„Любовта си е любов и няма нищо общо с брака…“

Откъс от разказа „365 дни любов“ на Ганка Филиповска от сборника „Обича ме не те обича“, издателство Сиела.

„Залата беше препълнена. Погледът й шареше с надежда и страх по лицата на публиката – търсеше едно-единствено сред тях, но го нямаше. Слава богу, така е по-добре. Така е по-добре…

Цяла седмица се колебаеше преди да приеме поканата на местния литературен клуб. Преди 30 години бе напуснала родния си град след позорен скандал, който, ако не беше избягала, щеше да помете и нея, и любовника й, и семействата им. Тогава беше унизена, оплюта, заклеймена, отритната от близки и приятели. После съпругът й мълчаливо и дълго лепи парченцата на съвместния им живот.

Някога на новогодишен банкет с Мартин откриха, че не могат да живеят един без друг. Дотогава се разминаваха по коридорите на службата, кимваха си приветливо и толкова. Може би причината за взаимното им разпознаване беше в еуфорията, алкохола и музиката, но двамата се измъкнаха от ресторанта и отидоха в мразовитата вила на Мартин. Дори не включиха осветлението, дори не стигнаха до леглото – любиха се на пода като мъж и жена, животът на които свършва, едва започнал. Ана имаше скучен брак, а той – нещастен. Оженил се, защото тази, с която спял без каквито и да е сериозни намерения, забременяла. Майка й и баща й го ненавиждали, тя го обичала безпощадно и налудничаво: любовта й му отнемала и последната глътка кислород.

Връзката им продължи по-малко от година – до 12 октомври, когато родителите на жена му – заедно с трима съседи за свидетели – нахълтаха във вилата и ги хванаха в леглото. Ана се прибра съсипана и едва успя да каже на съпруга си, преди телефонът да зазвъни бясно – обаждаха се доброжелатели, които го уведомяваха, преливащи от съчувствие, че е рогоносец.

Тя не посмя повече да отиде на работа. Мартин дойде в дома й още на следващия ден – каза й, че е подал молба за развод. Човекът, който го осмислял като личност, била тя.

Ана остана със съпруга си и децата си. След по-малко от седмица се пресели със семейството си в София.

Премиерата на последната й книга щеше да започне всеки момент. Мартин го нямаше. На какво се беше надявала? Нормално е отдавна да е забравил и нея, и любовта им. Това, че беше единственият мъж, който наистина беше обичала, вече не означаваше нищо. Всичките й сълзи, неистови копнежи по него… Цялата тази вселенска празнота без него… Ана изгълта водата от чашата пред себе си, но не успя да отмие горчилката.

 

Беше странно, че сред дългата опашка сред чакащите за автограф нямаше нито един неин роднина или познат. Повечето бяха млади хора и в погледите им си личеше искрено възхищение. Ръката й отмаля от писане, оригиналните й послания се изчерпаха. Най-сетне отмина и последният почитател. Сега трябваше да обърне внимание на госпожа Михайлова – организаторите й обясниха, че бизнесдамата е финансирала премиерата й и че ще вечеря с нея насаме. Благодетелката, макар и с лилави сенки под очите и с посивяло аскетично лице, очевидно бе по-млада от Ана поне с десет години. Имаше перфектна фигура, костюмът й бе черен и строг.

Когато двете жени наближиха ресторанта, болка преряза Ана. Минаха много години, но тя разпозна мястото на първата си целувка с Мартин. Да, беше променено, но и същевременно болезнено същото.

– Сепарето, което запазих, Антоне – обърна се свойски към сервитьора Михайлова. – И нали предупредих, че тази вечер ще се пуши в него? Погрижи се да няма неприятни изненади.

Ана се загледа в менюто, макар предварително да знаеше какво ще си поръча. Придружителката й я изпревари:

– За мен селска салата, телешка пържола със задушени зеленчуци и спрайт. За госпожата: зелена салата с портокал, авокадо и скариди, броколи със синьо сирене и сметана, бутилка „Траминер“ от „Хан Крум“ и изворна вода „Девин“. И пепелник, разбира се.

– Откъде знаете какво искам? – Ана беше изненадана.

– Познавам вкусовете ви – отвърна спокойно жената. – Чела съм всичките ви книги по няколко пъти. Не просто съм ги чела, почти ги зная наизуст. Ще разпозная стила ви сред писанията и на хиляда автори.

– Това е… това е толкова трогателно – не знаеше какво друго да каже.

Настана неловко мълчание и тя запали цигара. След малко сервитьорът донесе салатите. Когато приключиха с тях, Ана попита:

– Защо е този интерес към моите книги?

– Дълга история – отвърна Михайлова. – Любопитна съм да науча как написахте последната.

– Как… Като другите. Почти…

– Не е нито като, нито почти. В нея сте млада – наистина млада, не само по дух. Убедена съм, че след смъртта на съпруга си най-сетне сте се осмелили да изкарате на бял свят напечатаните някога листове с историята на една незаконна любов… Прощавайте, говоря глупости. Любовта си е любов и няма нищо общо с брака.

Михайлова се оказа много необичайна жена. Но май наистина беше познавач на творчеството й.

– Вие пишете ли?

– О, не, не! – отвърна бизнесдамата. – Някога ненавиждах художествената литература, за мен тя беше излишна, измислена реалност. Пристрастих се към четенето и най-вече към написаното от вас покрай мъжа си. Но вие не ми отговорихте как се роди последната ви книга.

На Ана й се прииска да се измъкне от този въпрос. Ако отиде до тоалетната или заговори за времето например? Не, не става.

– Разкажете ми първо за клуба. Любопитно ми е какъв е литературният живот в родния ми град – каза тя.

Жената изчака младежа, когото нарече Антон, да сервира основното ястие и да се отдалечи.

– Едва ли ви интересува, Ана. Убедена съм, че изобщо не ви пука нито за литературния живот тук, нито за каквото и да е друго освен вас. Дойдохте, за да възкресите миналото. Да намерите себе си. Вие сте перфектен егоист – тонът й беше почти груб.

– Но защо…

– Защо си позволявам да ви говоря така ли? Защото само аз зная как написахте последната си книга: изровихте отнякъде – куфар, шкаф или каквото и да е, листовете, съхранили единствената ви любов. Машината е „Марица 12“. С дефект – открояващо се „м“, което, колкото и леко да удряте по клавиша, винаги е по-черно от другите букви. Вие знаете причината да не я ремонтирате…

В сепарето нахлу внезапен студ и вцепени Ана. Коя, по дяволите, беше тази жена? Откъде знаеше, че „м“ за нея е свещен символ? Мислите й ли четеше?

– Не, не ви чета мислите – отвърна безстрастно тя. – Аз не съм просто спонсорът на пътуването до родния ви град. Аз съм Ирина. Ирина Михайлова, жената на Мартин…“

 

 

Откъс от разказа „365 дни любов“ на Ганка Филиповска от сборника „Обича ме не те обича“, издателство Сиела.

Още откъси от сборника:

(публикацията предстои)

 

„В края на миналата година поканих някои от най-интересните български автори да напишат разказ по една позната, но вечно актуална тема – любовта. Исках тази книга да отразява новата българска проза, а също и да се превърне в място за среща на поколения, литературни насоки и стил; с други думи – да бъде хартиеният еквивалент на литературно кафене, в което всеки разказва по една история.Получи се чудесен сборник, посветен на любовта във всичките ѝ измерения. Всеки от представените писатели е с различен творчески път и светоусещане. Тук обаче те участват не с товара на своите биографии и награди, а с тежестта и лекотата на своите страници.Вярвам, че пред любовта всички сме равни.Приятно четене.“ Захари Карабашлиев

 

Автори: Алек Попов, Васил Панайотов, Владимир Зарев, Ганка Филиповска, Георги Господинов, Георги Томов, Емануил А. Видински, Емил Андреев, Захари Карабашлиев, Иво Иванов, Илиян Любомиров, Кристин Димитрова, Мирела Иванова, Палми Ранчев, Радослав Парушев, Теодора Димова

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: