Даниела Богоева-Гюргакова: За добър резултат самонадеяността трябва да е прибрана в джоба
Имах една съученичка от гимназията – много лъчезарно момиче със страшно богато въображение. Един ден ми разказваше съня си, ей така – надълго и нашироко, с цветове, с детайли, с коментари. И до днес си спомням как завърши разказа й: “Качихме се в кабриолета и, представи си, само надписи на филма липсваха”. От съня на Галя може и да не е излязъл още филм, не е и късно. Но аз познавам момиче, от чийто сън се е родил роман!
“Историите, които пиша, обикновено ми хрумват случайно”, казва Даниела. “Аз съм човек, който от нещо дребно може да получи идея за писане. Нещо, което съм видяла, чула, прочела, изречение от текст на песен, кадър от филм. Също и сънища! Винаги съм сънувала изключително цветно и наситено, понякога цели истории.”
Едно такова сънуване дава началото на “Огънят в мен”, при това не само като хрумване, а като цялостна идея. Останалото е… история. Историята на Катрин Дюроа, собственичка на магазин “Пет сезона” в Париж, която вярва в доброто, приятелите и семейството и притежава способности, за които малцина предполагат, но които могат да са недостатъчни, за да я спасят от силата на отмъщението, насочена към нея. История е също пътят до публикуването на романа, за който ще си поговорим в интервюто с подробности.
Даниела е родена през 1979 г. в София, където учи във 2-ро СОУ “Акад. Емилиян Станев”, завършва право във Великотърновския университет, а от 2017 г. е член на Съюза на независимите български писатели. Тя е зодия овен, по професия е юрист, а по призвание – мечтател. Обожава шоколад и диня, рок, метъл и оперна музика, да се катери по дърветата, да прави сладкиши, да се вози на скоростни влакчета, да пътува и да опознава различни култури. Обича да прекарва време със семейството си. Има син на 6 години и половина.
“Много голяма част от всичко, което съм написала, съм измислила в тролея на път за работа”, казва Даниела. “В градския транспорт или на спирката човек може добре да си подреди мислите.” Днес спирката на Даниела е пред bgstoryteller, а пътуването ще я отведе към времето, когато “Огънят в мен” е още спомен за отминал сън, записки в няколко тефтера и безкрайни часове в проучвания на магии, ритуали и религии, както и много, много писане и редактиране.
Даниела Богоева-Гюргакова: От дете обитавам по няколко паралелни свята наведнъж
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: Мариана Жижанова
Откога пишеш?
Първото си стихотворение написах на около 7 години. Беше посветено на Ленин. В детството ми за Ленин се говореше много, той беше емблематична фигура и в един момент, в резултат на цялата пропаганда, ми се стори съвсем естествено да напиша стихотворение за него. Още от ранните класове много обичах да пиша съчинения, а с времето любовта ми към писането се усили. Прописах поезия като ученичка. Приемах стиховете си доста лично, нещо типично за възрастта, струва ми се, и не ги показвах на всекиго. Пишех, защото имах някаква много силна вътрешна потребност да го правя, така изразявах емоциите и мислите си. Към прозата, извън часовете по литература, се ориентирах на по-късен етап. За мен писането е не просто хоби; то е моят в начин да се разтоварвам. Личната ми психотерапия. Винаги съм обичала да си измислям разни истории, още от дете обитавам по няколко паралелни свята наведнъж.
“Огънят в мен” първият ти завършен роман ли е?
Да, това е първият ми роман и изобщо първото по-сериозно нещо, което съм написала след като завърших училище. След него написах втори роман, а едва после започнах да пиша разкази. Първата ми книга е всъщност сборник с разкази, казва се „Заключени врати“, излезе през 2017 г. Повечето хора обикновено започват с по-кратки текстове и постепенно пишат и по-дълги, при мен стана обратното. В студентските си години заедно с близка приятелка за забавление написахме книга-игра в една голяма тетрадка, после аз написах още една. Персонажите бяха мои приятели. Четях им на глас, те избираха накъде да продължи действието и ни беше много забавно. Започнах и трета книга-игра, но така и не я завърших.
А защо фентъзи, защо не обикновена любовна история, в която пак да засегнеш темите за религията и философията?
Не бих казала точно фентъзи. По-скоро езотерична история с митологичен привкус. 🙂 Не съм мислила тематиката целенасочено, историята просто сама дойде при мен. Аз имам интереси в областта на езотериката и митологиите и вероятно това също е допринесло сюжетът да е такъв, каквато е.
Идеята за сюжета или героите дойдоха първо като вдъхновение?
Всичко дойде наведнъж. Случи се една сутрин в просъница. Може би съм сънувала нещо преди това, но не си спомням. Просъницата е едно особено състояние, хем си буден, хем не съвсем, хем мислиш, хем мозъкът още спи. Реших, че няма да отворя очи, докато цялата идея не се оформи изцяло в главата ми. Детето още не се беше родило и можех да си позволя да се излежавам. 🙂 След това просто започнах да записвам. Пишех в тефтер, тъй като по онова време имахме само един компютър, а съпругът ми работеше на него. След това тефтерите станаха два. Приличат на баници – драскано, дописвано, мазано с коректор, дясно наклонен шрифт, ляво наклонен шрифт (според това дали съм писала седнала или легнала), подлепяни листчета с допълнителен текст, подлепяни листчета с допълнителен текст към допълнителния текст… В папка си държах разпечатана фактология за определени неща. Върху една карта на Париж си лепях отметки и отбелязвах къде са различните обекти, за които пиша – басейнът, който посещава един от персонажите, баровете, които споменавам, магазинчето за абсент и пр.
Но защо точно Париж? Всичко това можеше спокойно да се случи в Ню Йорк, Лондон, някой скандинавски град.
Това е история, която може да се случи навсякъде, разбира се. Но в онази сутрин, когато идеята почука по съненото ми чело, тя сама беше пределно ясна къде се случва. Аз просто послушно хванах химикалката и започнах да записвам.
Значи планира предварително разгръщането на историята – не я градеше в процеса на писане, следвайки естествения ход на събитията?
Почти цялата история се роди в онова състояние на полусън. След това ми останаха различни дребни елементи, с която да уплътня сюжета. Някои от тях измислих в крачка, други доразвих от първоначалната идея, трети ми хрумваха спонтанно и ги намествах. Имената на персонажите избрах преди да започна да пиша. Тях съм ги мислила целенасочено.
А кога измисли предисториите на героите и връзките между тях? Преди да започнеш да пишеш – според функцията им в сюжета и идеята си, или в хода на историята, когато се е избистряла нуждата от тях?
Когато започнах да пиша, аз вече знаех какво ще пиша, какъв ще е сюжетът, кои ще са основните персонажи, как изглеждат, какви са и къде ще се развива действието. Имах една доста добре оформена идея. Когато в хода на работа ми хрумваха различни неща, си давах време добре да узреят, да се избистрят, да придобият ясни очертания и едва тогава ги записвах. Разигравала съм десетки пъти на ум сцени, повтаряла съм диалози, докато настъпи моментът да ги запиша. Винаги така правя. Не мога да напиша нещо схематично, мъгливо, което след това да се връщам и да допълвам, да дообмислям. Вероятно някои го умеят, но на мен не ми се получава.
Какви източници на информация използва във връзка с проучванията си за магии, ритуали, религия и архитектурни забележителности?
Тематиката е свързана с много търсене на различните езотерични практики, четене на информации, осмисляне. Ползвала съм и интернет, но и някои книги, които съм изброила в края на романа. Трудно беше от многото да подбера какво точно да включа в историята, защото нямаше как да пиша за всичко. Колкото съм описала, вероятно поне три пъти по толкова съм прочела, за да мога да синтезирам нужното. Това беше един изключително интересен и обогатяващ за мен процес, тъй като попълних различни празноти в познанията си.
На премиерата стана ясно, че си правила задълбочени проучвания и във връзка със заведения в Париж, предлаган асортимент в тях, играни постановки…
Доставя ми огромно удоволствие да включвам реални места, лица и събития в това, което пиша, да се ровя за информация. Понякога търся съвсем дребни неща, но го правя ужасно настървено. Търсила съм например фазата на луната на датата, на която се развива част от действието, защото я описвам. В настоящия си роман търсих наименованието на популярните бели препаски за кръста в Древен Египет. Само веднъж ги споменавам, но ми се искаше да използвам истинското им наименование, а не да кажа просто „препаска“. Същото е и с описаната театрална постановка, бара, в който героите пият абсент, басейна.
Но беше ли нужно проучване в такава степен? Наистина ли вярваш, че повечето читатели биха го оценили? С какво щеше да се ощети романа ти, ако бе разчитала главно на въображението си по тези въпроси?
Не знам как читателите биха оценили това, но се надявам да им е интересно, докато четат. Когато започнах да пиша, а и доста време след написването на романа, не съм допускала, че той някога ще бъде издаден. Пишех, защото имах вътрешен подтик да го правя. Пишех за себе си и не съм се замисляла как друг би приел написаното. Всъщност, ако не беше станало дума за това на премиерата и ако с издателството не се бяхме разбрали да опиша в послеписа на романа източниците на информация, които съм ползвала, може би нямаше да се разбере, че въпросните факти са истински, а не плод на въображението ми 🙂
Бела Чолакова, която те представи на премиерата, те нарече “абсолютен маниак на тема фактология”. На какви писателски навици робуваш още?
Може би фактологията е нещото, пред което наистина не мога да отстъпя. Тук юристът в мен винаги се обажда много силно и аз търся ли, търся това и онова. И го правя не защото не ми достига въображение да си измисля нещата, а защото просто така ми харесва – да смесвам реалното с нереалното. Много зависи и от сюжета; имам например разкази за Хирошима и за Дравската епопея, там е невъзможно да не се придържаш към фактите.
Колко време писа “Огънят в мен”?
Отне ми около година и половина или малко повече да напиша всичко.
А колко редакции направи на романа, преди да го изпратиш до издателството?
След окончателното написване на текста съм правила някои промени и допълвания, но основните корекции дойдоха след като узнах, че романът е одобрен от издателството.
Пътят на твоя роман до рафта в книжарницата не е като на повечето романи на начинаещи писатели. Твой приятел казва добри думи за теб и твоя роман на заместник главния редактор на Сиела, после ти изпращаш ръкописа си, където вече го очакват. Разкажи по-подробно за жеста на Валентин Попов – Вотан.
Това е един наистина невероятно благороден жест от страна на Валентин. Трудно ми е да опиша как се чувствам. Едновременно съм изненадана, поласкана, щастлива и, разбира се, много, много благодарна. Случи се миналата година. Той поиска да му пратя някой от романите си (два написани към онзи момент), но да не го разпитвам защо. Пратих му този, защото за другия имах идеи за редакция. Както Валентин пожела, не го попитах защо го иска. След известно време дори забравих. И ето, един хубав ден, той ми се обади и ми каза, че ръкописът му е трябвал, за да го изпрати в издателство „Сиела“. Били го одобрили и трябвало да си погледнела мейла, защото Христо Блажев, заместник-главният редактор, ми е писал. Аз просто не можех да осмисля какво ми говори. Толкова бях изненадана. Впоследствие разбрах, че той е имал уговорка да изпрати за рецензия свой ръкопис в издателството, защото също пише, има четири издадени книги, но в някакъв момент се е отказал и е решил да изпрати мой ръкопис. Подарил е на мен своята възможност. Това наистина може да го стори само човек с голямо сърце.
На премиерата на книгата разговарях с Валентин. За теб той каза: “Познавам я от години. Знам, че може да пише добре, а е твърде скромна.” Замисляла ли си се дали романа ти щеше да има друга съдба, ако ти бе изпратила ръкописа си до издателството? Лоша услуга ли щеше да ти направи скромността?
Не знам дали бих изпратила сама романа си в издателството. Вероятно не би ми достигнал кураж да го направя, защото това е първият ми роман и изобщо първият по-сериозен текст, над който съм работила, и все ми се струваше, че има какво да се преработи, да се пипне тук и там, да се допише. Впоследствие така или иначе направих съответните промени, но вече под вещото ръководство на професионален редактор.
А ако не бяха харесали ръкописа ти? Имаше ли си план Б? Какво щеше да се случи с “Огънят в мен”?
Вероятно след време и след направени по-сериозни редакции сама бих изпратила ръкописа си в издателство. Не знам. Не мога да кажа със сигурност.
Разкрий нещо от писмото с отговора на Сиела? Стана ли ясно какво следва от тук нататък и кога?
С мен се свърза Христо Блажев. Написа ми, че Валентин е изпратил ръкописа ми в издателството и той е бил одобрен от техен рецензент. Предложи да се видим и да поговорим за издаването, в случай че искам да работя със „Сиела“. След това разменихме по още няколко мейла и се срещнахме. На срещата той подробно ми обясни какво ще представлява съвместната ни работа, какво се очаква от мен и съответно какво ще направи издателството. Интересното е, че когато споменах намерението си да изменя определени неща в романа, той се съгласи, че въпросните части имат нужда от прекрояване. С други думи, още от самото начало се получи така, че гледахме в една и съща посока по отношение на начина, по който да изглежда финалният текст. Което, разбира се, е чудесно, защото много улесни последвалата работа. С Христо Блажев се разбрахме да направя корекциите и след това да му изпратя текста. После имаше кратък период на изчакване – трябваше ръкописът да бъде одобрен и на редакторски съвет. След одобрението подписахме договор и започна същинската работа.
Как протече работата с редакторката Ваня Майсторска?
Да се работи с Ваня е чудесно. Тя е професионалист и като такъв умее да чете безпристрастно и да забелязва всички кривини и несъвършенства на текста. Най-напред тя даде някои по-общи бележки по отношение на ръкописа и след като ги отразих, започнахме работа по същество. Разбихме романа на отделни части от по 50 страници и работихме по всяка част самостоятелно. Удивително е как един професионален редактор може да измени цялостното звучене на дадена реплика само като добави в нея една-единствена дума! От един момент нататък започнахме да си представяме как посещаваме Авиньон, как се разхождаме там и разглеждаме всички онези места, които съм описала. Даже се шегувахме, че може да се направи пътешествие по стъпките на героите. Беше много приятно и забавно, а се отрази и добре на работата ни. Винаги е хубаво да се работи в приятелска атмосфера 🙂
Върху какви елементи от разказа работихте с Ваня? Структура, разгръщане на сюжета, изграждане на герои, дълбочина на разказа, достоверност на обстановката, динамика, финал, диалог, изказ, друго?
Работихме върху всичко изброено, бавно и методично. Много обсъждахме, коментирахме. Аз имах известни опасения по отношение на бележките под черта в текста, защото са доста, но тя каза, че са си добре, защото са информативни и могат да събудят любопитството у читателите и да ги накарат да потърсят допълнителна информация за нещата, които са им се сторили интересни.
Кажи, имаше ли промени по текста, с които не беше много съгласна? Отпаднаха ли сцени, за които съжаляваш? Обичам да задавам и този въпрос: Ревнива ли си към текста си, охраняваш ли абзаци с описания, конкретни изрази и думи?
Нямаше много промени, не и съществени. Отпаднаха само няколко абзаца от целия текст. Останалите промени бяха по-малки. За ревност от моя страна и дума не може да става, защото Ваня е професионален редактор и със сигурност може да види неща, които аз няма как да забележа. Човек не бива да е самонадеян и трябва да се доверява на онези, които добре знаят как се прави дадено нещо. Самонадеяността е пречка за добрата работа.
На премиерата говорих и с Ваня за теб. Разказа ми нещо много любопитно: Дори след преминалата обстойна редакция, все си намирала неща, които е можело да бъдат казани по-добре и си искала да се поправят. “Много е пунктуална, с качества на редактор. Забелязва пропуски като професионалист”, каза Ваня. Имала съм разговори с други автори, които са споделяли, че в един момент в процеса на редактиране са се притеснявали да искат още и още промени от редакторите си. Това случи ли се и с теб? Остана ли напълно доволна от финалния продукт?
Ох, да, това е много типично за мен – да се върна към вече написан текст и да започна да го преправям, за да звучи по-добре. Не правя генерални промени, по-скоро замествам думи, обръщам словоред, търся синоними, тук-там добавям или изтривам по нещо. В даден момент спирам – когато начинът, по който написаното звучи, ме удовлетвори. В работата си с Ваня не съм имала никакви притеснения да обсъждам с нея всичко, дори разни съвсем дребни неща. Даже след като тя приключи с редакцията и аз прочетох финалния текст, си направих списък от четири страници с моменти, които искам да доработим. Тя нямаше нищо против. След това прегледах три коректури и отново имаше неща, които променихме – дребнички, от по дума-две, но се радвам, че нямаше проблем да бъдат оправени.
Дебютен роман от близо 400 страници! Имаше ли разговор относно обема с редактора, с издателството? Опитът на хората от бранша казва, че дебютните ръкописи “носят” доста на съкращаване, за да излезе наяве най-доброто от историята. Кой беше казал, че всеки текст винаги може да бъде съкратен поне с 10%? Каква част от ръкописа ти отпадна?
Нито за момент не е поставян въпросът за обема на романа. Аз дори написах някои допълнителни глави, за да се разгърне по-добре историята. Даже се радвам, че не се наложи да съкращавам, защото ми е трудно да събирам идеите си на малко място. Не ми се удава краткото писане, сякаш страдам от епистоларна логорея 🙂 Обичам да имам поле за действие, да се разпростирам, да давам воля на фантазията си. Пък и краткото писане изисква майсторлък, какъвто не всеки притежава.
Кой беше най-ценният писателски урок, който научи по време на редактирането на романа?
Научих, че винаги може и по-добре. Но за да се получи по-добрият резултат, трябва да се вслушваш в думите на професионалистите. Защото писането е емоция, но издаването на книга е повече от това. То е отговорност – към себе си, към издателството, което ти се е доверило, към читателите.
Участва ли активно в процеса на вземане на решения за корица, за комуникация, за премиера?
Да, участвах много активно във всичко това. В „Сиела“ се работи на принципа на диалога, за да се постигне максимално добър резултат. Няма нещо, което да ми е било спуснато “отгоре” като задължително. Обсъждахме всяка стъпка, всеки елемент – текст, корица, премиера. Дори заглавието. Първоначалното заглавие беше „Не си играй с огъня“, но още в самото начало Христо Блажев каза, че е добре да се промени. Когато дадох идеята за „Огънят в мен“, той я прие. Премиерата също обсъдихме заедно, всъщност това беше един забавен разговор, защото всеки хвърляше разни идеи, някои от които доста щури. Накрая, неизбежно, се спряхме на огъня и мисля, че се получи чудесно.
С какво се занимаваш и кога намираш време за писане?
Аз съм юрист. Това е професия, която борави с фактите. А както стана ясно, аз много обичам факти. 🙂 В тази връзка не знам дали аз си избрах професията или тя избра мен, може би от двете по малко. Пиша във всеки момент, когато това ми е възможно. Усетя ли порив за писане, узрее ли в мен идея, сядам и пиша. Преди имах нужда от спокойствие, докато го правя, но откакто се роди синът ми, се приучих да пиша във всякакви условия. От известно време дори се шегувам, че с едната ръка мога да тракам по клавиатурата, а с другата да водя битки с динозаври и дракони. Човекът е изключително приспособим.
Показваш ли на някого написаното, на чие мнение разчиташ за обективност най-много?
Показвам основно на двама души и коментирам с тях. Единият е Валентин Попов, писателят, който направи така, че романът ми да бъде издаден. С него водим чудесни разговори, свързани с писането, сюжетите, персонажите. Случвало се е да си спорим миролюбиво. Вслушвам се в коментарите и идеите му, той е автор със страхотно въображение, самокритичен е и се стреми непрекъснато да развива умението си да пише. Винаги е приятно да се обменят идеи с него. Другият човек е съпругът ми. С него обсъждам отделни фактологични елементи, особено що се отнася до история и военно дело. Той има задълбочени познания в тези области и много ми помага, когато ми е нужна информация по такъв въпрос.
Кой е следващият ти писателски проект? Вярно ли е, че следващата ти книга е почти готова?
В момента довършвам трети роман. Започнах го преди около три години, на криминална тематика е. В него има и убийства, и преследване, и наркотици, и оръжия, и взривове, и приятелство, и разочарование, и разбира се, любов. Малко бавно върви, защото междувременно пиша и разкази, когато ми хрумне някоя идея, освен това непрекъснато трябва да правя справки по различни въпроси, а това отнема доста време. Понякога изчитам много голямо количество информация само за два-три абзаца. От близо година почти не съм работила по този роман, защото бях заета с „Огънят в мен“, но сега отново съм се върнала към историята и лека полека дописвам. На финалната права съм.
Какво обичаш да четеш? Имаш ли си любими български автори?
Обичам да чета различни книги – исторически, приключенски, криминални, трилъри, ужаси. Също и поезия. Зависи от настроението ми. От българските автори много харесвам Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Виктор Пасков, Михаил Вешим, Галин Никифоров… Не мога да изброя всички.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Предпочитам да не давам съвети, вместо това ще споделя какво според мен е важно, когато човек пише: трябва да вярваш в себе си. Да знаеш, че винаги можеш и по-добре, да се стремиш да си по-добър. И да си готов да чуеш чуждото мнение, даже то да не ти се нрави. За добър резултат самонадеяността трябва да е прибрана в джоба. И най-важното – да пишеш от сърце, заради вътрешната си потребност, заради нуждата да дадеш външен израз на чувствата, мислите и емоциите си.
