„Тя бе успяла да зърне нещо в мен, което аз все още не познавах…“

Из романа „Влахос“ на Елена Щерева и Николай Янков, издателство Жанет 45.

„Тези първи месеци бяха и трудни, и прекрасни. Мисълта за Агора беше способна да ме изтръгне на мига от всякакви лепкавини и зловония, с които ме обграждаше светът наоколо – работата, разочарованията, съседите, смъртта на поредната метъл звезда… Вечер бързах да си легна, защото нямах търпение да дойде новият ден, бързах да се събудя, за да я видя отново. Обаче колкото и хубаво да си прекарвахме времето заедно, в миговете, в които оставах насаме със себе си и наум си преповтарях случките от деня, една малка, нищожна капчица съсипваше вкуса от цялата безмерна сладост. Кап… кап… Наблюдавах я как се отронва отново и отново и рисува тънка права линийка след себе си. „Защо е с мен?“ – цопваше капката в езерото на мисълта, а около нея се разстилаха десетки водни пръстенчета от нови въпроси. Заслужавах ли я наистина? Дали и утре ще иска да сме заедно? Какво можех да й предложа? Та тя си имаше всичко – красота, увереност, сила, куп спомени и преживени истории. Животът й ми се струваше пълна чаша. Дали пък тя изпитваше истинско влечение към мен? Дали и моето разчупване не беше просто поредната игра за нея, временна залъгалка, с която ломеше рутината и хранеше хищната си за динамика кръв? Дали чрез мен тя не упражняваше изключителната си дарба да получава това, което иска? Нищо по лицето й не разкриваше нейната решимост и инатливост. Зад всяко нейно желание живееше самостоятелна воля, спотайваше се нещо твърдо и непреклонно, с което тя изрязваше материята във формата, в която я искаше. С една дума, винаги постигаше целта си. И не знам дали аз и моят проблем не бяхме поредната й приумица. Навярно просто си беше наумила, че ще ме излекува от страховете ми, и нямаше да ме пусне, докато не постигнеше целта си. Може би беше от онзи тип хора, които винаги имаха нужда от нещо за нищене, за разрешаване. Или пък бях събудил съжалението й и тя се чувстваше длъжна да ме огрее със своето благородство, временно да играе ролята на господарката, притежаваща власт над моите страхове и емоции. Възможно беше да ме е подвела. От неспособност да ми откаже. От едното любопитство какво ще последва, а може би от кокетство и суета или от потребност някой да гали самолюбивата й женска природа. Десетки въпроси, които се раждаха само нощем подобно на звезди, а денем се изпаряваха, без да оставят нито помен от някогашната си поява. И от въпрос на въпрос аз ставах все по-неуверен и плашлив.

Имаше и още една възможност. Разумът ми обаче просто отказваше да я приеме. И все пак в някое забутано кьоше от мозъка мержелееше и тази звездица, която понякога оставях да грее по-ярко от всички останали.

Ами ако наистина ме обичаше? В крайна сметка това не беше толкова налудничаво, колкото звучеше. Първо характерите ни си пасваха като блокчета от „Лего“ – инициатор и рефлектор, ин и ян, Пух и Прасчо, идеалната сплав. Тя със своята сила и властност, аз със своята кротост и постоянство. Колкото и да е странно, освен всичко друго си паснахме в интимността. Щом се прегърнехме, телата ни сами започваха да композират музика, шедьоври от звуци и мелодии. Долавяхме неща отвъд обикновеното възприятие – плувахме в кръвната плазма на тъканите си, докосвахме клетките си, усещахме допира на ония безброй връзки между тях, целувахме сърцата си. Бяхме като щепсел и контакт. Съединят ли ни, през нас протичаше ток, а токът задействаше някакви неподозирани за нас сили, чаркове, механизми, които задвижваха телата ни в удивителна съгласуваност, освободена от мисли, съображения, предвиждания. Изтриваше всичко, дори собствените ни имена. Оставаше само движението, енергията. Единствена и самодостатъчна. А тя беше огромна, способна да обгърне целия Космос.

Да, пасвахме си учудващо добре. Защо тогава и тя да не ме обича? Не е ли любовта точно това – да допълваш себе си, като допълваш другия? Защото, ако това е любовта, тогава навярно и двамата бяхме влюбени. Агора познаваше слабостите ми, ала показваше силните ми страни. Знаеше страховете ми, ала укрепваше вярата ми. Виждаше недостатъците ми, ала наблягаше на достойнствата ми. Интересуваше се от моята същност в цялата й сложност и за нищо на света не желаеше да я опрости и сведе само до това, което плахо разкривах пред света. Тя бе успяла да зърне нещо в мен, което аз все още не познавах.

И точно това ме ужасяваше.

Ужасяваше ме скоростта, с която се случваше. Ужасяваше ме, че всеки момент всичко може да свърши.

Любовта не признава друго освен вечността. Времето е равнозначно на смърт, промяна. И дори ако любовта ни беше просто химера, не исках нищо друго, освен да я изживея докрай.

Преди да е изчезнала зад някой висок планински връх…“

 

Из романа „Влахос“ на Елена Щерева и Николай Янков, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

“Не може хем чиста съвест, хем пълен кемер…”

 

Животът е просто факт. Черна точица и нищо повече. Смъртта също. Просто една точица на белия лист. Нито животът прави живеенето, нито смъртта – умирането. И за двете се изисква дарба. Изисква се смелост… Всичко това научих от едно момиче, което срещнах случайно в автобус номер 101 преди повече от двайсет години. Научих го от един истински влахос.

„Влахос“ е роман за последните истински номади на Европа – каракачаните.

Това е история за смисъла на вървенето и за силата на споделянето, за вечния кръговрат между долното и горното, за камъните, които никога не спират да се търкалят, защото всеки застой ражда бурени, а във всеки бурен се спотайва мъничко смърт.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: