“Още един психопат, който е изглеждал съвсем нормален…”
Из романа “Пациент 488” на Никола Бьогле, издателство Ентусиаст. Превод – Силвия Колева.
“– Събуди ли се? – попита Сара.
– Не, госпожо инспектор. Поддържат го в изкуствена кома.
– Каква е прогнозата им?
– Видът им говори, че нещата не са добре…
Сара изруга мислено, но по лицето й не пролича никакво вълнение. Направи знак на Нилсен, че иска да влезе вътре.
– Стаята е стерилна, госпожо инспектор. Трябва да се екипирате – каза й Нилсен и й посочи зелените калцуни върху една количка до вратата. – А щом влезете вътре, ще ви трябват и престилка, шапка и ръкавици.
Сара надяна калцуните върху ботите си и влезе в преддверието. Там облече стерилни дрехи и се намъкна в стаята. Седналият върху перваза на прозореца Дорн скочи на крака. До него имаше пет празни пластмасови чаши от кафе. Психиката и мускулите му се напрегнаха от присъствието на шефката му.
Леглото на великия подпалвач бе обградено с прозрачна материя, която падаше до земята. Сара се приближи. Ханс Грунд лежеше по корем, а гърбът, ръцете и черепът му бяха покрити с бели превръзки. До него бе апаратът за командно дишане. Три торбички с разтвор, висящи на стойки, наливаха съдържанието си във вените му. Кардиологичният монитор показваше тахикардия – 112 удара в минута.
– Ами това какво е? – попита Сара, посочвайки една прозрачна оранжева торбичка върху перваза на прозореца до празните чаши от кафе.
– Ами разни неща, или по-скоро онова, което е останало от тях… каквото са намерили у него. Не съм ги гледал.
Сара отвори торбичката и нареди съдържанието й върху перваза на прозореца, докато Дорн бързаше да изхвърли мръсните чашки от кафе. Появи се баджът на Грунд с емблемата на болницата, връзка ключове, блистер ксанакс, от който бяха изпити две трети от таблетките, и накрая снимка, на която директорът бе прегърнал с едната си ръка жена, сложила глава на рамото му, а с другата – усмихнати момиче и момче на около двайсетина години, очевидно негови деца.
– Още един психопат, който е изглеждал съвсем нормален – промърмори Сара.
Обърна снимката, но на гърба нямаше никакъв надпис. Огледа блистера със силното успокоително и се запита дали таблетките са били предназначени за пациенти, или за самия директор. Във връзката ключове нямаше нищо особено, баджът бе най-обикновен – същите бе видяла у всеки от персонала на болницата. Обезсърчена, Сара нареди вещите на директора в торбичката, после свали стерилните ръкавици и ги хвърли в кошчето. Застана до леглото на Грунд и клекна на височината на лицето му.
Професорът бе интубиран, с почервенели клепачи и подпухнало лице. Изглеждаше така, сякаш нямаше да се събуди никога.
Сара накара Дорн да потърси лекуващия лекар. Офицерът изпълни молбата й и се върна след десет минути, като направи знак на Сара да излезе от стаята.
Отвън стоеше около четиридесетгодишна жена с къси коси, суров поглед и забързан вид.
– Поискали сте да ме видите…
– Аз съм инспектор Геринген…
– Знам коя сте.
Сара подмина забележката, в която се долавяше известна неприязън, и насочи погледа си към баджа на лекарката.
– Хубаво, можете ли да ми кажете каква е степента на изгарянето на този човек… доктор Хауг?
– Кожата е некрозирала. Изгарянето стига до деветдесет процента в откритите части. Върху дясната ръка изгарянето е още по-опасно, защото може да предизвика исхемия и оттам некроза на бицепса.
– Шансовете му да оживее?
Лекарката въздъхна:
– Бих казала… трийсет процента, но това е само статистика…
Сара затвори за миг очи, подобно на боксьор, който понася тежък удар. Свали найлоновата шапчица, която покриваше косите й.
– Вижте, сигурно знаете, че той е отговорен за пожара, който превърна болницата в пепел. Не е само заподозрян, а и виновен, защото подпали болницата пред очите ми. С други думи, виновен е за смъртта на десетки хора, а ние все още не сме разбрали защо постъпи по този начин.
– И?
– Необходимо е да го разпитам, следователно се налага да го събудите…
Лекарката бе смаяна.
– Предполагам, че се шегувате.
– Ще го разпитам за десет минути и после отново можете да го приспите.
– Това изцяло противоречи на нашите принципи, госпожо инспектор. Моят пациент е вкаран в изкуствена кома, за да спестим нищожните сили, които му остават, за да оцелее след тежките изгаряния и рани. Ако го събудим, той не само ще се мъчи, но е възможно сърцето му да не издържи. Ако за вас този човек е престъпник, за мен той е пациент. Край на разговора.
Лекарката погледна Сара в очите, за да подчертае авторитета си, и се приготви да й обърне гръб.
– Да, разбирам – съгласи се Сара, която бе предвидила този отговор. – Само че представете си, че този престъпник, или да приемем – този пациент, умре, без да е обяснил постъпката си – нещо напълно възможно според вашите прогнози… Какви ще бъдат последствията за десетките семейства на жертвите? Какъв ще бъде животът на съпругите, на съпрузите, на децата, които ще трябва да живеят, без да разберат защо техният съпруг или баща, тяхната съпруга или майка са изгорели живи?
– Съжалявам, госпожо инспектор, но медицината не работи по този начин.
– Знаете ли, преди време ваш колега ми каза, че в медицината всъщност всичко е въпрос на статистика и доброжелателство…
– Не е погрешно…
– Тогава каква е според вас вероятността да сторите повече зло, отколкото добро, като не събудите този човек? И каква ще е болката на майката, поверила депресирания си син преди седмица на тази болница, когато директорът с усмивка я е уверил, че всичко ще бъде наред, че няма защо да се безпокои… Как смятате? Има ли дори и нищожен шанс да се възстанови психически, ако не й се обясни защо се е случило така?
Лекарката отвърна за миг поглед, но продължи да се съпротивлява.
– Вижте, не мога да подкрепя подобни методи…
Сара вдигна нагоре кичура коса, който скриваше обгорената част от лицето й.
– Стоях срещу него, когато предизвика пожара. Усмихваше се – излъга тя, – наслаждаваше се предварително на ужаса, на който щеше да подложи стотици пациенти, затворени в изолаторите си. Трябваше да бягам, но се върнах да го търся насред пламъците, защото дължах истината на онези, които щяха да умрат по негова вина. Не е възможно да съм жертвала живота си напразно. Помогнете ми. Помогнете ми да смекча болките на всички онези, които очакват и се надяват да получат отговор.
Офицер Дорн стоеше с отворена уста и със затаен дъх следеше разговора между двете жени.
– Ако го събудя, ще го обрека на страдания, госпожо инспектор.
– Изгарянията от трета степен са безболезнени заради разрушените нервни окончания, нали?
Лекарката не можа да скрие изненадата си.
– Да, така е… но както ви казах, рецепторите в дълбочина, на нивото на мускулите, не са разрушени… Следователно исхемичните мускулни болки са доста интензивни…
– Увеличете временно дозата морфин… Обещавам ви да съм бърза…
– Не знам… това е…
– Всеки изминал час повишава риска да изтървем Ханс Грунд, без да е отговорил каква е причината за престъплението му. Трябва да го направим сега.
Лекарката затвори на свой ред очи. Сякаш не искаше да гледа, докато прави това, което я караха.
– Слушайте, процедурата е рискова и ще отнеме време. Не можем да го събудим ей така, за пет минути… Трябва да повишим температурата на тялото му и постепенно да спрем седативите…
– Колко време ви е необходимо?
– Зависи… Между двадесет и четири и четиридесет и осем часа.
– Дорн, сменяйте се с някого и ме уведомете, когато е в състояние да говори.
Лекарката повика Сара с ръка.
– Инспектор Геринген, когато той се събуди, ако се събуди, ще ви оставя да говорите с него само десет минути. Ясно ли е?
Сара пое дълбоко въздух и кимна утвърдително. После излезе от болницата.
Бе почти два часът сутринта.”
Из романа “Пациент 488” на Никола Бьогле, издателство Ентусиаст. Превод – Силвия Колева.
Още откъси от романа:
“Светлината от четирите прожектора, разположени в четирите ъгъла на помещението, сякаш го подпали…”
Психиатрична болница „Гаустад“, Осло. В едно мразовито утро тялото на пациент е открито мъртво, а устните му са застинали сякаш в нечовешки вик. С разследването се заема инспектор Сара Геринген, която разбира веднага, че този случай не прилича на никой друг… Необичайните обстоятелства около вероятното самоубийство нямат край: Защо жертвата има белег с числото 488 на челото? Какво означават тайнствените рисунки на стената на стаята й? Защо болничният персонал отказва да разкрие истинската самоличност на покойника, настанен в „Гаустад“ преди повече от тридесет години?
За Сара Геринген това е началото на едно ужасяващо разследване, което започва в Осло, минава през Париж, остров Възнесение, мините на Минесота и стига до покрайнините на Ница. И докато реди този мистериозен пъзел, Сара свързва съдбата си с разследващия журналист Кристофър Кларънс. С негова помощ инспектор Геринген ще стигне до тайни лаборатории, създадени от американското правителство, и ще открие строго секретни досиета на ЦРУ, за чието съдържание никой не е подготвен…
Eдин писък пронизва ледената тишина и отдавна застинали сили се пробуждат. Инспектор Геринген е напът да разкрие една от вечните загадки пред човечеството – какво се случва след смъртта…
Вдъхновен от реални събития и разкрития, романът „Пациент 488“ отразява нашите най-големи страхове. Един трилър за човешката лудост и за това колко опасна може да бъде науката, превърната във фатално оръжие от извратени умове.
