Елена Щерева и Николай Янков: Индия направи от нас тандем

Как се пише книга от двама автори? Въпросът, който абсолютно винаги се питам, когато видя на корица повече от едно име, води след себе си още поне дузина, свързани с процеса на планирането, писането, редактирането, работата с редактор… Затова, когато двама автори отново стигнат до консенсус, че “ще отговарят за постъпките си” в тандем пред мен, се получават дълги разговори. И полезни. Доста от самотно-пишещите могат да научат много от такива интервюта. Как да загърбват егото си в името на общия продукт, как да се критикуват, как да решават споровете, как да приемат предложенията на редактора си и още толкова неща.

Много неща могат да съберат в партньорство двама пишещи. Идея, подходяща за разгръщане в паралел, допълване в творческите навици, сходство в стила. Любовта към чуждите езици събира Елена Щерева (родена в Сливен, 1984 г.) и Николай Янков (роден в София, 1984 г.). През 2007 г. завършват специалност “Индология” в Центъра за източни езици и култури към СУ, а през 2008 г. – и едногодишна специализация в Централния хинди институт в Агра, Индия. Вдъхновени от престоя там, написват студентския пътепис “Химикал, шоколад и две рупии” (изд. Жанет 45, 2010 г.) и оттогава насам Индия все така продължава да бъде техен път, посока и вдъхновение в професионален и личен план. През 2014 г. излиза сборникът им с индийски истории “Прах от нозете” (изд. Жанет 45), а през март 2019 г. се появява и третият им съвместен проект – романът “Влахос”, посветен на малко познатата у нас общност на каракачаните. Понастоящем Елена работи като редактор на сп. “Йога за всички” и сп. “Светилник” и е автор на текстове за различни уеб сайтове, а Николай преподава предметите “Практически хинди” и “Религии на Индия” в катедра “Класически Изток” в Софийския университет. В свободното си време двамата обичат да пътуват и да преоткриват света заедно със своя четиригодишен син Алекси.

За писането на романа “Влахос” говорим с Ники и Елена в едно дъъъъъълго интервю, където няма да отриете единствено писателски съвети, а и размисли върху живота, образованието, четенето и литературата. Заповядайте край нас!

 

Елена Щерева и Николай Янков: Свободата, която има човек, когато пише, е безценна – да създава образи, да общува, да се превъплъщава в тях, да се дистанцира…

Интервю на Валентина Мизийска

 

 

Писането е едно от най-самотните занимания на света. Как се пише книга от двама автори?

НИКИ: Да, това е въпрос, който буди особен интерес сред читателите. Тези, които не ни познават, си мислят, че докато пишем, спорим, хапем и се бием. Тези, които ни познават по-добре, знаят, че сме си “дупе и гащи” още от студентските години, когато надничахме през рамо, за да преписваме един от друг.

ЕЛИ: Ха-ха, всъщност ти от мен.

НИКИ: Тук можем да поспорим, но както и да е. Наистина не си представяйте, че по време на самия творчески процес и двамата сядаме пред белия лист и мъдрим заедно изречение по изречение. Това е немислимо. Творческият акт е метафизика, имплозия и експлозия вътре в самия човек. В старите индийски митове за Сътворението се разказва как бог Праджапати създава света в миг на вдъхновение, като го излъчва от самия себе си. Той се разпада на милиони късове, разпръсва се в четирите посоки, Единното и Цялото се нароява и превръща в множественост, в обектите във видимия свят. Само че този първичен акт, който наподобява гигантски взрив, не създава космоса в неговия организиран, структуриран и подреден вид. Праджапати е представен като “немощен”, “изцеден”, “разпадащ се”, а космосът като объркан и хаотичен. Вторият акт от сътворението е изцелителен. Извършва го ритуалът. Богове и хора заедно си партнират и чрез ритуални действия превръщат хаоса в порядък, конструират мирозданието и уравновесяват всичките му негативни аспекти. Същото е с творческия процес при нас. Първо един от нас излъчва от себе си хаос. След това двамата ритуално, чрез поредица от мисловни и рационални действия и усилия, превръщаме тази ентропия в ред и структура.

ЕЛИ: Това е нещо като готвенето на ястие. Не може двама готвачи едновременно да бъркат в тигана или тенджерата. По същия начин всеки сам си подготвя материала, а впоследствие двамата заедно редактираме, обединяваме, режем, допълваме, преработваме. С две думи – смесваме съставките, така че и на двама ни да се услади накрая. Надяваме се – и на читателите. Има и нещо друго. Според мен писането в тандем дори е по-лесно, тъй като винаги имаш коректив в лицето на другия. И тъй като познаваме и характерите си, и навиците си, и уменията си, в повечето случаи дори не е необходимо да обосноваваме защо единият е допълнил, премахнал или променил нещо, написано от другия. Случва се един да даде идеята, искрата, а от другия да дойде словесното й обличане, в случай че при него е по-силен поривът за писане в даден момент, или пък разполага с повече време. В този смисъл за себе си също установих, че няма как винаги да се чака удобен момент или вдъхновение да твориш. Ако музата не идва, трябва някак да я привикаш. Нахвърляш бележки, мисли, образи, случки, когато имаш няколко свободни минути. Съвременният градски човек е прекомерно зает с лични и професионални дейности. Навярно са малцина авторите, които могат да посветят целия ден на творческите си пориви. Когато обаче авторите са двама, разпределянето и балансирането се случва по-лесно.

 

Кога започна да пише всеки от вас? Какви бяха първите опити, първите отзиви?

НИКИ: Най-ранните ми творчески опити са свързани с писане на детски стихчета на английски език на всякакви теми. Обичах да превръщам домашните си работи в поетични експерименти, в които да се ровя с часове из речника и да търся римуващи се думи. Така учех най-добре. После продължих практиката и в гимназиалните години, докато учех испански. Първите ми по-сериозни литературни изяви датират от тогава. Наскоро се срещнах с учителката ми от ония години, испаниста Мария Кирова, и тя още ме помни със стиховете за Никарагуа, за теменуженото момиче и войниците на любовта. Спомням си, че в часовете по литература мразех налаганите ни задължителни четива и никога не ги четях, поради което до 12 клас се гордеех, че не съм прочел нито един български класик за сметка на големите световни творци на приключенски романи като Джек Лондон, Майн Рид, Карл Май, Емилио Салгари, Жул Верн. Преоткрих българската литература години по-късно. А сега я обожавам.

ЕЛИ: Аз в гимназията не съм имала някаква по-специална страст към писането. Мисля, че цялата ми любов към писането тръгна от срещата ми с Индия. Двамата с Ники се намерихме в специалност “Индология” в Софийския университет. Първо като състуденти и приятели, а много скоро след това – като спътници и партньори. Би било съвсем правилно да се каже, че Индия направи от нас тандем – както в живота, така и в писането. Дори не сме го мислили предварително, получи се от само себе си. Съвместното ни творчество произтича от партньорството ни, но не го предопределя. Всеки от нас е имал и продължава да работи върху лични проекти. Няма да крием обаче, че дори и в тях единият винаги търси мнението и съветите на другия.

НИКИ: Признавам, че едва ли бих могъл да пиша в тандем с друг освен Лени. Познаваме се и сме заедно от 16 години и в този смисъл житейското и творческото ни съзряване се случи по едно и също време. През годините се обогатявахме взаимно и черпехме познания. Като студенти пишехме заедно и винаги се редактирахме един друг. Затова и идеята за първия ни сериозен проект – “Химикал, шоколад и две рупии” се роди съвсем спонтанно и естествено. В дългите пътувания с влак (понякога от по ден-два) в Индия и във времето, което прекарвахме в стаите си в общежитията към Централния институт по хинди в Агра (бяхме в отделни сгради) всеки от нас записваше впечатленията, мислите, преживяванията си в свой бележник. Година по-късно, когато се върнахме в България, съдържанието на малките ръчно изработени тефтерчета се обедини на страниците на ръкописа на “Химикалката” (както често наричаме първата си книга).

ЕЛИ: По онова време (2008-2009 г.), когато започнахме да се свързваме с издатели, бяхме все още много неуверени и плахи. Интерес към идеята и ръкописа ни имаше, но не беше ясно колко скоро щеше да види бял свят. Една сутрин телефонът иззвъня и отсреща прозвуча плътният глас на Манол Пейков в присъщия му неподправен и майтапчийски тон. Каза да му пратим една глава от началото, от средата и от края… ама не се знаело дали щели да му харесат. “Ами ако не Ви хареса, то пък не означава, че не е хубаво!” Откъде въобще ми хрумна да го изръся това, но явно реакцията ми погъделичка любопитството на Манол… След няколко седмици поиска да се срещнем и понеже беше в друга среща, когато пристигнахме в заведението, ни връчи да прочетем няколко листа. Христо Карастоянов беше подготвил две страници с критика и още толкова с похвали. Не ставаше ясно обаче каква е общата оценка на написаното от нас, докато не стигнахме до края. Последното изречение гласеше: “Маноле, не ги изпускай тези младите и се захващайте за работа”. Това беше и първият ни отзив, първата ни литературна критика и творческа оценка.

 

А как се вдъхновихте да напишете “Влахос”? Не е ли малко извън зоната ви на комфорт (Индия, разкази и пътеписи)?

НИКИ: Както каза Христо Карастоянов на представянето на “Влахос” в Ямбол, макар че това е третата ни поред книга, ние сме се подготвяли за нея, откакто се познаваме. Първите опити да пишем по темата представляваха по-скоро етнографски записки. Съхраняване на устното наследство на рода на Лени. Мисля, че важен катализатор дойде с един много успешен материал за каракачаните, който подготвиха от екипа на National Geographic в България и в който Лени и семейството й взеха дейно участие като информатори и водачи сред каракачанската общност. Идеята за охудожествяване на събраните бележки дойде по-късно. Първоначално замисляхме сборник с каракачански разкази. Но в процеса на писане историите сами се срещнаха и преляха в роман.

За нас литературата е експеримент и в този смисъл не би трябвало да търсим зона на комфорт. Да, за Индия в някаква степен ни е по-лесно да пишем, защото я познаваме и отвън, и отвътре. Вкусвали сме я насън и наяве и сме я изучавали в продължение на години. За каракачаните трябваше да се готвим с много история, фактология, етнография. Въпреки че Лени принадлежи към каракачанския етнос, познанията ни се простираха най-вече до съвременните прояви на каракачанската душевност и обредност. Затова трябваше да издирам публикуваните у нас и в чужбина трудове и изследвания, да преровим музейните колекции, библиотеките и архивите, отнасящи до живота им в номадство.

ЕЛИ: При мен и темата беше извън зоната ми на комфорт, тъй като е свързана с част от мен, която години наред съм потискала и прикривала. Стимулирана от интереса на Ники към каракачанския ми произход, започнах да разпитвам леля си за онова време, когато и тя е била част от многобройния керван от хора, коне, кучета и огромни стада каракачански овце. Записвах историите и песните й и ги предавах на Ники. Първоначално идеята беше да се предадат под формата на разкази, но впоследствие се превърнаха в извор на порива да задълбаем още повече в темата за последните номади на Европа. Изровихме буквално всичко налично като литература на познатите ни езици. Все пак историята е съставена от факти и макар че “Влахос” не е изцяло исторически роман, в него са вплетени реални исторически събития и е спазена максимално прецизно хронологичната последователност. Пътят, пътуването са навярно единствената константа в иначе динамичния и до голяма степен несигурен номадски живот. Пътуването като необходимост, като форма на изцеление, като неизбежност, като избор… В този смисъл “Влахос” е роман за пътя, за хората на пътя, но освен това е и писан по време на път, защото голяма част от идеите, включени в него, са доразвити бележки, записани за пръв път в тефтерчето, докато чакаме метрото или вървим към работното място.

Наскоро, докато се подготвяхме за представянето на “Влахос”, си дадохме сметка, че това е едно своеобразно продължение на темата за пътя, обединяваща и първите ни две книги.

 

Значи библиотеки, интернет, лични разговори с каракачани – лесно ли добихте увереност в представата за автентичното при тези хора, навиците и обичаите им едно време? А познанията по гръцки чии са?

ЕЛИ: Работата в тази насока беше на няколко фронта. От една страна, Ники прерови налични материали онлайн и в библиотеките – отделни публикации, интервюта, книги, филми. От друга страна, когато си пътувах до Сливен, получавах информация от първа ръка от роднините си. Сравнявахме двата източника, за да постигнем пълна достоверност и автентичност. Искахме да сме сигурни, че описаното в романа няма да се базира единствено на етнографски изследвания, а на личния опит на хората, живели в онези дни. Фразите и изреченията на гръцки, по-скоро на каракачански (има определени разлики основно в произношението) са част от ежедневното общуване в моето семейство. У дома в Сливен се говори на смесен език, дори вече преобладаващо – на български. Аз самата загърбих езика още в детството си заради подигравки от гръцки деца, че говоря неправилно и доста смешно. Стигна се до момента, в който разбирам всичко, което ми говорят, но ми е трудно да съставя нормално изречение. През изминалите години, докато подготвяхме “Влахос”, осъзнах, че забравеното може да бъде възстановено, ако все още има кой да ни го припомни. При мен тези хора се броят на пръстите на едната ръка и за съжаление са във вече уязвима възраст. Техният “Влахос” не е на хартия, а в сърцето и ума им. И те като героите в романа обичат да разказват едни и същи истории и шеги от онова време, защото само така усещат стабилност и увереност, така се свързват със себе си. За тях миналото не е бреме, а възможност за самоопределяне и отстояване на себе си. Та нали в Древна Гърция се е смятало, че човек умира не с последния си дъх, а когато бъде изгубена паметта за него.

 

И така, стигате до момента, в който решавате, че това няма да е сборник с разкази, а роман. Това не наложи ли планиране на историята? Защо избрахте да има две сюжетни линии?

НИКИ: Може да се каже, че планирането на историята стана в движение, с развиване на самото повествование. По същия начин и чертите на самите герои се наслагваха постепенно. Мога да оприлича първите фази от писането на часовете от нощта, когато всичко е тъмно и неизвестно. После обаче започва да се разсъмва. Лека-полека, бавно и постепенно, светът започва да се намества, да очертава формите си, цветовете да се отделят от черното. По същия начин и епизодите, образите, събитията се наместваха и наливаха със светлина в хода на писане.

ЕЛИ: Така е, не сме планирали историята предварително. Не знаехме финала, нито разгръщането й. Писането е динамичен процес и креативността често отразява моментното ни състояние. Случва се да сме написали нещо, което да решим да променим след събуждане на следващия ден. Сигурно двайсет пъти сме пренаписвали началото на сюжета. Първоначално щеше да е изцяло исторически роман, обхващащ житейските сблъсъци на общността с властта и уседналото население през XX век. Някъде в процеса на писане дойде идеята за една съвременна поддържаща нишка, която да постави темата за това какво означава да бъдеш номад днес и за това колко важно е за съвременния каракачанин да запази свободния си, бунтарски дух. Само той може да го избави от претопяване и културно обезличаване.

НИКИ: Мисля, че съвременната част беше вдъхновена от снимките. Решихме, че това трябва да стане точно чрез онова, което е най-характерно за съвременните каракачани – старите снимки, светините, които всеки от общността пази в чекмеджетата. Нашата история тръгва от снимките и продължава като едно пътуване из страниците на старите албуми. Пътуване навътре в снимките, пропадане в тяхната бездна.

ЕЛИ: Да, така е. В голяма степен акцент на романа стана не просто каракачанското минало, а историята за силата на разказването и за разказването като изцеление. Когато един човек не разкаже историите, които са част от тъканта му, историите на дедите си, той умира отвътре. Историите са живо общество от думи. Те са живи същества като самите нас. Те имат своите нужди, своите потребности. Който не се грижи за тях, който не отговаря на потребностите им, убива и себе си. Това се случва и с младите каракачани днес, които не познават съкровището, което носят в гънките на душата си. За младия каракачанин е жизненоважно да се научи да пътува във времето, за да оцени това погребано в ковчези богатство. Но за целта трябва да има кой да го поведе из дебрите на миналото.

 

Коя от двете сюжетни линии ви беше по-трудна за планиране?

НИКИ: Сюжетната линия от миналото изискваше практическото намиране и обработване на много информация, която да се вмъкне в повествованието по естествен начин. Да е история, но да не звучи като чиста фактология. Да го има етнографският елемент, без да изглежда като проучване на нравите и живота на каракачаните. Така че може би тази част бе по-трудна за обмисляне и написване. Трябваше да изградим образите в нея, да обрисуваме характера на каракачанина тогава, без да го познаваме в онази му среда.

 

Имам един много сериозен въпрос – кой предложи този финал с Агора? Кой го одобри, защо го решихте така бе, хора?

НИКИ: Това ще се брои за спойлър 🙂 Със сигурност можем да кажем, че беше изненада и за нас самите. Процесът е много особен. Когато си обхванат от силен порив на писане, като че си включен в електрически контакт и през теб протича електричество. Нищо не трябва да прекъсва този момент. Именно това интуитивно писане те води в някаква посока. На едно първично ниво все едно си дете, яхнало диво животно, а ти яздиш без стремена, без седло и юлар и нито знаеш кога ще стигнеш, нито накъде те водят. Стъпил си в чужда диря, следваш чужда воля, без желание да опитомяваш. Само се държиш за гривата и гледаш да не паднеш.

ЕЛИ: Много пъти лъкатушехме или се озовавахме пред задънени улици и тръгвахме в друга посока. Опитахме се да си представим различни финали, но просто те не съответстваха на  събитийната нишка. Всяка друга посока ни се струваше като нелогично отклонение.

 

А защо избрахте този език? Българският на 21-и век е изгубил почти всички връзки с остарелите диалектни и чужди думи в литературната ни класика. Кои ще са читателите на “Влахос” утре? Знаете ли, че младите вече не могат да четат Вазов, Ботев и Елин Пелин без речник?

НИКИ: Знам добре, тъй като преподавам на студенти и виждам отдалечаването им от хубавия език. Но книгите не трябва да се превръщат във втори интернет. В интернет човек може да цъка за забавление, за разсейване или разтуха, но книгата от самото си създаване е нещо повече от това – тя е знание, мост над тъмната бездна на невежеството и сама по себе си е библиотека, университет. В този смисъл четейки, човек трябва да го прави с усещането, че се обогатява, разширява, уголемява. Книгата трябва да провокира към размисъл, да вдъхновява да проучваш, любопитстваш, да се интересуваш. С една дума – да те държи буден, а не да те успива. В университета постоянно правим компромиси с нивото на преподаване, уж в полза на новото поколение студенти. Преподавателят е принуден да се снижи, за да се доближи до реалността, изказа и интересите на учениците. С това обаче нито изкарваме най-доброто от тях самите, нито от самите себе си. Обезсмисляме полагането на усилие, а това вади посредствени резултати, посредствени умове и личности. Образованието се превръща в нещо, което всеки може да придобие с малко усилие. Сведем ли знанието до “бърза закуска”, някакъв си лесносмилаем “макдоналдс”, убиваме преклонението към него, а изчезне ли то, това е сигурен път към навлизане в нови “тъмни времена”. Правилно отбелязва Майкъл Хопф, като казва, че “слабите хора раждат трудни времена”. Представете си тогава що за свят биха родили такива малокултурни и безпросветни общества и водачи, чиито интелектуален ръст не надвишава съдържанието на вестникарските колони…

ЕЛИ: Знаеш ли, наскоро попаднах на една статия за деградацията на мозъка. Там се говореше за това, че способността за възприемане на сложни текстове скоро ще стане елитарна привилегия, достъпна само за специални хора. Дори текстовете, които повечето хора четат в онлайн пространството, са оформени под формата на пирамида. Към края човек чете малко, по правило зачита само началото, по някое друго изречения от средата, и то не до края. В споменатата статия беше цитиран Умберто Еко, който предлага в библиотеката да пускат само онези, които са способни и готови да възприемат сложни знания, а за останалите да остане четенето на надписи в интернет. Така или иначе, какво е противодействието на всички тези упадъчни процеси, ако не четенето на висококачествена литература и любов към интелектуалното усилие.

Дори и ние, докато пишехме, сверявахме думи от различни диалекти, непрекъснато проверявахме значения. Но в крайна сметка нали човек трябва да получава нови знания, а не да чете само онова, което съответства на настоящото му ниво. “Влахос” има потенциала да достигне до много и разнообразни читатели. Имахме например отзив от една много възрастна дама, на близо 90 години, че някои неща от съвременната линия са й се сторили далечни като език и светоусещане. За по-млади читатели навярно ще е обратното. Но посланието всеки ще може да долови по свой начин.

 

А какво е то? Кое е онова, което искате да уловят читателите с тази книга?

ЕЛИ: Тук отново ще цитирам Христо Карастоянов, който на представянето каза, че в тази книга “има много любов” – между двама влюбени, но също и братска любов, към рода, към живота, към пътя, към миналото… Ние самите сме вложили много любов в нея. От друга страна, това е история за пътя – този, който извървяваме физически всеки ден, през целия си живот, както и този, който извървяваме от и към себе си. За важността да запазиш своята автентичност и идентичност, когато е по-лесно и безопасно да се претопиш, да се слееш с множеството. За вървенето като фактор, предопределящ физическото ни съществуване и благоденствие, от една страна, и емоционалния ни баланс и творческия порив, от друга. За промяната като неизбежност и необходимост. За непостоянството в смисъла на непрестанното движение, което ни предпазва от застой.

НИКИ: Всеки читател може да извлече свое лично послание в зависимост от това как чете и усеща написаното. Бих казал, че в общочовешки план “Влахос” засяга и един голям проблем на нашето време. Натрапен ни е обществен живот, в който съществуваме неистински и който не провокира нито нашата духовност, нито възможностите ни, нито дори чисто физическата ни смелост. Нашият свят като че ли е изпразнен от духовни стойности. Хората се чувстват пусти и безсилни. Това е проклятието на съвременното ни общество – това безсилие, слабост, досадата, която човеците изпитваме, и отчуждението ни от заобикалящия ни свят. С историите си за последните номади на Европа се надяваме да вдъхнем у читателя онази искрица бунтовност, свободолюбивост, дръзновение и пълнокръвност, недопускащи около себе си задушливите плевели на рутината.

 

Каква е приликата между героите от съвременната сюжетна линия и вас? Каква част от вашите черти и минало им заехте?

НИКИ: Докосвайки върха на кутрето си, прабаба ми Пепи казваше така: “И да не го искаш, ей толкоз поне имаш от мен в себе си”. Така е и с нашите персонажи. Във всеки може да се открие късче от нас самите, но и от безброй много хора от близкото ни и далечно обкръжение, а също и такива, които познаваме от един разговор или само от наблюдения. От там нататък имаш ли този детайл, стъпваш на него, за да изградиш напълно свой собствен свят от образност и щрихи. Но първият детайл е особено важен. Той е основата. И често е вдъхновен от нещо видяно, чуто или преживяно. Със сигурност връзката ни с Лени не е прототип на отношенията между Стасик и Агора, ако за това питаш.

ЕЛИ: Хубавото в творческия процес е свободата да моделираш героите, но и след определен етап да оставиш те да ти разкрият собствените си черти. Това си е чиста шизофрения – хем си ти и създаваш, хем живееш със и във героите си, гледайки през техните очи. Ако ние бяхме прототипите на Агора и Стасик, нямаше да е “история за…”, а “биография на…”.  Свободата, която има човек, когато пише, е безценна – да създава образи, да общува, да се превъплъщава в тях, да се дистанцира. И в същото време с тази свобода разполага и читателят – да уподобява, разграничава, да си задава въпроси.

 

Как протичаше творческият ден на всеки от вас?

НИКИ: Книгата я писахме вървешком. Съвсем сериозно. Най-добрите идеи, най-ключовите развръзки и моменти идваха при мен ходом, на път за работа и обратно. Имам към 30-40 минути пеш до студиото, в което работя. Пътьом често се налагаше да спирам, за да  записвам мислите си. Понякога, когато нямах нищо за писане под ръка, използвах телефона или вървешком преговарях идеите си, докато намеря с какво да ги запиша. Използвал съм всеки един момент да остана насаме със себе си, но когато работиш на няколко места и гледаш дете, това може да е голямо изпитание. Имаше много трудни моменти. С разгръщането на историята напрежението в мен се засилваше. Имаше месеци, в които бях като в объркан и трескав сън. Затваряш се в себе си, защото външният свят ти се струва пуст и безсмислен, докато в сърцето ти се ражда историята. Люлееш се между глъчката на деня и виденията на нощта. Ставаш и лягаш с героите си. Говориш си наум с тях. Страшно натоварващо, обсебващо. С душа чаках момента да видим книгата завършена, за да се освободим от този емоционален товар, от онези личности, които те държат в свой плен и не искат да те пуснат, докато не бъдат завършени.

ЕЛИ: При мен има по-скоро творчески междучасия. Или творчески полунощи. На път за някъде, между други дейности, след като детето заспи. Със всякакви средства – с тефтер и химикалка, лаптоп, телефон. Когато искаш да напишеш нещо, намираш времето и мястото, а когато разполагаш с тях, не чакаш, а викаш вдъхновението.

 

Редактирате ли се един друг? Как решавате споровете? Чие мнение тежи повече?

ЕЛИ: Разбира се, че се редактираме, и то много. Понякога даже със свян, с малка доза страх поднасяме един на друг написаното. Но не си се сърдим и засега не е имало ситуация, в която единият на всяка цена да иска да се наложи. Аз например поорязвам Ники в повечето случаи, тъй като той обича дългите описания и казването на едно и също нещо по няколко различни начина. Той пък често прави обратното при мен. Случва се да имам чудесна идея, която обаче да съм описала накратко, а Ники я дооблича в думи и метафори. Абсолютно прями сме в критиката си един към друг, защото именно така може да се роди нещо стойностно като продукт, да се избистрят идеите, да се балансира и структурира съдържанието.

НИКИ: Спорим доста, но и съжителството заедно ни е научило винаги чрез спора да стигаме до златната среда, където и двете гледни точки се помиряват. Аз имам различен стил на мислене, говорене и писане от този на Лени. Изразявам се просторно, разтегливо, с описания и метафори. Понякога това води то претенциозност, натруфеност, тромавост. Лени е моят коректив в тия случаи. Тя обича по-прост, по-сбит, стегнат и динамичен изказ и в този смисъл често съкращава, оптимизира и изглажда мисълта ми.

 

Коя беше най-трудната и коя – най-приятната част от писането на тази книга?

НИКИ: Най-тежка за мен беше работата с нашия литературен баща – Христо Карастоянов. С него трябваше постоянно да водим битки, защото той ни провокираше със задачите, коментарите и предложенията си и искаше да му даваме аргументи в защита на своите възгледи – кое защо е сложено така в текста, има ли смисъл, връзка и т.н. Ако не беше Лени до мен, сигурно щях да потъна в жестока депресия по повод някои орязвания на Христо, за които впоследствие “прогледнах”, че е бил напълно прав.

ЕЛИ: Най-леко и приятно се получи при първите глави около образа на Стасик. Имахме чувството, че можем да продължим да пишем само за него с дни и седмици, но това разбира се щеше да ни отведе към съвсем друг сюжет и история. Главите, свързани с миналото бяха по-голямо изпитание. Там всяко нещо беше извън нашата опитност и трябваше да напуснем пределите на познатото и да се гмурнем в непознатия свят на взаимоотношенията, борбите и стремленията на хората от началото на миналия век. Най-трудно беше да си представяме детайлите и за целта трябваше да четем много допълнителна литература. Не искахме да проектираме отношения, жестове, слова, действия от нашия свят върху тогавашния. Това е изключително дразнещо при много исторически романи. Надявам се да сме се справили с тази задача, защото има множество капани, в които може да попадне един автор.

 

Колко време писахте “Влахос”?

ЕЛИ: Идеята се роди още с първите разговори и истории, записани от леля ми. Навярно това беше през 2009-2010 г. Тогава обаче си остана само като идея, защото излезе първата ни книга, а малко по-късно, след второто ни по-дълго пътуване в Индия, започнахме да пишем “Прах от нозете”. Първоначално идеята беше да не е роман, а отделни разкази, така че на практика върху “Влахос” под формата, която е факт днес, работихме около 4 години. Ако прибавим и процеса на редактиране, значи стават близо 5.

НИКИ: Да, същинското превръщане на историите в роман се случи след 2014 г. Мисля, че най-активни бяха годините 2016-2017, когато действах по докторантурата си паралелно с писането, а Лени работеше от вкъщи и се грижеше за сина ни Алекси.

 

404 страници. Не подлежеше ли на дискусия обемът на романа? Издателите трудно се съгласяват да издават “тухли”. Как убедихте вашия?

ЕЛИ: В никакъв случай обемът не е подлежал на дискусия. Първата ни книга също е 400 страници и никога не сме получавали коментар нито от Манол Пейков, нито от Христо Карастоянов относно дължината. Не мисля, че самото издателство Жанет 45 има някакви притеснения да издава дебели книги. А и по принцип този вид притеснение се наблюдава повече сред хората, за които четенето е между другото. Наскоро дори ми направи впечатление точно обратното – разглеждах книгите на щанда с нови заглавия в една книжарница и имаше няколко, които бяха с текст, почти колкото на брошура, но малкият им обем бе скрит от дебели, лъскави, твърди корици.

НИКИ: Не обемът е проблем, а съдържанието. Една книга ти натежава с обема си, ако не върви плавно, ако не те въвлича в историята и тогава често поглеждаш колко още ти остава до края. Няма смисъл при това положение читател и книга да се взаимоизмъчват. По-добре я остави настрана и виж дали след време няма да я усетиш по-инак. Обикновено хубавите книги така те сближават с героите, че не ти се иска да се сбогуваш с тях.

 

Имате ли си бета читатели? Върху кого тествахте историята си и дойдоха ли идеи за подобряване на ръкописа от тази посока?

ЕЛИ: Може би единственият ни бета читател, който е чел части от нашите ръкописи и ни е помагал в редактирането, е нашата преподавателка Татяна Евтимова от специалност “Индология”. “Влахос” обаче тя познава под друга форма, реално преди въобще да бъде оформен като роман. С нея споделихме едни разкази, които бяха зародишът на “Влахос”, но все още съвсем далеч като идея и реализация от настоящия му вид. Амелия Личева, моя преподавателка от магистърската програма Преводач-редактор, също прочете, макар и във вече завършен и редактиран вид, “Прах от нозете”. Умишлено избягваме да споделяме предварително със свои роднини и близки приятели. В повечето случаи от тях бихме получили оценка, ръководена от емоциите, вместо безпристрастното мнение и насоките, от които се нуждаем.

 

Как работи един редактор с двама автори?

НИКИ: Като цяло – експедитивно. При нас беше така. По-лесно се въвличаме един друг в творчески процес, като се провокираме, спорим, обсъждаме. Иначе всичко това е затворено в главата ти и някак стои неизявено. Не си сигурен в мислите си, докато не ги изразиш на глас пред някого. В този смисъл задачите, които ни отправяше Христо, посрещахме с боеспособност и дисциплина. Успявахме бързо да се заловим за работа точно защото имаш някого до себе си, който да те сритва по задника. Самотният писател може да се зарови в тежки мисли, да плесеняса, докато се реши да действа. Но ние се ръчкахме взаимно, ловяхме се за ушите и взаимно се извеждахме от застоялостта и унинието.

ЕЛИ: За разлика от писането, при което двамата не сядаме да мислим заедно, в процеса на редактиране работехме като едно цяло. Обикновено Христо ни връщаше по една глава от романа на ден и късно вечер обсъждахме всяка корекция и промяна помежду си, след което връщахме файла. Христо ни беше предупредил, че при третата ни книга вече ще бъде много суров. И не ни се размина. Отпадаха цели огромни параграфи, налагаше се да дописваме по нещо, за да се получи по-добра връзка между отделните части. В интерес на истината, имаше дори някои епизодични герои, които отпаднаха. Ники изпадна в няколко депресии заради орязани описания или прекомерно обяснителни сцени, които разводняваха повествованието. В един момент даже си помислихме, че Христо въобще не харесва книгата. Всичко протичаше под формата на съмнение и задаване на въпроси от страна на редактора и обосноваване и доказване от наша страна. Той искаше да се увери, че ние сме убедени в написаното и че е най-доброто, на което сме способни. Едни от най-болезнените моменти бяха, когато на цял параграф виждахме изнесен встрани коментар: “Не!!!”. Оттам, мисля, са и белите косми в косите ни… 🙂

Работата с втория редактор – Здравко Дечев – беше козметична. С него максимално изпипахме езика, посъветва ни кои думи още да бъдат обяснени под линия, улови няколко хронологични разминавания. Дори за неща от рода на това имало ли е химикалка в годината, в която един от героите подписва документ.

 

Кои бяха основните пунктове, по които течаха корекции?

НИКИ: Христо внесе революция в работата ни, при това без да знае, като ни задаваше хиляди въпроси, съмняваше се във всяка наша дума, изречение, параграф, епизод и дори глава. Това ни караше да гледаме изпод лупа всяко детайлче, да размишляваме в замисъла на написаното и така в процеса на редактиране трябваше да преустроим всичко из основи. Работихме глава по глава, без той да е имал предварителен поглед върху текста. Всяка глава беше сама за себе си, пращаме му я след като вече сме я премислили и обсъдили съгласно неговите провокации. На места имаше големи рокади.

ЕЛИ: Имай предвид, че благодарение на него отстранихме една шлака от стотина страници, които щяха да разводнят текста, да го спъват или да го удавят във водопад от излишни думи, описания и философствания. Работата на добрия редактор е да те накара да съзреш силните и слабите страни на текста си, на изказа и мислите си, а не да налага своето си разбиране за литература.

 

Предвид опита си като тандем можете ли да кажете какво трябва да “гледаме”, когато си търсим и избираме партньор за писане?

ЕЛИ: Ние не сме се търсили един друг и затова е трудно да дадем и съвет в тази насока. Предполагам, че когато двама души успяват да действат хармонично в повечето аспекти на живота си, съвместното писане се получава от само себе си. Ако става въпрос само за партньор за писане, навярно са от значение стилът и начинът на изразяване на потенциалния кандидат за съавторство. Общите възгледи също играят роля, защото няма как да се получи нещо хомогенно от двама диаметрално противоположни автори – и като мироглед, и като стил. Освен ако дадено писателско сътрудничество не използва като основа и мотив именно това авторово противоборство.

 

Кой е следващият ви писателски проект?

НИКИ: С тази книга разбрахме колко по-трудно е да се пише роман заради бремето от събития, истории, герои, които носиш в себе си и не ти дават мира. Традиционно каракачанката е раждала права, подпирайки се на самар. Символиката на самара е същата. Както разпрягаш конския самар, освобождаваш коня от товара, така и бременната се освобождава от своя. Искаме известно време да поспим спокойно, да поемем дъх на облекчение, да бъдем сами със себе си, без да ни тормозят разни личности като Вангел, Ламбра, Андон, Стасик и Агора. Но това не означава, че сме се затворили за света на идеите. Напротив, сега е идеалният период да съзерцаваме, аз му казвам “да събираме пера”. Точно това ще правим сега. Ще вървим и ще събираме пера от земята, небето и всичко, до което се докоснем. А после ще разстелем тези пера и ще ги превърнем в птица, в история, която чака да получи криле, за да литне сред света на хората.

 

Вашият съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

ЕЛИ: Да не се страхуват да експериментират, да не се притесняват от критика, да следват собствените си творчески пориви, а не да се стремят да задоволят очакванията и да пасват на нивото на определена аудитория. Нещо важно, което разбрахме едва при “Влахос”, е необходимостта от търпение по време на целия процес преди издаването на книгата. Той не приключва с предаването на ръкописа на издателя. От завършването на първата редакция на “Влахос” до издаването на романа мина повече от година и на нас това ни се стори неимоверно много. Започнахме да мислим, че ако почакаме още малко, ще ни щукне да направим и други промени. В крайна сметка това, което разбрахме и което Манол повтаряше, бе, че втората редакция, както и допълнителният професионален прочит от хора от издателството, е, за да сме напълно сигурни, че предлагаме на читателите нещо, което изразява нашия порив, стил и идеи в пълна степен. Така и ние през тази година трябваше да се възползваме от времето, за да дадем най-доброто от себе си, макар и вече да си мислехме, че сме го направили.

Не на последно място, необходима е една здравословна доза равнодушие. Човек да не се трогва прекалено много от хвалби и положителни оценки, но същевременно с това да не се поддава на отчаянието, ако получи остра критика.

НИКИ: Ако докато пишете, зациклите, не стойте с часове да си биете главата над написаното. Станете и се разходете за няколко часа, за един ден. Колкото – толкова. Когато пишел своята “Коледна песен”, Чарлз Дикенс изминавал по двайсет километра из тесните улички на спящия Лондон. Древните гърци били велики пешеходци и велики мислители и предпочитали да философстват, докато крачат напред-назад в залата. Според мен човек е устроен да мисли най-добре, докато върви. Затова не спирайте. И нека ви спохождат добри мисли, идеи и видения!

 

Всичко за писателските проекти на Ники и Ели можете да откриете на официалния им сайт: https://elinikibooks.com/