Невена Митрополитска: Имам голям късмет с редакторите си

Онзи ден разговарях с една наша авторка за елементите на хубавия разказ. Да се запомня – бяхме единодушни. Не толкова съвършенството на изказа, колкото това да провокира размисъл, емоция у читателя. Да не забравяме и яркия финал. „Анна и планината“ на Невена Митрополитска е роман-дебют, който чудесно илюстрира всичко изброено. И въпреки че е роден под логото на едно от най-големите издателства у нас, сякаш до днес не получава онова внимание, което заслужава.

Едно време смятах, че истории за Прехода си имаме достатъчно на нашия пазар. В същото време, колкото повече чета български автори, проиграващи събития върху подобен мизансцен, толкова повече се убеждавам, че това е необятна тема и дори истории, които имат сходство в сюжета, могат да са толкова различни. Историята на Анна е многопластова и изключително емоционална – разпада на едно семейство, свикнало на привилегии, постигнати с умения и много труд, което не успява да се справи с новия живот. И то не само разпад, а крайно деградиране на персонажи – затъване, достигане до дъното поради слабост, безотговорност… или заради ранимостта да си творец. И повличането на останалите образи след себе си. Не мога да се въздържа да подчертая колко по-реалистично е представен второстепенният образ на бащата в сравнение с водещия образ на голямата му дъщеря – дори без наличието на гледната му точка в динамичното повествование и може би защото той присъства не единствено с действие в отделни сцени, а и като отражение върху околните герои. Да не пропусна да похваля и финала! Пак бих се върнала към темата за изказа на автора и провокативността на разказа: едно доказателство, че и с дебют, и без претенцията да бъдеш майстор в занаята, можеш да поведеш читателя на пътешествие, което да боде с реалността си, да тревожи и остава в паметта, дълго след финалното затваряне на книгата.

Невена Митрополитска е родена през 1969 г. в София, но прекарва детството си както в столицата, така и в Пловдив. От 2002 г. живее със семейството си в Монреал, Канада. Завършила е руска филология с втора специалност английски език и литература, урбанология, а също библиотекознание и информационни науки. Работи като изследовател, а в неделите – като библиотекар в българската библиотека в Монреал. Дебютният й роман „Анна и планината“ излиза през 2015 г. под логото на издателство „Жанет 45“, а скоро предстои публикуването на втория й роман – „Дарът“ – от същото издателство.  

С Невена се получи страшно хубав разговор за вдъхновението и писането, за вярата в оценки на познати и в реакциите на читателите, за преживяването да откриеш „твоето“ издателство и за същността на работата с редактор. Обичам такива интервюта – независимо дали сте чели книгата или не сте, тук има страшно много хляб за размисъл, което за пореден път ме кара да се поздравя за избора на събеседник.

 

Невена Митрополитска: В главата на автора всичко е цялостно и подредено, но дали така се е получило и в ръкописа, това може да го каже непознаващ текста читател.

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: личен архив

 

Кога и как се вдъхнови за „Анна и планината“?

Бях в един особено интензивен период от живота ми. Имах малко дете (освен големите), бях инвестирала сериозно в образование – не само като пари, но и като време и усилия, и имах амбиции за кариера, имах си и други задължения и се чудех откъде да откъсна време, за да изпълня всичките си планове. И точно тогава – помня го и до днес, бях в една градинка с бебето, ми се обадиха на мобилния, за да ми съобщят, че на една от позициите, за които бях кандидатствала, не са ме приели. Спонтанната ми реакция на тази новина беше радост и този факт ме шокира. Сподавих радостта си, отговорих, както подобава, а след това, когато се поуспокоих, си зададох въпроса „Защо?“. И си позволих да бъда искрена със себе си, въпреки че не е лесно да признаеш, че това, за което си дал години от живота си, не ти носи удовлетворение. Някъде по това време с мен се случи и нещо друго – както си пътувах в колата, влязох в една сцена от бъдещия ми роман. Гледах сцената през очите на героинята ми Анна (ама тогава още не знаех нищо за нея, дори името й), виждах стаята й, имах лоши предчувствия, очаквах телефонно позвъняване. То се случи, а с него ме обзеха непонятни за мен чувства. Ето с тази сцена се започна. Заради нея се запитах кои са тези хора и какво им се е случило. Покрай нея написах романа. Както се казва, към копчето приших балтон. И третото важно събитие, което ми се случи в този период – може би най-революционното – е, че си позволих да пиша. Това ми беше мечтата от дете, правех го като ученичка, но животът ми на възрастна започна шоково – като млада майка и студентка в началото на Прехода, и бях решила, че трябва да се оцелява, че писането е лукс, който не мога да си позволя, преди да се пенсионирам. И в края на краищата се получи така, че в оня период от живота ми, когато изнемогвах пред всекидневно налагания ми избор как да разпределя малкото си време между толкова важни неща, в живота ми се появи нов приоритет. И той вече не позволяваше да бъде сбутан в ъгъла.

И като казвам „не позволяваше“, съм съвсем буквална. Като реших да пиша романа, се наложи и да помисля кога и къде. Единственото време за писане беше през нощта. Само че компютрите ни бяха десктопове, пръснати из спалните, населени от нормално спящи нощем хора. Така че оставаше възможността да пиша през нощта само в хола на лаптоп, какъвто нямахме, не ни трябваше и се налагаше да го купувам специално за този роман. Само че на мен това с писането на романа ми изглеждаше толкова несериозна идея: да, много го исках, но какъв беше шансът да го завърша? Колко хора започват да пишат и се отказват? Кому е притрябвал поредният български автор? Мога ли да отнемам такава сума от семейния бюджет за един мой каприз? И се отказах. И тогава ми се случи едно чудо. Няколко дни след като се отказах, получих имейл, в който ми се съобщаваше, че съм спечелила от томбола и мога да си избера подаръка: или лаптоп, или фотоапарат. Била съм попълнила някаква анкета на университета, който бях завършила, и там пишело, че за участниците щяло да се разиграва томбола с награди. Никога дотогава не бях печелила от лотария, томбола или каквото и да е. От този момент нататък за мен вече нямаше връщане назад.

Въпреки че не е разказана от първо лице, историята звучи много лична. В същото време, от малкото информация, която намерих за теб в интернет, по нищо не подсказа автобиографичност на текста. Защо поиска да я разкажеш?

Да, в началото бях изненадана да разбера, че хората, които не ме познават, смятат, че романът е автобиографичен. Не, не е автобиографичен. Познавам си живота, не ми е интересно да пиша за него. Пък и не ми изглежда толкова значим, че да занимавам хората с него. В романа има някои дребни лични елементи, но те са „разпределени“ между различни герои. Както казах, началото беше малко ирационално – с тази първа (но не и първа в романа) сцена. Единият от героите – Виктор, има прототип, но съм се постарала да има доста различия в съдбите им. Така или иначе, в продължение на години наблюдавах един човек от разстояние. Неговата съдба нямаше как да ме остави равнодушна. Как се случи така, че от всички истории, на които станах свидетел по време на Прехода, именно неговата се е „задържала“ в мен и стана част от сюжета ми, защо онази сцена, която ми се яви, беше свързана именно с този човек, това не знам. Не казвам, че нещо ми се „спуска“ свише, както твърдят някои автори, и че това е причината да не мога да го обясня. Просто понякога мозъкът прави връзки, които изглеждат случайни, а може би са толкова сложни, че на съзнателно ниво не можем да ги осмислим.

Друга причина, за да поискам да разкажа тази история – и нея вече мога да рационализирам, е желанието ми да погледна от птичи поглед на оня странен период – Прехода, през който мина голяма част от младостта ми. И аз, както и повечето хора, бях вкопчена в своята си история, в моите си борби, и ми се прииска да се откъсна от ограничената си гледна точка и да видя и да преживея живота и на други хора.

Колко време писа романа?

Една година мина в проучвания – интервюта, неформални разговори, четене на научна литература, блогове, форуми и т. н., две години го писах, редактирането също продължи дълго, но беше с прекъсвания и ми е трудно да кажа колко точно беше.

Планира ли предварително фабулата? Кое играеше роля при подбора на описаните сцени?

Да, планирах фабулата. Ако авторите грубо се делят на такива, които планират предварително, и такива, които сядат да пишат без никаква идея за фабулата, аз клоня повече към първия полюс. Предварително обмислям нещата добре. Това, което при непланиращите автори е първата чернова, при мен се развива наум. Но не мисля, че съм крайна в този си подход. Имаше няколко важни сцени, пръснати из целия сюжет, които си представях живо, и те ме водеха напред. Трябваше да намеря пътя от една такава сцена до следващата. Знаех също началото и края, дори финалната фраза. Тя също ме водеше. Тези важни сцени ги „видях“ и усетих спонтанно в ранен етап от замислянето на романа. За сцените между тях просто обмислях коя най-добре би ми свършила работа, с коя бих могла да покажа най-много – те вече бяха плод на планиране, не на спонтанност. Но искам да подчертая, че въпреки планирането, от време на време правех промени – понякога заради несъответствия, а ми се случваше и да откривам нови възможности за сюжета. Но дори несъответствията ми даваха възможности да го обогатя.

Как избираше каква част от историята да представиш с диалог, кога да използваш повествованието?

Това е нещо, за което разчитам единствено на усета си. И този усет съм го създала с четене на художествена литература. Не че ми липсват теоретични познания. Имам и филологическо образование (въпреки че не си спомням във филологията да съм учила точно за това), прочетох няколко книги по творческо писане, следя някои писателски блогове. Само че когато седна да пиша, не помня нищо от теорията и разчитам единствено на усета си. Съотношението между диалог и повествование – изобщо не се бях замисляла върху това. Теоретичните познания ми служат, когато чета творби на други автори – тях ги анализирам – уви, загубих лекотата на четенето. И също така ги използвам, когато се опитвам да защитя някоя своя теза пред редактор 🙂

Избрала си гледната точка на Анна, въпреки че не пишеш от първо лице. В същото време на няколко пъти в текста се появяват откъси и с гледната точна на сестра й Лора. Защо допусна подобни отклонения, защо не избра ролята на „всезнаещия разказвач“, за да имаш свободата да сменяш гледната точка?

Всъщност съм писала от гледните точки и на Анна, и на Лора. Всяка глава е представена или от гледната точка на едната, или на другата героиня. Първата глава, в която представям гледната точка на Лора, е глава 4. Там е работата, че от двете ми героини Анна е по-дейната, на нея й се случват повече неща, т. е. тя прави така, че да й се случват повече неща, и затова на нея са посветени повече глави. Но главите от гледната точка на Лора са важни за повествованието.

Техниката на всезнаещия разказвач просто не ме привлича – да, авторът има гъвкавост при представянето на мислите на всички герои, но се получава едно по-повърхностно, дистанцирано представяне на вътрешния им свят. Читателят скача от глава на глава, но не стига надълбоко. Така не може да се покаже добре как светът се изкривява през погледа на героя в зависимост от мирогледа му, да се усети пълноценно и да се повярва в една чужда, ако ще и перверзна логика, трудно може да се почувства дълбоката емоция на героя, по-трудно можеш да влезеш в неговата кожа, да съпреживееш и да го разбереш. А за мен това е най-ценното в литературата. Като споменавам това, сега например чета „Децата на Медея“ на Людмила Улицка и при нея скачането от глава на глава се е получило много добре.

А колкото до третото лице, което аз използвам, аз клоня повече към интимното трето лице (на английски някои го наричат third person intimate point of view, което се отличава от по-дистанцираното third person distant point of view). Гледната точка от интимното трето лице дава на практика същите възможности за интимност и непосредственост, които дава и аз-формата. Така че на мен третото лице ми свърши добра работа.

Коя сцена от книгата ти костваше най-големи емоционални писателски усилия?

Последните глави от гледната точка на Лора. Беше мъчително преживяване и в същото време не можех да преживея и ден, или по-скоро нощ, защото пишех тогава, без да се върна към това. Трудно ми беше да осъществявам прехода към „реалния“ живот. Затварях лаптопа в ранните часове на деня, сгушвах се до дълбоко заспалия си мъж, слушах дишането му и, хванала се за него, бавно изплувах в този свят.

Аз съм използвала много малко елементи от собствената ми биография, но това не значи, че пишейки, не съм призовавала свои чувства. Няма нужда да съм ги изпитвала в същата ситуация като героите ми. Между другото, една от тежките сцени в романа съм я преживяла лично. Направих си след това един експеримент – попитах хора, които не са ме познавали тогава, дали могат да познаят коя е тази сцена. Никой не позна. И знаеш ли защо? Защото, пишейки, не съм я преживявала по-силно от тези, в които не съм участвала. Всичките ги преживявах така, сякаш ми се случваха в момента.

Ползва ли бета-читатели? Дойдоха ли отнякъде ценни коментари от близки и приятели, които да наложат финални корекции?

Да, ползвах и мненията им ми бяха много полезни. Мои приятелки с добър според мен литературен вкус прочетоха ръкописа и си дадоха мнението. Интересуваше ме както общото им мнение, така и конкретни проблеми, които са открили – например, ако нещо не им е станало ясно в текста. Когато някоя забележка се повтаряше, задължително се съобразявах с нея. Когато идваше само от един човек, се съветвах с останалите и се ориентирах според реакциите им – не само дали изразяват съгласие или несъгласие, а и доколко са категорични. Също така използвах услугата „литературна консултация“ на Public Republic – не знам дали има етичен проблем да съобщя името, но е професор по литература в Софийския университет. Нае се да ме консултира, след като одобри мой откъс. Предаде ми рецензия с ценни препоръки.

Доколко вярваш на обратната връзка за книгата?

Много ценя обратната връзка. Уважавам мненията на читателите и нерядко се съобразявам с тях. Не винаги обаче. Хората имат различен вкус, не може да се угоди на всекиго. Не просто не може, аз нямам намерение да угаждам на всекиго. Аз например вярвам, че не би трябвало да има теми и лексика, които да се избягват в литературата. След като съществуват в живота, имат право да съществуват и между кориците – разбира се, не самоцелно, а да се вписват органично в образ на героите или в темата. Имах например такъв случай: двама от петимата бета-читатели на втория ми роман имаха проблеми с цинизмите, които използват определени мои герои в определени ситуации. На другите трима обаче точно играта висок-нисък стил им харесваше и защитиха страстно присъствието на тези изрази. Редакторката ми Надежда Радулова също ме предупреди за рисковете – заради тези цинизми романът може прибързано да бъде асоцииран с определен тип романи, съвсем различни от моя. Поех риска и ги оставих – е, повечето. Това е принципна позиция и аз съм готова да си платя цената, т.е. да загубя читатели заради нея.

Но това се отнася за принципните положения. Съвсем друго нещо са проблеми като неясноти в текста или ненужни обяснения – в това отношение помощта на бета-читателите е безценна. В главата на автора всичко е цялостно и подредено, но дали така се е получило и в ръкописа, това може да го каже непознаващ текста читател.

Но всеизвестен факт е, че близки и приятели имат тенденцията да „виждат“ само хубавото, защото те обичат. Кой е най-критичният ти читател, на чие мнение разчиташ за най-голяма обективност?

В случая с „Анна и планината“ бях спокойна, защото в първите чернови началото беше по-слабо и всички изразиха в една или друга степен неудовлетворението си още докато го четяха. Между другото, авторът трябва внимателно да наблюдава бета-читателите си, докато си дават мнението, защото някои щадят чувствата му – в такъв случай е важно да се разчитат и жестовете, и недомлъвките. Затова пък, когато с развитието на сюжета мнението им се промени коренно, нямах съмнение, че са искрени.

Сигурно ще те изненадам, но най-критичният ми читател – всъщност далеч по-критичен от всички други, които съм имала, беше моя близка приятелка. Беше искрена, знам, че ме обича, и аз я обичам. Критиката й обаче не беше конструктивна – тя ми показа не толкова какво мога да оправя в текста, а имаше за цел да ми докаже (а и ми го каза в прав текст), че трябва да се откажа да пиша. Е, не се отказах и се радвам за това. Но дори и тази деструктивна критика ми беше полезна – това беше моето бойно кръщение в занаята. За един автор е важно да издържа и на най-деструктивната критика и беше добре, че това ми се случи в ранен етап.

От близките много разчитах на мнението на майка ми – за съжаление, беше в състояние да ми помага само за първия ми роман. Тя е работила като журналист, който се е занимавал дълго с редактиране, а освен това има дълбоки литературни интереси. Не знам как го постигаше, но успяваше да бъде обективна. Допитвах се до нея, когато се колебаех най-силно между мой вариант и предложението за корекция на редактора ми. Имаше десетина случая, когато решението беше много тежко. Горе-долу в половината се съгласяваше с мен, а в останалите успяваше да ме убеди. Например когато трябваше да премахна някоя хубава метафора. Излизала ми е с такъв аргумент: тази метафора е много добра, но така другата, която си употребила малко преди това, се губи, а имаш шанса да постигнеш по-силен ефект с по-малко думи. „Kill your darlings“, както се казва на английски. Убий си любимците. Уви, не е лесно и ни е нужна помощ.

А иначе най-много разчитам на мнението на редактора ми, разбира се, но мисля, че е нормално в определени случаи да не се съглася с него.

С колко издателства се свърза, как се спря на Жанет 45? Разкажи за емоцията да получиш положителен отговор от издателство и да започнеш работа по своя книга.

По-горе споменах за консултацията ми с професор от Софийския университет. Получих една 3-странична рецензия, която, освен ценни препоръки, ми даде и самочувствие. Беше изразено категорично убеждението, че този ръкопис трябва да стане книга – разбира се, след преработване. Според мен както е важно на ранен етап да получиш остра критика, за да закалиш устойчивостта си, не по-малко важно е и да получиш насърчение. Е, получих го, и то какво! Редактирах текста, доколкото можах според препоръките, и вече бях готова да чукам на вратите на издателствата. Това обаче не се оказа толкова просто.

Подходих към този процес с нагласата, че мога и да не го издам този роман. Нямах нужда просто да си видя името напечатано на книжно тяло, за да си вдигна самочувствието. Самочувствие имах. Имах нужда от благоприятна среда, където да се развивам като автор. Исках да работя със сериозно издателство, което да ме свърже с добри професионалисти – на онзи етап мислех преди всичко за редактор. И в тази връзка категорично бях изключила варианта да плащам за издаването на романа си. И причината не беше, че не разполагах с пари за това. Просто за мен не може да си издател, без да рискуваш. Харесал си един текст и си решил да го издадеш – добре, поеми риск, заплати издаването, авторът пък е заложил години труд, той също рискува. Каква е мотивацията на един „издател“ да създаде най-добрите условия за един ръкопис, ако  предварително си е прибрал парите? Както и да е, това мое самоналожено ограничение стесни доста кръга от издателства, но пък хубавата страна на това беше, че в този кръг останаха сериозните. А Жанет 45 беше първият ми избор – най-високата летва за мен. Това все пак беше издателството, което от началото на Прехода най-дълго бе издавало българска литература и редакторите му са имали най-голям опит с редактиране на текстове на български автори. Редактирането на преводна литература е нещо съвсем различно и доста по-лесно.

Но през лятото на 2013-а година бях неприятно изненадана от факта, че нито едно от проверените от мен десетки издателства не беше изложило на сайта си изискванията си за изпращане на ръкописи. Дали ги приемат само в печатна форма, дали може и в електронна, дали искат синопсис, биография, препоръки, толкова много детайли има, които биха могли да бъдат използвани като причина за автоматично отхвърляне на ръкописа. Първо изпратих имейл на Жанет 45 със запитване за изискванията им, но не получих отговор. Чудех се какво да правя. Тогава изпратих запитвания до още трийсетина издателства. Получих няколко отговора и само един от тях – на Колибри, отговаряше ясно на въпроса ми и дори беше любезен. В един друг имейл се казваше: „Изпратете, ако искате, но към българските автори няма интерес“. В крайна сметка, след много терзания, изнахалствах и изпратих запитването си на частния имейл на служителка на Жанет 45 като приложих професорската рецензия. За моя изненада, получих любезен отговор с точни указания. Реших първо да пробвам само с Жанет 45. Явно наистина съм имала самочувствие, след като се тревожех да не би някое по-малко желано издателство да ми отговори първо, да се обвържа с него и чак след това да дойде положителен отговор от Жанет 45. След това смятах да се пробвам с Колибри и, ако и те ми откажат, да пращам нашироко. А емоцията от лаконичния имейл от Жанет 45 беше, както може и да се очаква, огромна радост. А също нетърпение да започна работа с редактор, да видя какво е да работиш с професионалисти, да започна да се уча от тях. Силни и хубави емоции.

За пазара през 2015 година си била „напълно неизвестен автор“, а издателствата не обичат да рискуват с нови имена. Спомняш ли си какви бяха първите коментари от издателството по отношение на текста ти? Информираха ли те за положителните му качества и онова, върху което предстои сериозна работа?

Фанфари нямаше. Кратко съобщение, че ръкописът е приет за печат. Коментарите за текста дойдоха по-късно, в редакторската рецензия.

Виктор Самуилов е редакторът, на когото от сърце благодариш в началото на книгата си. Ти как приемаше редакцията на собствения си текст? Имаше ли коментари от негова страна, които те караха да преосмисляш изграждането на някой герой, разказването на някое събитие, показването на ефект от друго?

Редакциите на собствения ми текст, когато вече работех с редактор, приемах като огромен шанс. Като школа. С Виктор Самуилов работехме преди всичко на стилистично ниво – аз и досега мисля, че именно там трябваше най-много да се пипне. Той работеше по ръкописа всеотдайно и ме научи на много. Научи ме да редактирам. Например текстът имаше нужда от съкращаване – още в рецензията, която ми направиха преди да тръгна да търся издателство, се препоръчваше да съкратя петдесетина страници (които са повече от 50 страници по БДС). Положих големи усилия, но сама повече от 30 не успях. А с Виктор Самуилов не само че съкратихме, т.е. той ги предложи за съкращаване, но и аз започнах сама да го правя. Накрая съкратихме доста повече и от това текстът само спечели. Съвсем различен поглед получих след работата си с него. Много съм му благодарна за това.

Имаше ли моменти, в които мнението ви по текста сериозно се е разминавало? Как се решават такива спорове? Писателят ли е този, който взема финалното решение кое как ще остане?

Да, имаше такива моменти. За най-тежките за мен решения, както по-рано споменах, се консултирах с майка ми. Аз приех много негови предложения за корекции (а и те действително бяха многобройни), но и немалко отхвърлих. Напрежението беше голямо, поне у мен. Там е работата, че книгата излиза не само с името на автора, но и с името на редактора. И той отговаря с името си и с авторитета си. И напоследък едва ли не всеки, на когото не се харесва нещо от някоя книга, казва, че липсвала редакторска работа. Откъде знае дали редакторът не е предупредил за това, но авторът е настоял на своето? Като прочета нещо такова, ми се свива сърцето. Защото прави отговорността ми към редактора още по-голяма, а аз държа на правото си и аз да преценявам дали някоя корекция се вписва в стила и в замисъла на текста. Трябва да се разберем. Трябва да постигнем компромис. В „Анна и планината“ остана един елемент, който вътрешно не приех и досега ме боли заради него – само един параграф, но затова пък първият. Първият за целия роман. Исках да го изтрия, бях написала друг, но тогава редакторът ми беше приел толкова мои откази, че се притесних, че ако настоявам и за този параграф, чашата ще прелее. Сега съжалявам, че не настоях повече. Може би пък нямаше да прелее. Но е така – напрежение от началото до края. И това е нормално и дори хубаво, това означава, че и двете страни държат на този текст.

Препрочиташ ли от време на време откъси от „Анна и планината“? Харесваш ли още текста така, както преди няколко години? Усещаш ли развитието си като автор, като го сравняваш с нивото си сега?

Много рядко съм се зачитала, защото ме е страх да не намеря неща за оправяне 🙂 Но в редките моменти, когато ми се е случвало, съм оставала доволна. За развитието ми като автор – коментарът на съпруга ми, след като прочете втория ми роман, беше, че на този ранен етап изглежда доста по-изпипан, отколкото е бил „Анна и планината“ на същия. Във втория ми роман въвеждам различни и по-сложни повествователни техники – повествование от четири гледни точки, което по принцип е трудно. Само заради това – че опитвам нови неща – смятам, че се развивам. Но от друга страна, не мисля, че вторият ми роман е по-добър от „Анна и планината“ – той има едни предимства, първият – други. Например като емоционално въздействие според мен „Анна и планината“ е по-силен.

Ще разкажеш ли нещо повече за фабулата на предстоящата си книга, засегнатите теми, заглавието, кога да я очакваме?

Да, ще се казва „Дарът“, сега се работи по коректурите и всичко останало е готово, така че очаквам да излезе в най-скоро време. Действието се развива единствено в България, въпреки че тази история може да се случи във всяка една страна. Покрай съдбите на протагонистите се засягат доста теми. Ще спомена само две от тях: етични проблеми при ин-витро оплождането и балетът. Представям си как ви звучи като комбинация 🙂

А има ли нещо, по което процесът на редактиране се различава от преди? Научила ли си уроците си от предния път?

Сега работих с друг редактор, по-скоро редакторка – Надежда Радулова. Както разбирам, всеки редактор има свой стил, и аз като автор, жаден да научи повече, само печеля от това. С нея още от първоначалната рецензия (защото тя ми беше и рецензент) започнахме да работим и на макро ниво – промени в сюжета например. И си мисля, че така с мен се получи много добре – при първия роман повече работа на микро ниво, при втория – и на макро. Изобщо имам голям късмет с редакторите си.

Как минава денят ти, с какво се занимаваш и остава ли ти време за писане?

Аз съм обикновена майка, съпруга и дъщеря. Работя като библиотекарка, а напоследък и като изследовател, в една асоциация, а също нещо, което ми доставя огромно удоволствие, но е само в неделя – като библиотекарка в обществената библиотека на българите в Монреал. Гледаме със съпруга ми децата ни – малките са на 11 и на 9, грижа се за майка си, намирам време и да пиша. Работя върху третия си роман – покрай довършителните работи около втория се разконцентрирах, но нямам търпение отново да се върна към писането му.

Какво обичаш да четеш и кои са любимите ти съвременни БГ автори?

Получава се така, че чета само художествена литература. Бих искала да чета повече жанрова литература и документалистика, но не ми остава време. От документалистиката чета само книги, свързани с проучванията ми покрай моето писане, а ми се ще да включвам и други теми, дори избрани случайно. Колкото до любимите ми съвременни български автори, все се получава така, че пропускам някой важен и после ме е яд. Затова сега ще подходя по-предпазливо – ще спомена последния автор, който ме е изненадал приятно. Това е Николай Терзийски и романът му „Отлъчване“.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Добре е да намерите здравословен баланс между увереност и съмнение в себе си. Увереност само дотолкова, колкото да не се разколебавате лесно и да се борите за мечтата си, а съмнение – за да не спирате да търсите и да се учите.

 

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: