време?

Благодаря за оценката! Радва ме мисълта, че съм направила скок във втория си роман, но имай предвид, че двама от петимата предварителни читатели на „Дарът“ харесват повече първия роман. Възможно е при тях той да е засегнал по-чувствителна струна, а може би е въпрос на вкус. Предполагам, че смяташ, че при втория роман съм направила скок, поради това, че той има доста по-сложна повествователна тъкан. Не мога да скрия, че това беше трудно. В „Дарът“ имаме четирима герои, от чиито гледни точки се разказва действието, всеки със своята собствена история, и тези четири истории се преплитат в общия сюжет заедно със сюжета на балета „Жизел“. Но тази повествователна структура не беше самоцелна, историята я изискваше. Ако можех, бих си го спестила. По принцип не мисля, че по-сложната повествователна структура означава по-високо качество на текста – единственият критерий за мен е доколко тя е адекватна, за да предаде историята.

Иначе между първия и втория роман не се случи нищо особено. Революцията при мен дойде преди първия – за да си дам разрешение да посегна да пиша роман, да си позволя този лукс. От момента, в който си го дадох, досега нещата са горе-долу така – идва ми бегла идея за роман/сюжетно разклонение/сцена и аз търся начини да разкажа своята идея по най-добрия начин. Някъде между двете и по време на двете се случват проучванията. После нахвърлям на ръка и сядам да го напиша на компютър. Така казано изглежда просто, но всъщност е всекидневен труд – като проучвания, като обмисляне, като писане и редактиране и… всъщност да, всъщност е рутина.

 

Кога и как се вдъхнови за „Дарът“? Изключително сложен сюжет, невероятна дълбочина на разказа! Защо поиска да разкажеш тази история? Героите или историята дойдоха първо?

Няколко години преди да започна да пиша първия си роман, прочетох в един американски вестник за случая с две семейства в САЩ, които бяха пострадали от медицинската грешка при ин витро процедура, за която става въпрос в романа. Тази информация и непосилната етична дилема, която казусът поставя, силно ме развълнуваха и ме накараха да се замисля. Тогава още не подозирах, че ще дойде ден, в който ще изразявам вълненията си в писмено слово. В един момент, все още не бях завършила първия си роман, тази история се върна в съзнанието ми и веднага почувствах, че от нея може да излезе роман. Започнах да си представям героите и реших, че едната героиня ще бъде балерина. Защо балерина? Ами защото от най-ранна възраст обичам балета, майка ми ме водеше на балет още като ходех на детска градина. Вече бях завършила първите чернови на първия си роман, започнах да чета книги за балета и в една от тях прочетох, че мечтата на всяка героиня е да изиграе Жизел. И тогава си спомних как като дете съм гледала този балет и той ме бе впечатлил силно и късото съединение в главата ми се случи – това даде нов тласък на историята. Така че първо дойде сюжетът в най-груб вид, последваха го героите, а правейки проучванията си за тях, се развиваше и сюжетът.

 

Колко време писа романа?

Писането отне две години, а проучванията, които вървяха успоредно с други мои дейности, няколко години. Редактирането е отделно и не беше кратко.

 

От толкова години живееш със семейството си в Канада. Защо избра България за мизансцен и на втория си роман? Тази история можеше да се случи навсякъде по света? Тази история щеше да е по-лесна за писане, ако се развиваше на Запад.

Поне на мен щеше да ми бъде по-лесно, ако се развиваше в града, в който живея – Монреал, защото така щях да си извършвам наблюденията, когато ми е удобно. Още повече че проблемите в романа са общочовешки и тази ситуация би могла да се случи във всяка точка на света. Само че на мен, поне на този етап, ми идва естествено героите да са българи, да мислят на български. Обмислях варианта да са българи, поставени в канадски контекст (пак заради улеснението за мен), само че това щеше да натовари необосновано сюжета. Така че действието започна да се развива изцяло в България, а аз намерих начин да се пригодя към тази ситуация.

 

Търсен ли беше контрастът между героите ти или историята сама ги набави и оформи такива?

Търсен беше. За мен като автор е предизвикателство да вляза в главите на хора от различни социални слоеве, а също така е вълнуващо да погледна през очите на човек извън моята среда. Знам, че някои смятат, че авторът трябва да пише само за това, което познава добре. Аз обаче не съм съгласна. Това е като да казваш, че един актьор е добър, само ако играе винаги себе си.

 

О, крайният продукт е добил напълно съвършен вид! Няма нито една излишна сцена, всяка води към следващата и придвижва историята напред. Планира ли предварително фабулата? Кое играеше роля при подбора на сцените? Героите ли ги диктуваха или те просто им се случваха? Знаеше ли как ще завърши историята от самото начало?

Както споменах и в предишното си интервю, аз съм от планиращите автори, които обаче си позволяват гъвкавост. Няколко от основните сцени ги бях „видяла“ и усетила предварително – те бяха носещите колони, върху които се крепеше сюжетът. След като имах основите му, пристъпих към разработването на образите. Всеки един от героите ми имаше пълна история с немалко елементи, които не влязоха в романа, но беше важно в моята глава всичко да е логично и завършено. След това реших кои от особеностите на героите ми са особено важни сами по себе си и за сюжета; и между вече планираните основни сцени измислих такива, в които можех да покажа колкото може повече черти на героите и елементи на сюжета. И относно планирането ще ти спомена нещо, което не ти казах в предишното интервю, защото си дадох сметка за него съвсем наскоро, работейки върху третия си роман. Понякога, започвайки да пиша една планирана нова глава или сцена, получавам блокаж. Не знам как да подходя към това, което ми е изглеждало ясно и лесно, ставам тревожна, лягам и ставам с мисълта, че не ми се получава. В един момент ми идва някаква идея, сядам да пиша, нещата се навързват и накрая това, което излиза, е доста различно от онова, което съм планирала. Но не защото сюжетът е тръгнал в друга посока, а защото съм открила у героя си нови мотивации, различни чувства, нюанси в предисторията, които имат отношение към поведението му в тази сцена. Т. е. промяната в сюжета е в дълбочина, а не по хоризонтала, и засяга психиката на героите. Както е и в реалния живот – чувствата, заложени най-дълбоко в съзнанието ни, се съпротивляват най-силно да бъдат изкарани на повърхността. Е, оказа се, че при мен това важи и при създаването на образи. Така че вече ще се отнасям с по-голямо доверие към тези иначе доста мъчителни за мен състояния на блокаж – в крайна сметка те раждат нещо по-добро.

 

Тематиката и дълбочината на романа предполагат толкова много проучване. Докато те слушах на премиерата (и все още не бях чела книгата!) дори се съмнявах, че сюжетът ти се е нуждаел от толкова много подготовка. Но знаеш ли, когато започнах да чета, взех в подробности да си припомням разказите ти за всички онези хора, които са ти помагали да направиш историята толкова жива и образите така автентични. На премиерата ти го каза така: „Един автор си прави проучванията като досажда на хората“. Моля те, повтори и тук къде и как търсеше и събираше информацията си за този сюжет?

Потърсих помощта на специалисти в различни области. Започнах с юридическия консултант, защото се оказа, че в Щатите, където се беше случило събитието, въз основа на което създадох своя сюжет, казусът се решава от закона по друг начин. А сюжетът ми беше вече изграден, героите вече бяха като живи за мен и не можех да прежаля тази история. Трябваше ми силно специализирана помощ, но беше трудно да узная дори името на тази специалност. Семейно право определено не беше. Говорих с двама адвокати и те, разбира се, не познаваха тази материя. И случайно попаднах на един юридически блог – „Предизвикай правото“, – откъдето се свързах с адвокат Стоян Ставру, университетски преподавател по биоетика и биоправо. За мой късмет, той се заинтересува от моя проект и ми предложи две стратегии – по новия и по стария семеен кодекс, които разрешаваха моя проблем. Което, разбира се, не означава, че дори след консултацията с него не съм чела юридически текстове по въпроса – но това беше само за да се изразявам юридически грамотно. Колкото до света на балета – ще се въздържа да споменавам поименно кой за какво ми е помогнал – дадоха ми възможност да наблюдавам репетиции (групови – класически екзерсис, и индивидуални – с един или двама балетисти), генерална репетиция (разбира се, не от залата, а зад кулисите), вкараха ме в Балетното училище, позволиха ми да надникна в съблекални, зад кулисите, навсякъде, където поисках. Отделно досаждах на бивш пънкар (и слушах много пънк музика), на фаянсаджия, на любител на макетостроенето и т. н.

 

Как мислиш, сюжетът ли раждаше нуждата от проучване или проучването на моменти даваше насока на историята?

При мен се случваха и двете. По-горе дадох пример с идеята ми да вплета сюжета на „Жизел“ в историята. Но преди да започна да правя проучванията, вече имах идея за сюжет и тази идея насочи проучванията ми.

 

Повторѝ и разказа си за нуждата на сюжета от забравено осветление на сцената в операта!

Директорката на балета на Софийската опера и балет Сара-Нора Кръстева беше така любезна да се срещне с мен и да ме разведе из репетиционните зали, зад кулисите и на сцената. Разказах й с две думи сюжета, свързан с балета, и тя, както и очаквах, беше скептична. Аз не се притесних, защото знаех, че разказан така накратко, той звучи несериозно, но че е изцяло в ръцете на автора да го направи да зазвучи добре. Психологическите романи по принцип трудно се поддават на резюмиране. Аз вече имах предвид една важна сцена от романа – края на първата му част, която смятах да се проведе на сцената на операта, когато сградата е празна. И докато бяхме там – на сцената и зад кулисите – и й разказвах как виждам въпросната сцена, я попитах за осветлението. Трябваше ми сцената да бъде осветена, въпреки че сградата на операта е празна. „Няма начин“, отсече тя. Осветлението било много скъпо и било изключено да го забравят пуснато. „Тогава ще трябва да направя сцената в репетиционна зала“, въздъхнах аз. „Не, така няма да е добре. Единици сме тези, които знаем за това, направи го тук“, отвърна ми Сара-Нора Кръстева. В този миг с нея говорехме на един и същ език – езика на изкуството. Почувствах се щастлива от това.

 

„Всичко, което мога, гледам да го преживея сама“, каза на премиерата. Разкажи къде те отведе проучването ти за ин витро процедурата?

Проучванията за ин витро процедурата ме отведоха в една клиника за репродуктивна медицина в София. Сега… не съм чак толкова самоотвержен автор, не се подложих на ин витро процедура, но си направих първоначален преглед под предлог, че съм кандидатка за такава. Не е хубаво да се лъже, обаче понякога се налага. Проблемът ми тогава беше, че вече бях на 43 години, имах четири деца, а трябваше да звуча убедително, че искам да се подложа на ин витро за пето. Реших да излъжа, че имам само две – написах го във въпросника, който ми дадоха в началото. Обаче когато го предадох заедно с личната си карта на регистратурата, те започнаха да търсят по картата някакви данни в компютър, като че ли срещнаха проблем, пулеха се срещу екрана и се чудеха за нещо, а аз, която изобщо не бях очаквала такова развитие – нали си плащах, за какво им трябваше моята лична карта, – се сетих, че и четирите ми деца имат българско гражданство и ЕГН, и значи ще ме хванат в лъжа, ще ме разобличат и т. н. Накрая, слава Богу, разбраха причината за проблема – не, не в броя на децата ми, а системата им е засякла, че живея за постоянно в чужбина, и вече можех да се срещна с лекарката. За нея пък започнах да се чудя дали няма да се досети от прегледа за истинския брой на децата ми. Е, не се досети, но и аз бях по-скромна в лъжите си – спестих си само едно дете и излязох с историята, че имам три деца от предишен брак, но сегашният ми съпруг е с 10 години по-млад от мен и… Тя ми влезе в положението 🙂

 

Разкажи и за стъпването ти на палци, моля те! Извинявам се, че те карам да повториш толкова неща, но бях толкова впечатлена от разказите ти на премиерата, а знам, че няма да се справя с преразказа така добре!

Бях се засилила да стъпвам на палци и една от консултантките ми, която наистина отдавна не се беше занимавала с балет, ми препоръча да си купя. И аз наистина щях да си купя – мисля, че магазинът беше на „Шипка“, но като минах, беше затворен, и така ми се размина счупването на моите истински палци. След това прочетох, а и ми го потвърдиха, че за да стъпиш на балетни палци, е нужна дълга подготовка. Тогава все още бях в началото на купчината книги за балета, които прочетох.

 

Знаеш ли, разказът за Неда и това как е получила „подаръка за всичките си рождени дни до края на живота си“ ме разплака. Как беше при теб, коя сцена от книгата ти костваше най-големи емоционални писателски усилия?

Това твое твърдение ме изненадва. Аз, както съм споменавала и друг път, не пиша автобиографично, но може би единственият личен момент в този роман е в тази сцена. А ме учудва, защото аз си мисля, че съм го написала съвсем обрано от емоция. Сцените, които ми костваха големи емоционални усилия, не са една и две, но най-трудната и от емоционална, и от техническа гледна точка беше последната глава на първата част от романа, която отговаря на последната сцена от първо действие на балета „Жизел“ – сцената на полудяването. Действията, които извършва Жизел в тази сцена – а те бяха многобройни, и естествено, без логика, нали е полудяване, ги следвах едно по едно в тази глава. Давам кратка част от това, което се случва в балета, след което героинята ми си спомня за подобна случка в реалния й живот. Ставаше въпрос и за случки, и за мисли, и за усещания. Предизвикателството се състоеше в това, че трябваше да следвам чужди стъпки – не аз бях писала либретото на „Жизел“, не аз бях планирала тази балетна сцена, но аз трябваше да използвам тази рамка (аз, която не съм свикнала да работя в рамка) и да се вживея напълно в онези емоции, така че да излязат от мен автентично. Помогнаха ми едни други творци, чийто творчески заряд беше заразителен за мен. От всички балетни интерпретации на „Жизел“ най-много ми хареса тази на Светлана Захарова и Роберто Боле и докато пишех тази глава, аз изгледах стотици пъти (с хореографския текст на балета в ръце) сцената на полудяването в тяхно изпълнение. На моменти не знаех коя съм – дали Невена, дали Жизел или Неда. Много тежка емоция и дълго време останах с нея.

 

А какво е посланието, което се надяваш читателите да уловят с този роман?

Аз гледам да не проповядвам в романите си, но ако посланието е голямата тема, която минава през целия роман, то определено имам такава, но не бих я разкрила на читателите. Читателите са свободни да тълкуват романа, както пожелаят. И на мен даже ще ми е интересно да чуя техните интерпретации. Те с нищо няма да отстъпват на моята.

 

На кого показа този път ръкописа преди да го изпратиш в издателството? Различаваха ли се коментарите в сравнение с дебютния ти ръкопис? Наложиха ли финални корекции?

Изпратих го на пет приятелки, в чийто литературен вкус вярвам. На доц. Елка Димитрова го изпратих, когато вече го бях предала в издателството, но все още не знаех дали ще го одобрят за печат. Първите коментари на бета-читатели за началото на дебютния ми ръкопис бяха негативни – къде повече, къде по-малко открито, но за мен напълно достатъчно, за да си направя изводите. Но с напредването на четенето, тонът им се променяше, а накрая вече нямаше нищо общо с първоначалните им реакции. При втория ръкопис нямаше негативни първоначални реакции. Една от приятелките ми твърдеше, че женските образи са по-добре разработени от мъжките, но докато стигна финала, си промени мнението. Имаше неща, които на едни им харесваха, а на други не – като жаргонната лексика, използвана от определени герои. Консултирах се с тях дали са разбрали неща, които съм искала да бъдат разбрани. Както и първия път, ми беше  много полезно.

 

А прочетоха ли го хората, чиито ключови участия като капацитети ти помогнаха в изграждането на реалистичност на сюжета?

Юридическият ми консултант прочете целия роман по собствено желание. За редактирането на страниците за балета ми помогна балерина, на която не бях досаждала преди това. Останалите специалисти помолих да прегледат само страниците, където бях писала неща от тяхната компетенция. Неотдавна изпратих вече готовата книга на някои от другите ключови консултанти.

 

Какви бяха първите коментари от издателството? Знаеше ли каква и колко работа те очаква?

Първите коментари от издателството ми – не от рецензента и редактора, които, мисля, са външни сътрудници, дойдоха доста след като предадох текста и бяха силно положителни. Като замислях романа, се досещах, че ме чака много работа, но не това ме плашеше, а дали ще си намеря консултанти по всички въпроси, които ме интересуваха. Напрежението, свързано с това, беше голямо. Справих се с помощта на приятели, които ме свързаха с техни приятели и познати, които ме свързаха с трети – понякога веригата беше доста дълга.

 

Как се работи с Надежда Радулова? По-различен подход ли има като редактор от Виктор Самуилов?

Не мога да кажа, че ми е било лесно да работя с редакторите си, което е чудесно, защото работата на редактора не е да четка егото на автора и да му прави живота приятен, а обратното – да го разтърси яко, ако трябва, за да могат заедно да извлекат най-доброто от текста. Това се случва, когато редакторите са взели присърце работата си над ръкописа, а при мен и двата пъти случаят беше такъв. В много отношения подходите на Надежда Радулова и Виктор Самуилов бяха различни – което може да се дължи на различен вкус, но също и на факта, че с дебютния си роман аз бях в друга фаза от своето развитие и имах нужда от друг подход.

 

Върху кои елементи от разказа работихте с Надежда? Беше ли научила уроците си от предишния редактор? Беше ли ти самата различна като редактиращ се автор?

Виктор Самуилов беше истинска школа за мен по отношение на стила – положи големи усилия за това и мисля, че си научих урока. Между другото, и досега мисля, че в „Анна и планината“ нямаше нужда от големи структурни промени. Вторият ръкопис според мен беше стилово доста по-чист, което в никакъв случай не означава, че нямаше нужда да го пипне редактор, но пък там можеше да се работи върху други елементи на историята – все пак имаме доста по-усложнен сюжет. Имаше един случай, когато работата ми с Надежда Радулова беше особено плодотворна и нейната намеса може да служи за пример на всеки кандидат-редактор: един от героите ми по всичко изглеждаше, че е достатъчно завършен, това беше мнението и на бета-читателите ми, но Надежда Радулова ми каза, че мога да бръкна още по-надълбоко. И се оказа права – така написах една допълнителна глава, която съвсем нескромно признавам, че харесвам, и сега не мога да си представя героя си без тези допълнителни страници за него.

 

Кажи ми, лесно ли се избират откъсите, които да се прочетат на премиерата? Ти прочете началото на романа. Явно този път не си имала притеснения за първия абзац, както с дебютния си роман.

При втория си роман с първия абзац нямам проблеми – подходящ е, но за начало на романа, а не за откъс, който да бъде четен на представяне. Още в предварителния си разговор с водещата на  представянето ми Елка Димитрова се разбра, че не сме на едно мнение за това дали да се чете откъс. Тя искаше да се чете, аз не исках, но не настоях, защото се надявах, че както и при представянето на първия ми роман, ще говорим за толкова интересни неща, че няма да остане време за това. Тя обаче се сети и аз не възразих, защото ми стана интересно на кой откъс се е спряла. И сега вече категорично ще отказвам да бъдат четени откъси на следващите ми представяния. От една страна, рядко се случва така, че присъстващите да имат подходяща нагласа, за да слушат такъв текст. От друга страна, аз просто не мога да намеря представителен откъс – след като повествованието тече през погледите на различни хора, целта е всеки от тях да звучи различно. Един например може да звучи цинично, друг – лирично, така че слушащият откъса ще получи непълна, да не кажа погрешна представа за стила ми. В случая с първия параграф – той звучеше твърде абстрактно и твърде лирично за такова едно събиране, да не говорим, че хора, харесали този лиризъм, след това биха били неприятно изненадани от последвалите натуралистични сцени.

 

Върху какво работиш в момента?

Най-после се осмелих да започна една история, която свързвам с нещо, което ме разтърси в тийнейджърските ми години. Не, пак няма да бъде автобиографично – човек не се вълнува  единствено от това, което му се случва лично. Ще има исторически пласт наред със съвременния, но тази моя забежка към историята ще бъде инцидентна, само в този роман. По принцип се чувствам по-добре в съвременната тематика, но нямаше как повече да игнорирам тази история.

 

Има ли още нещо, което би добавила като съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Някои вярват, че ако се роди добър текст, той все някога ще си намери читателите. За съжаление, аз не съм такъв оптимист и смятам, че при липса на късмет и най-добрият текст може да потъне безследно. И ние трябва да приемем тази несигурност – тя е част от нашия занаят. Трябва да продължим да пишем, дори да не виждаме надежда, стига това да е нашето призвание. Но нека не забравяме, че сме привилегировани, защото, за да пишем, не ни е нужно нищо друго, освен  компютър или дори тетрадка и химикал. Това не е никак малко. Помислете си за хората на киното и ще разберете защо.

 

Първото интервю на Невена в bgstoryteller можете да прочетете тук:

Невена Митрополитска: Имам голям късмет с редакторите си

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: