“Мама ме извежда от двора, вратата зад нас щраква и някой отвътре я заключва. Не вярвам, че ще се върна повече тук.”

Из романа “Балканска рапсодия” на Мария Касимова-Моасе, издателство Колибри:

“Отидохме. Не помня как сме стигнали, само помня как виждам дълга, безкрайна ограда от железни пръти и разстояние колкото една педя между тях. Голяма врата, желязна. Един мъж ни чака пред вратата. Добре облечен, с престилка и отдолу костюм в кафяво, и много хубави обувки, неизносени, лъснати такива, с връзки и дупки на бомбето. Косата му – олисяла отпред – сресана назад в абсолютно подредени успоредни сивкави кичури. Като циментирани са, прави, и те лъскави като обувките. После разбрах, че това се прави с някакъв продукт, дето му стоеше в бръснарницата в една голяма стъкленица с капак. Бялата му престилка и тя опъната – муха да кацне, ще се разчекне на нея, а от джобчето й стърчат ножици. Тънички мустачки има тоя човек. Над горната му устна стоят като тире. Когато пристигаме с мама, той се навежда, здрависва се с мен и ме целува по бузата. Твърдите косми от мустачето му се състезават с напърчените му напред устни кой първи ще стигне бузата ми и като го виждам да ме приближава, без да искам, си дърпам главата назад. “Не се дърпай, човекът с добро…”, ми казва майка ми. Мустакът пръв ме допира.

В голямата порта се отваря една по-малка и минаваме през нея, като този мъж и майка ми се навеждат. Аз минавам в цял ръст и си помечтавам да си тръгна от тук, преди да съм пораснал толкова, че да се налага да се навеждам, за да мина през вратата.

Отвътре е друг свят. Една голяма и дълга прашна алея, встрани от нея нещо като парк, в който се разхождат момчета в униформи. Сграда в дъното, струва ми се гигантска. Отстрани успоредни бараки с еднакви, равномерно поставени прозорци и една врата точно в средата. Заприличват ми на озъбени усти, в които липсва преден зъб. Вървим с майка ми, аз я стискам за ръката колкото мога, а тя от време на време барабани с пръсти по опакото на дланта ми, за да ми покаже, че всичко е наред и е спокойна. Вътре в голямата сграда има стълбище, каквото никога не бях виждал. Все едно води към небесата – тежко, мраморно, леко розовеещо, с едни гигантски лъвски глави на парапетите. По него се разминаваме с други мъже в униформи. Някои имат ножове на кръста си. Завиждам им за тях, мъничко. Отварят ни една врата и възрастен човек с големи мустаци ни посреща. Казват на мама да седне, аз се настанявам до нея на зелено канапе, от което голите ми крачета под късите панталонки ги е гъдел. Носят кафе, а майка ми го изпива на един дъх. “Много бързо го пиете това горещо кафе, госпожа, явно не ви е страх, че ще се опарите”, казва мъжът с дебелите мустаци и се усмихва на майка ми. “Не – казва тя, – страх ме е, ама имам калайдисана уста и не усещам нищо.” Не знам какво е “калайдисана уста”, но че майка ми не я хваща горещото, ме впечатлява особено. Гледам я, шапката й е скромна и по-малка от тези на жените на улицата. С тъмната рокля е, имаше две, тази беше за официалните случаи и траур. Не си е кръстосала краката, като е седнала. Обувките й са застанали една до друга, като че ги е събула и подредила с ръка. По ръцете й вените са се опънали до пръсване и детските ми очи ги следват, докъдето могат. На мама ръцете са като мрежа, която я държи. Ако отнякъде изтеглиш едното крайче на вената и дърпаш силно, тялото й ще се свлече на земята като паднала от простора мокра рокля. Говорят нещо за мен, наричат ме “юнак”, а после ме наричат по име. Мама подписва някакви листове, пита нещо за храната, за стаите, за таксата. Показват й менюто, месо всеки ден имало, плодове и хляб. В стаите ще ни заведат след малко. За таксата… “Без такса е във вашия случай, той става дете на държавата…” Става дете на държавата, чувам и от това ме хваща страх. Как изглежда държавата, коя е тя и защо трябва да съм й дете, като си имам майка?! Нищо не разбирам и искам да питам мама, но тя ми прави знак да мълча и ми заглажда полека щръкващия перчем с длан. Ръцете й миришат на вкъщи. На зюмбюла, който беше сложила във вазата до портрета на татко, кафето с леля Фатме, хляба за филията с мас.

Тръгваме да видим помещенията за спане. Обувките на мама чукат по мозайката, аз се опитвам да стъпвам по меката пътека в коридора, за да не ме чуват и мен. Стигаме до една двойна врата, на която пише нещо с букви, които не познавам. Мъжът с дебелите мустаци хваща дръжките на бравите и отваря едновременно и двете крила. Имам чувството, че влизаме в приказка. Отвътре ме лъхва неприятна миризма на нещо неопределено. Докъдето ми стига погледът, виждам метални легла на два етажа. Чаршафите върху тях са опънати абсолютно еднакво, за момент ми заприличват на брат ми Карим, когато за първи път го видях повит след раждането му, само че гигантски и мултиплициран. Всичко е толкова еднакво, че за миг губя представа точно къде съм в тази стая. Завива ми се свят. Някой ме хваща за ръката и ме повлича нанякъде. Мама ме държи, а лицето й се е свило като стафида. Подтичвам зад гърба й и от там не виждам нищо друго освен рамката на раменете й. Все едно пори пространството с тях, върви напред и не се обръща, за да не наруши мястото, което ми е отворила да мина. Стъпките ми едва смогват да я следват в този забързан ритъм и се нося по петите й като неизлитащо хвърчило.

Стигаме до баните. Цяла редица от отворени клетки, в които на земята има нещо порцеланово, същото като в ресторанта на арменеца, където мама переше покривките. Отстрани има малка чешмичка да се измиеш. Няма врата никъде, на нито една клетка. Врати няма и там, където се къпят. За първи път виждам душ. Хваща ме страх от дългата метална тръба и големия кръг отгоре, който прилича на ситото на леля Фатме. Мама често го взема назаем, за да пресява брашното за хляба. Разбирам, че тук трябва да се къпя с други момчета заедно. Че трябва да съм гол. И че те ще могат да ме виждат как се сапунисвам, как се изплаквам и как се бърша с кърпата. От това ми става много неудобно и бузите ми пламват от срам. Човекът с бялата престилка, тоя, дето ни посрещна пръв на вратата, пита мама какво ми става. “Не е свикнал някой да го гледа, докато е гол, притеснява се”, казва. “Ще трябва да свикне – отговаря той и черните му мустачки се изпружват настрани, – военно училище е това, на всякакви условия трябва да се свиква, не е пансион за домакини.” Мама нищо не отговаря, само ме стисва по-силно за ръката и отново ме повлича нанякъде. Вътрешно решавам, че в никакъв случай няма да се къпя тук и няма да ходя до тоалетната тук. Никога, категорично! Мисля си, че ако мама ме даде на тези хора, ще трябва да намеря тайно място, където да съм сам за тези неща. Докато се озъртам наоколо, мъжът с дебелия мустак ми подава някаква шапка. Казва ми, че ще нося такава, когато стана дете на държавата… Пак тази държава, която иска да съм й дете. Поглеждам към майка си, а тя ми се усмихва по онзи начин, по който ми се усмихва, когато говори за смъртта на татко. Взема шапката и я носи в ръката си.

Бялата престилка и черният мустак вървят пред нас в двора на пансиона. Малко встрани от бараките, близо до задната част на основната сграда, съвсем до оградата от метални пръти, на педя разстояние, има бръснарница. Мъжът вади ключ изпод престилката си и го забива в ключалката на вратата. “Заповядайте, моля, това е моето владение!”, обявява и дава път на мама да влезе преди него. Има два стола и едно голямо, общо огледало. Другото не го помня. Слагат ме на единия стол върху дървена дъска, подпряна на подлакътниците. Мъжът нещо се шегува, че пред очите му ще свалям дъската и по някое време главата ми ще стърчи над огледалото, когато седна да ме бръсне. Бръснел всички юноши тук, казва, станат ли на петнайсет, им излизал мустак, ама сиромашка стряха бил. Затова трябвало веднага да се обръсне, че да стане плътен и дебел, ако решат да го пуснат един ден. То сега вече не било модерно да имаш мустаци, обяснява на мама, защото Ататюрк често нямал, ама то не се знаело един ден дали пак няма да се върнат по мъжките лица. Казва, че друго си било мъжко лице с мустак да подращи на булките бузките и… още нещо казва да подращи, но не разбирам какво. Майка ми се изчервява и извръща глава настрани, а мъжът с престилката посресва мустака си с пръсти и на няколко пъти се надига на токовете на лъснатите си обувки с дупки по бомбетата. Мама за нещо му благодари. Казва го някак сложно и дълго, като че се обърква. “Няма за какво, мойто момиче – отговаря престилката с ножиците в джоба, – я, каква си млада още, хубава си, малко кокалеста, ама ако те вземе един добър мъж, ще се налееш, мила. Любов й трябва на една жена, за да цъфне, любов…” Мама ме избутва полека към вратата. Хваща ме за ръка, дланта й е потна. Искам час по-скоро да се махнем от тук. Да излезем от онази врата и да си отидем у дома, в двора, където играем с брат ми. Искам си в малката приземна стая, при разкривения стол и леглото ни, където мама спи между мен и Карим.

Мама ме извежда от двора, вратата зад нас щраква и някой отвътре я заключва. Не вярвам, че ще се върна повече тук.”

Из романа “Балканска рапсодия” на Мария Касимова-Моасе, издателство Колибри:

Още откъси от романа:

“С всеки от умиращите си синове и дъщери беше изпратил по едно родителско очакване…”

Балканският полуостров през първите десетилетия на миналия век – съдбите на героите се срещат в свят, изпълнен с религиозни табута, суеверия и вкаменени морални норми, между бежанските пътища на Албания, неукрепналата все още България и модерна Турция на Кемал Ататюрк. Едновременно с този драматичен сюжет, пронизан от болка, но осветен от свободата да обичаш и да бъдеш обичан, една съвременна жена води вътрешен диалог с предците си, за да си обясни емоционалните, етичните и личностните решения на онези, чиято кръв тече във вените й. Така, споена от два паралелни сюжета, свързани един с друг, но отдалечени във времето, на страниците на тази книга се разказва една магична балканска история, в която единствено важно остава това, което духът иска да сподели.

МАРИЯ КАСИМОВА-МОАСЕ завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Кариерата й на журналист започва във в. „Стандарт“, където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците „24 часа“, „Сега“, „Демокрация“. Заемала е отговорни редакторски позиции в лайфстайл списанията „Едно“, ELLE, в „Капитал LIGHT” и е един от основателите на сп. НЕЯR. В момента работи на свободна практика за различни медии, както и в сайтовете Ploshtadslaveikov.com, webcafe.bg , Sofialive и др. Първата книга на Мария е „Близки срещи със смесени чувства“, а “Балканска рапсодия” е първият й роман.