“Имайте предвид все пак, че писмата ни с отказ обикновено не са по-дълги от три изречения…”

Из романа “Изкупление” на Иън Макюън, издателство Колибри.

“Седя така почти половин час в замая и накрая съвсем капнала, но все още далече от съня, върза косата си назад както винаги, легна и отвори писмото.

 

Уважаема госпожице Талис,

Благодарим Ви, че ни изпратихте “Двама при фонтана” и Ви молим да приемете нашите извинения за закъснелия отговор. Както сигурно знаете, за нас би било необичайно да публикуваме цяла новела от непознат автор, а впрочем дори и от утвърдени. Обаче изчетохме ръкописа Ви с надеждата да изберем откъс. За съжаление не можахме да се спрем на нищо в творбата Ви. Връщам ви я с отделна пратка.

Така или иначе, прочетохме (въпреки всичко, защото в редакцията имаме твърде много работа) цялата новела с голям интерес. Макар че няма да публикуваме никакви фрагменти от нея, сметнахме за необходимо да Ви уведомим, че не само аз, но и други в списанието бихме прочели с интерес и други Ваши творби, които ни изпратите в бъдеще. Нашите автори обикновено са на средна възраст, така че проявяваме интерес към обещаващи млади писатели. Бихме се радвали да прочетем и други Ваши творби, особено ако се насочите към краткия разказ.

“Двама при фонтана” е интересна повест и я прочетохме с голямо внимание. Това не са празни думи. Отхвърляме много творби дори на някои по-известни автори. Имате някои чудесни находки – хареса ми например: “високата трева беше вече опарена от лъвскожълтия огън на разгара на лятото”, – освен това улавяте мисленето на героите и го представяте с тънкия усет за характеризация, улавяте уникалното и необяснимото. Но дали не се увличате прекалено много по литературните похвати на г-жа Улф? Умението да се вглеждаме във всеки миг от настоящето е достойнство, разбира се, само̀ по себе си, особено в поезията; така авторът показва дарбата си, изследва загадките на възприятията, представя стилизирани версии на мисловните процеси, изследва особеностите и непредсказуемостта на личната индивидуалност и тъй нататък. Кой би се усъмнил в ценността на подобни експерименти? Такова писане е безценно, когато сюжетът не предвижда никакво развитие. С други думи, творбата Ви щеше да задържи много по-ефективно читателското внимание, ако в развитието на сюжета присъстваше по-голямо напрежение. Сюжетното развитие е необходимо.

Да вземем например детето пред прозореца, чиято версия получаваме най-напред – пълната неспособност на малката да схване ситуацията е добре предадена. Оттук произтича по-нататъшната й решимост и усещането, че навлиза ритуално в тайните на възрастните. Героинята е уловена в зората на самосъзнаването си. Читателят е заинтригуван от решението й да изостави приказките и домашните разказчета и пиески, които е писала (добре би било да ни се даде някаква представа за тях), ала с мръсната вода на приказките тя може би е изхвърлила и бебето – самото повествование. При все финия ритъм и интересните наблюдения нищо особено не се случва след такова обещаващо начало. Млад мъж и млада жена при фонтана, които явно не са изяснили чувствата помежду си, се сдърпват за ваза от времето на династията Мин и я счупват. (Странно е впрочем, не е ли твърде ценна подобна ваза, за да се изнася навън? Севърски или нимфенбургски порцелан не биха ли свършили работа?) Жената влиза с дрехите във фонтана, за да събере парчетата. Дали не би било по-добре наблюдателката да не знае, че е заради счупена ваза? Тогава би й се видяло още по-мистериозно това гмурване. Толкова много сюжетни нишки биха могли да се развият при такава завръзка – а Вие посвещавате десетки страници на точните нюанси на светлината и сянката и на случайни впечатления. След това ни се дава гледната точка на мъжа, после на жената – но всъщност не научаваме почти нищо ново. Само още информация относно различните им усещания и спомени без връзка със сюжета. Мъжът и жената се разделят, остава мокро петно на земята, което бързо изсъхва – и това е краят. Тази статичност не е от полза за очевидния Ви талант.

Ако малката героиня толкова погрешно е разбрала или толкова е озадачена от странната сценка, която се е разиграла пред очите й, това очевидно би могло да се отрази върху живота на двамата възрастни. Може би тя ще се вклини между тях, предизвиквайки някакъв катаклизъм? Или ще ги сближи умишлено или случайно? Може би невинно ще разкрие тайната им по някакъв начин например пред родителите на младата жена? Те със сигурност не биха одобрили любовна връзка между голямата си дъщеря и сина на чистачката им. А може младите влюбени да се опитат да си предават бележки през момичето?

С други думи, вместо да отделяте толкова много място на възприятията на тримата герои, дали не би било възможно да ги представите по-икономично, като запазите до известна степен ярките описания на светлината, камъните и водата, които така добре владеете – но оттук нататък да създадете малко напрежение, малко игра на светлосенки в самата динамика на повествуване. Най-ерудираните Ви читатели навярно ще са добре запознати с модерните Бергсонови теории за особеностите на съзнанието, но съм сигурен, че у тях съществува детското желание да им се разкаже история, която да ги държи в напрежение и да искат да узнаят какво ще се случи. Апропо, ако съдя от описанието Ви, статуята на Бернини, която имате предвид, е друга, тя е на Пиаца Берберини, а не на Пиаца Навона.

С други думи казано, липсва гръбнак в повествованието ви. Навярно ще Ви заинтригува, че един от най-запалените Ви читатели беше госпожа Елизабет Боуен¹. Тя прегледа папката с ръкописа Ви случайно, когато беше поканена на обяд и пътьом мина през редакцията, помоли да го вземе у дома, за да го прочете, и го завърши същия следобед. Отначало сметна прозата Ви за “твърде сгъстена, пренаситена”, но “облагородена с повей от “Нежеланият отговор”² (за него изобщо не се сетих). После ръкописът Ви я “поувлече” и накрая тя ни предостави някои свои бележки, които всъщност са включени в казаното по-горе. Възможно е Вие самата да сте съвсем доволна от творбата си и гневно да отхвърлите нашите коментари или пък така да се отчаете, че повече да не погледнете произведението си. Искрено се надяваме да не се стигне дотам. Нашето желание е да приемете забележките ни, дадени с най-добри подбуди, и въз основа на тях да опитате нов вариант.

Писмото, с което се представяте, бе похвално лаконично, но от него става ясно, че в момента не разполагате с почти никакво свободно време. Ако обаче намерите възможност да продължите по избрания път, бихме били изключително радостни да се срещнем на чаша вино и да обсъдим всичко заедно. Надяваме се да не се почувствате обезсърчена. Имайте предвид все пак, че писмата ни с отказ обикновено не са по-дълги от три изречения.

Между другото, молите да Ви извиним, че не пишете за войната. Ще Ви изпратим най-новия си брой с редакционна статия по този въпрос. Както ще видите, не смятаме, че творците са длъжни да заемат позиция относно войната. Всъщност по-мъдро и правилно е да я игнорират и да се посветят на други теми. Тъй като творците не са в състояние да влияят върху политиката, те би трябвало междувременно да развият таланта си със задълбочаване на емоционалното ниво. Вашата практическа дейност, военновременната Ви работа следва да култивира Вашия талант в посоката, която изисква той. Войните, както отбелязваме в статията, са враг на творческата дейност.

Адресът Ви предполага, че или сте лекарка, или страдате от продължително заболяване. Във втория случай всички Ви пожелаваме бързо и успешно възстановяване.

И последно: един от нашите сътрудници се интересува дали нямате по-голяма сестра, която е учила в “Гъртън” преди шест-седем години.

С уважение,

С. К.

 

–––––––––––––––––

¹ Англо-ирландска писателка (1899-1973), свързана с модернизма. – Б. пр.

² “Dusty Answer” – роман на британската писателка Розамънд Леман, постигнал шумен успех при публикуването му през 1927 г. – Б. пр.”

 

Из романа “Изкупление” на Иън Макюън, издателство Колибри. Превод – Ангел Игов.

Още откъси от романа:

“Най-сетне бяха непознати, миналото им бе забравено…”

“Онеправдано дете, онеправдана съпруга…”

“Задачата му беше да оцелее, макар че бе забравил защо…”

 

В най-горещия ден от лятото на 1935 г. тринайсетгодишната Брайъни вижда как по-голямата й сестра Сесилия съблича дрехите си и се гмурва във фонтана в градината на тяхното имение. До фонтана, наблюдавайки, стои нейният приятел от детските години Роби, завърнал се наскоро, също като Сесилия, от следването си в Кеймбридж.

Още преди края на деня животът и на тримата ще се е променил безвъзвратно. Роби и Сесилия ще са прекосили граница, която дори не са си представяли в началото, и ще са станали жертва на въображението на по-малкото момиче. Брайъни ще е станала свидетел на мистериозни събития и ще е извършила престъпление, което цял живот ще се опитва да изкупи. „Изкупление“ е най-доброто постижение на Макюън. Брилянтно и изключително грабващо в своето описание на детството, любовта, войната, Англия и нейните класови разслоения, а в центъра му е едно дълбоко – и дълбоко затрогващо – изследване на срама и прошката, на изкуплението и трудното покаяние.

 

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина”, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета”, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота”, „На плажа Чезъл”, „Солар”. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър”, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.