„Настъпил беше моментът, в който е добре да се глътне капсула цианкалий; жалко, че на стажантите в Първи канал не раздаваха такива…“

Из разказа „Централните новини“ от сборника „Разкази за родината“ на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела.

ЦЕНТРАЛНИТЕ НОВИНИ

Искам да съм роб на галера, помисли си Саша.

Прозорците на тресящата се „деветка“ се бяха запотили от киселия заради снощния махмурлук дъх на телевизионния оператор и звукооператора. Ако стъклото се забършеше с ръкав, през него щеше да се види парализираното и задръстено от пушещи коли Трето околовръстно, обгърнатите от смога бетонни ленти на кръстовищата, мушналите се в ниските облаци кули на „Москва-сити“ в далечината… Но Саша си представяше, че е на осем години, дошла е зимната ваканция и той пътува с влака към баба си в мъничкото селце край Шаря. И че зад замъгления прозорец се вижда не прокълнатата от Бога „Тройка“, не хилядите долепени един до друг автомобили, а засипаната със сняг железопътна гара, сгушена между клонестите елхи. И че влакът ще потегли всеки момент и красивите заснежени елхи ще започнат да се отдалечават от него все по-бързо и по-бързо, а после ще дойде кондукторката и ще поднесе чаша чай на онези същите подложки и с продълговати хартиени пакетчета захар, на които е нарисуван точно такъв влак, а в него сигурно също седи едно такова момче и се кани да забърше запотеното стъкло, за да погледне заснежените елхи, пийва си чай с точно такава захар – и така до безкрай…

Зазвъня мобилният. Саша изстина, като видя изписания номер, пое си по-дълбоко въздух и отговори.

– Какво, по дяволите?! – нададе вой от слушалката изпълнителният редактор.

– Задръстване… Нищо не помръдва – промърмори Саша.

– А ти не знаеше ли?! Трябваше по-рано да тръгнете! Веднъж в живота ти повериха пряко включване от важно събитие! Заместник-председателя на подкомитета на Държавната дума по ЖКС дава пресконференция за почистването на улиците от паднали листа! А ти какво? Кълна се, че ако до петнайсет минути не успееш да стигнеш до Думата, си труп! Ще направя всичко, за да продължиш до края на живота си да разказваш на телевизионните зрители за задръстванията! И ще работиш за слава и признание, защото повече заплата няма да получиш, ясно ли е?!

– Но…

– А ако ще ми спориш, значи се връщаш веднага обратно в своя Ярославъл! И репортажът за новородените катерички ще си остане пикът в кариерата ти, разбра ли?! След петнайсет минути да си на мястото, да си разгънал подвижната предавателна станция и да си ми се появил на спътника, разбра ли?!

– Да.

Работата на робите на галерите не е била толкова сложна, помисли си Саша. Нямало е стрес. И най-важното, те не са таели никакви илюзии, че някой ден ще могат да избягат или да станат надзиратели, или дори свободни граждани, затова са гледали с увереност в бъдещето. А тук… През последните две години Саша беше зачислен като стажант към новините на Първи канал и много се надяваше, че скоро ще започнат да му плащат човешка заплата, да му дават нормални събития, може би дори да го изпращат в командировка… А някой ден ще разработи някой наистина блестящ сюжет или ще се добере до ексклузивен материал, или ще направи безупречно пряко предаване на мястото на някоя самолетна катастрофа и тогава ще го забележат… И ще го направят специален кореспондент. А след това ще го изпратят в някой офис в чужбина! В Париж… Или в Ню Йорк… А после, после ще го върнат в Москва вече като мастит професионалист и ще го сложат да води вечерните новини… А после ще му поверят собствено аналитично предаване! Разбира се, без истински ексклузив, без репортаж, който да гледа цялата страна, включително телевизионните богове, щяха да минат двайсет, трийсет, че и четирийсет години, докато това стане. Но ако се случеше чудо… Саша замижа и с всички сили си пожела да се случи чудо. Телефонът зачурулика.

Саша погледна към изписания номер и преглътна. Помисли си – може би по-добре да не вдига? После осъзна – не, тогава със сигурност отива в Ярославъл при катеричетата.

– Е, къде си? – изрева изпълнителният редактор.

– Задръстване има… Само стотина метра се придвижихме… – излъга Саша.

– Или след десет минути ще застанеш с разгърнати антени пред Думата, или можеш веднага да си купуваш билет за Ярославъл! – Редакторът прекъсна връзката.

Саша погледна обречено към вече абсолютно застиналото Трето околовръстно. Нямаше да стигне до Думата нито след десет, нито след двайсет минути, нито даже след час. Настъпил беше моментът, в който е добре да се глътне капсула цианкалий; жалко, че на стажантите в Първи канал не раздаваха такива. Не му беше съдено да стане водещ на аналитично предаване, да взима интервюта от генералния секретар на ООН в Ню Йорк, да лети на задгранични пътувания с президента и дори до заседанието на Госсъвета в Иркутск нямаше да лети, изобщо никъде извън пределите на Москва, пък и в Москва сега щяха да го вържат с вериги за някой допотопен компютър в катакомбите на Първи канал и щеше да удря по клавиатурата, без да вижда дневната светлина… До пенсия. До ослепяване. Та от стотиците току-що пръкнали се костенурки стажанти, които пълзяха в надпревара към океана на славата, към кариерните дълбини, само единици щяха да достигнат спасителната линия на прибоя. Останалите… Точно върху съдбите на останалите е издигнат телевизионният център, ненапразно наречен „Останкино“.

* * *

– Мамка му! – възкликна шофьорът, скочи върху спирачките и повтори още веднъж: – Мамка му!

– Какво стана? – разтревожи се Саша.

– А стига бе! – отвърна шофьорът.

– Какво има? – Саша завъртя скърцащата ръчка, за да свали прозореца.

– Мамка му! – втрещено промълви звукооператорът.

– Ама какво става там?! – Ръчката заяде, Саша отвори вратата и се изсипа направо на асфалта.

Наоколо тълпата шумеше възбудено; вече никой не бързаше да ходи никъде. Заседналите коли бяха разтворили врати и десетки хиляди хора се рояха между тях… И всички гледаха нагоре, снимаха нещо с камерите на мобилните си телефони…

– А стига бе! – носеше се над тълпата.

– О, Господи! – прошепна Саша.

Точно над главата му… огромна колкото целия Черкизовски пазар, изтръгнат от земята с все корени… в прашното московско небе висеше, мигайки с ярки светлини, летяща чиния! Дотолкова не приличаше на нищо земно и същевременно толкова точно отговаряше на земните представи за извънземни космически кораби, че не оставяше никакво съмнение: да, това е той. Извънземен космически кораб. Закрил половината небе, той се спускаше бавно и безшумно и по дъното му струяха светлинни потоци, рисуваха загадъчни знаци, а целият му невъобразимо огромен корпус сякаш се разливаше, леко променяйки формата си. И веднага ставаше ясно колко жестоко бяха грешали всички, които бяха смятали НЛО за секретна разработка на родната отбрана. От създаването на подобен апарат родната отбрана я деляха стотици хиляди години. Корабът продължаваше да се снижава, сякаш възнамеряваше да се приземи точно върху Сашината глава и всъщност върху цялото Трето околовръстно и да унищожи за един миг плодовете на многогодишния труд на московския кмет и останалите асфалтови барони. Хората наоколо започнаха да нервничат, да шушукат, но не можеха да изоставят колите си; като че ли повечето бяха взели мъжественото решение да останат с возилата си до края. Саша не можеше да отмести поглед от чинията.

– Хей, как мислиш… Дали пък да не ти заснема малко картина? – обречено попита операторът, който стърчеше от прозореца на колата. И в този миг Саша осъзна. Това беше онзи шанс, един на милиард. Неговият шанс. Чудото. Той се хвърли към спрялата точно зад колата им подвижна предавателна станция – микробус със спътникова антена, чрез която излъчваха преките включвания. Настървено зачука по вратата с голямото лого на Първи канал – главната буква „П“ в стилно кръгче.

– Разгъваме антената! Ще правим пряко! Лови спътника! – закрещя той на сънените инженери…“

 

Из разказа „Централните новини“ от сборника „Разкази за родината“ на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела. Превод: Васил Велчев.

Още откъси от сборника:

“Нима бяха намерили онова, заради което бяха поели на тази идиотска експедиция?”

 

– …Русия не може да се разбере с разум…

– В Русия може само да се вярва – прекръсти се Президентът.

 

Дмитрий Глуховски е патриот. Избрал е да покаже обичта, но и тревогата си за родината по най-добрия начин, който владее – пишейки, точно както направи с хитовата поредица „Метро 2033“, „Метро 2034“ и „Метро 2035“, както и с великолепната антиутопия „Бъдеще“.

„Разкази за Родината“ е сборник с изумителни фантастично-хумористични разкази, които пародират, но и разкриват реалността в Русия; шеметни лупинги от политическа сатира, които доказват, че перото наистина може да е по-силно от меча.

В тези разкази политиците са от други планети; учен открива, че властниците въртят бизнес с пъклото; мутрите си купуват силиконови мозъци; вятърът от запад се улавя и използва за икономически подем; НЛО каца насред Москва; изборите вече се правят от машини, за да няма грешки; Третата световна война идва… и си отива, а руският народ дори не забелязва промяна в живота си.

Каква е нашата Родина? Разкрасена версия на „Седемнадесет мига от пролетта“? Какво е руски патриотизъм? Какво е властта? Как на практика се управлява нашата страна? „Разкази за Родината“ е метароман, който създава скандален, но цялостен образ на нашата Родина – такава, каквато е в действителност.

 

Реклами

One thought on “„Настъпил беше моментът, в който е добре да се глътне капсула цианкалий; жалко, че на стажантите в Първи канал не раздаваха такива…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: