„Тук е мястото да кажа, че съм напълно нормален, ако и да пиша разкази…“

Из сборника с разкази „И всичко стана луна“ на Георги Господинов, издателство Жанет 45.

ДЪЩЕРЯ

Във влака влезе мъж на средна възраст, който носеше на ръце, както се носи дете, голяма парцалена кукла, облечена в детско яке.

– Прощавайте, две свободни места?

Останалите пътници в купето се спогледаха и не отвърнаха.

– Заповядайте – казах, и му посочих мястото срещу мен. – Само че е едно.

– Нищо, тя ще стои в мен.

Той й съблече якето, оправи косата й, настани я в края на седалката и седна до нея. После я взе на коленете си. Останалите в купето се изнизаха да си търсят места другаде. Останахме само двамата, тоест тримата.

– Как се казва? – попитах.

– Хайде кажи на чичкото как се казваш. А?

Куклата мълчи.

– Кажи, Маа-рии… Мария се казва. Срамежлива е. На тази възраст децата са такива.

– Здравей, Мария. На колко си години?

– На 5 – отговаря бащата. – Само дето не обича да приказва много. Нали – усмихна се той и я закачи по носа. Носът й беше изящно розово копче. – Искаш ли да седнеш до прозореца. Хайде, миличка. Я да видим сега какво има навън? Ооо, виж я тази крава колко важно ни гледа, ами магарето там? Виждаш ли го. Не, не, по-нататък, до онова дърво.

И те започнаха да броят колко крави, магарета, кокошки, коне и овце ще видят от влака. После щастието им се усмихна и видяха щъркели, които още обикаляха прегорелите ниви на късния август. Той й разказа една стара история за щъркела и лисицата. Много обича такива приказки, намигна ми съучастнически. И изобщо всякакви истории. В този момент някаква лелка връхлетя в купето, без да поздрави, остави си куфара, впери поглед в мъжа, отвори пак вратата, изплю едно извратеняци и излезе с трясък. Мъжът сложи длани на ушите на детето, прегърна го и се усмихна неловко. (Ушите й бяха две дълги седефени миди.)

– Хората не внимават какво говорят пред децата. – Стояха дълго така, тя сгушена в него.

– Приспа й се, спи, мила, спи.

Намести я внимателно на седалката и сложи якето отгоре й.

Личеше, че мъжът иска да ми каже нещо, но не знаеше как да започне. В този момент влезе кондукторът, кимна, хвърли разсеян поглед към спящото под якето дете, провери билетите и излезе. Изобщо не разбра, отдъхнах си. През цялото време седях на тръни да не би да стане скандал, да махне якето, да види кой спи под него, да изругае и да извика полицая на влака. Дадох си сметка, че страхът ми беше най-вече заради… детето, т.е. куклата. Не исках да й причинят нищо лошо. Тук е мястото да кажа, че съм напълно нормален, ако и да пиша разкази. Знам, че това утежнява нещата, но всичко останало ми е абсолютно наред.

След малко мъжът все пак се осмели да започне. Погледна към детето и каза направо, че има молба към мен, но ще ме разбере, ако му откажа. Окуражих го да продължи. Говорехме шепнешком, за да не я събудим.

– Влизам в болница – каза, – тя още не знае. Имам едни бучки тук, лекарите казаха, че ще е касапница, после месец и нещо терапия, не се знае колко. Ако не беше тя, щях да зарежа всичко, ама…

Мъжът оправи хубаво якето върху нея, закри рамената й.

– Не искам да влиза с мен. Няма да издържи, не е за нея. Сама пък съвсем не може да се оправя, виждате как е.

– Има ли някой…

– Няма никой, майка й си отиде… Останахме само двамата.

Не разбрах дали е умряла, или го е напуснала. Не попитах.

– Може би в някакъв дом, временно – казах аз, осъзнавайки на мига цялата безсмисленост на предложението.

– Ходих, питах в няколко… нали разбирате… Никъде не искат и да чуят. Казват, че съм луд, нямало такова дете в регистъра. А на едно място даже пуснаха кучетата. Мария, милата, много се уплаши.

Мълчахме известно време, стъмняваше се.

– Вижте – каза той, – вие сте единственият, който я заговори. Може ли да ви я оставя… временно?

Въпросът е зададен, с цялата директност на човек в безизходица.

– Може ли… за месец-два… Тя не създава никакви проблеми, дори не яде… Аз ще ви оставя пари, разбира се… Стига й само да знае, че не е сама. Може да й говорите нещо, да й четете приказки, тя всичко разбира… А?

Стояхме няколко минути така. В купето се смрачаваше, не запалихме лампата. Мъжът трябваше да слезе на следващата гара, в града, където щяха да го оперират.

Сигурно съм казал да. Мъжът написа на едно листче името си, името на болницата, отделението и доктора, който ще го оперира. Дадох му моя телефон, обещах да се обадя след операцията и да му дойдем на свиждане. Казах, че ще изляза да изпуша една цигара. Оставих ги да се сбогуват. Той не я събуди, само оправяше все така якето отгоре й. Влакът спря. Стана, облече се, не отделяше поглед от нея, помогнах му да свали багажа си и тогава забелязах колко е слаб. Успя да слезе в последния момент и застана пред прозореца на купето. Преместих се на неговото място, до детето, и му махнах с ръка. Вдигнах палец, че всичко ще е наред, влакът потегли и мъжът остана в тъмното.

Когато стигнахме София, вдигнах внимателно момиченцето, беше още сънено и само отпусна глава на рамото ми. Взех двете чанти в другата си ръка и слязох.

 

Минаха две години оттогава. Бащата почина ден след операцията. Мария вече е на 7 и докато довършвам тази история, си играе на земята до мен.“

 

Из сборника с разкази „И всичко стана луна“ на Георги Господинов, издателство Жанет 45.

Още откъси от сборника:

“Така ставаше тогава, отличниците по математика заминаха, а отличниците по литература останаха тук…”

 

Колко пътува светлината от едно спряло слънце и какво можем да свършим за тези минути? Коя е най-могъщата дума? Какво означава да закъснееш за среща, уговорена преди 40 години? Какво ще правим със смъртта утре, в близко бъдеще?

Деветнайсет разказа, писани в последните години. Част от тях излизат първо в антологии на европейския разказ и сборници на различни езици. Сега са събрани за първи път в книга, дванайсет години след „И други истории”.

Истории за любов и край, с предчувствие за чудо, както би казал Гаустин. Вгледани в лицата от последните дни, вслушани в гласовете им.

 

„Остро перо и нежен поглед… С Георги Господинов се гмурвате в един въображаем свят, където всяка буква препраща към жена, всяка дума се люлее между тъгата и хумора. Чувствеността винаги е наблизо, а традициите се сблъскват със сегашното.“

Le Nouvel Observateur, Paris

One thought on “„Тук е мястото да кажа, че съм напълно нормален, ако и да пиша разкази…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: