“И засега успяваха да нанесат щети само на собствените си животи…”

Из романа “Малкият бог на земетръса” от Петър Денчев, издателство Жанет 45.

“Една вечер бяхме поканили на вечеря нейните колеги – Милена, Кристиан, Лили и Мариан. Те сякаш бяха дошли да докажат на добра воля теорията ми, че глупостта се разпространява без оглед на пол и възраст, на външен вид и чувствителност. Още повече когато е приемана като степен на нормалност, която социализацията им позволяваше. Така де, те бяха много добре приети глупаци. И засега успяваха да нанесат щети само на собствените си животи. Както довършвахме вече третата чаша вино за вечерта, Милена със снизхождение започна да ми обяснява как трябва да всяка цена да намерим начин да отидем някъде с Лора. Сега в края на есента и началото на зимата бил идеалният момент, в който да направим резервациите. До този момент въобще не участвах в разговора, докато Лора не се включи. Исках да ливна чашата си в лицето й, за да млъкне. Но не го направих. Само я изгледах кръвнишки, което сякаш й хареса. Може би вземаше гнева ми за страст. Или пък за решителност. Очите й блеснаха, зениците се разшириха, изведнъж се оживи, усмихна се широко и подвикна весело:

– Хайде, кажете му!

Преди въобще да успея да реагирам, започнаха да ми обясняват всички предимства на организираните затворени хотелски комплекси и възможността да излизаш от тях и да се смесваш с простолюдието в баровете. Докато траеше възмущението, което не можех да изразя, Лора вече услужливо записваше на лист хартия всичко, което те казваха и можеше да ни бъде от полза, когато решим да организираме нашето собствено пътуване. Лили, която беше специалист по опазване на архитектурното наследство, но никога не беше заемала подобна длъжност, а беше нещо като секретарка във фирмата за езиковите курсове, където работеше заедно с Лора, ми обясняваше как благодарение на определени символи в туристическите каталози човек може да придобие представа за комфорта, който предлагат хотелите. Не се бях предал. Въпреки това слушах внимателно. Беше ясно, че ако излея чашата си вино в лицето на Лора, нямаше да постигна нищо. Всяко забавяне от моя страна увеличаваше техния ентусиазъм. Милена продължи да ми обяснява как трябва да изберем летище с възможно най-удобни чакални, ако имаме прикачване на полета. Не че въобще съществуваха според мен удобни чакални. Желанието й да разяснява прииждаше на вълни. На въпроса ми как да разбера кои са удобните чакални, тя се усмихна със задоволство – имаше собствена класация, която ми написа. Челно място заемаше летището в Мюнхен. Разбира се, ако решим да летим надалеч. Тогава изведнъж в мен избухна възмущението. Реших, че трябва да им го върна. Започнах да кимам утвърдително с глава, да задавам въпроси, демонстрирах истински интерес и никой от тях не разбираше, че се подигравах с въпросите си към тях.

Придавах изразителност на погледа си, играейки с веждите си. Правех гримаси, интересувах се от това къде мога да карам сърф. Лора ме гледаше недоумяващо. Интонацията ми звучеше като на човек, който наистина се интересува. Тези неща ги можех. Лили се обади от терасата, където пушеха с Лора, и каза, че все пак било хубаво да се огледаме и какви паметници на културата има там, където решим да отидем, защото сигурно само по басейни и барове щеше да ни бъде скучно. Каза го така, сякаш самата тя наистина се интересуваше от паметници на културата. Разговорът продължаваше все по-интензивно, докато Кристиан не отвори следващата бутилка розе и докато вдигаше запотената си чаша за тост, се усмихна и каза:

– Мисля, че той е готов, Лори! Дай му малко време и планирайте. Резервирайте! Няма нищо по-добро от добре планираната ваканция.

Каза го точно така – “Лори”, съвсем фамилиарно.

Изрече името й с някаква сладост, с която толкова много искаше да демонстрира близостта си. Това означаваше, че някак си сме социално приети сред пътуващите. Всъщност той ни поздравяваше неприкрито. Казваше го така, сякаш правим много важна стъпка в живота си. Искаше ми се да го заплюя, но щеше да бъде твърде невъзпитано от моя страна. Можех да се изплюя поне в чашата му, когато например отиде в тоалетната, но и това не направих. Нямах много варианти за съпротива срещу тази напориста фамилиарност.

Опитах се да възразя, но Лора се разсмя щастливо:

– Това ще бъде страхотен подарък! Даже можем да го съчетаем с годишнината ни! Нали, нали, нали?

Честно да призная, не знаех, че имаме някаква годишнина. Жените обикновено се впечатляват от такива неща. Аз не се интересувах. Намирах го за глупаво и смятах за пълни тъпаци мъжете, които се връзват на подобни номера. Двойките, които празнуваха своите годишнини, приличаха на старци, които броят дните до края на живота, защото са вече уморени и нито едно празненство не може да ги въодушеви. Вечерта завърши с мълчание от моя страна. Пушех отегчено и не знаех накъде да гледам. Беше грешка, че ги бяхме поканили. Все пак аз имах своите причини да ми е приятно, но те бяха безкрайно несъстоятелни. Ако въобще може на някой да му е приятно с приятелите и колегите на Лора…”

Из романа “Малкият бог на земетръса” от Петър Денчев, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

“Исках да те подмина, за да не си спомням. Сега ще ми бъде трудно да те забравя…”

„Един мъж по следите на мистериозно среднощно изчезване, се връща по стъпките на своето и чуждото минало – в своя гардероб, сред руините на бащината къща, по софийските улици, на брега на Дунав, насред чаршията в Скопие. Преживявайки разпадането на своята любовна връзка, за да оцелее по следите на изгубеното, той разполага себе си на входовете и изходите на настоящето. Дали това интензивно издирване е в състояние да надмогне усещането за живота като съставен от страхове и липси? Възможно ли е един личен бог да стабилизира свлачището на живота, за да забави напредването на лудостта, която превръща хората в машини за ритуали? „Малкият бог на земетръса“ представя една удивителна история, която прониква в скритите отношения на живеенето.“ Борис Минков