„На трийсет и пет собственото ви лице започва да се превръща в memento mori, напомняне за смъртта, което винаги е с вас…“

Из романа „Здрач“ на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела.

„Аз се откъснах от листовете и сложих един молив в непрекъснато готовия да се затвори речник. В черното огледало на прозоречното стъкло се отразяваше лицето ми: рошава коса (като се стараех да подбера точната дума, аз всеки път прокарвах пръсти през нея), мек и доста безформен нос, закръглени бузи, вече ясно очертана двойна брадичка… Колко пъти, след като бях пресякъл трийсетгодишната граница, си бях давал дума да не занемарявам външността си! Но на тази възраст става все по-трудно да следиш килограмите си, тялото започва да изпълнява заложената в него програма, чиито цели определено се разминават с твоите, и всяка изядена троха гледа да се намърда в стремително увеличаващите се тлъсти гънки, вероятно подготвяйки те за очакваните някъде в бъдеще черни дни. А след развода аз съвсем се бях запуснал…

Чертите на лицето си вече отдавна бях изучил и с удоволствие бих ги заменил с нечии чужди, до такава степен ми бяха омръзнали. На трийсет и пет върху човешкото лице се появяват първите намеци за това, как ще изглежда то на стари години. Започващото редеене на косата от челото назад нахвърля ескиза на бъдещото оплешивяване; бръчките вече не се разглаждат, когато намръщената гримаса се сменя с умиротворено изражение или с усмивка; кожата загрубява и на руменината й става все по-трудно да избие върху нея. На трийсет и пет собственото ви лице започва да се превръща в memento mori, напомняне за смъртта, което винаги е с вас.

  

Лично на мен непрестанно ми се налага да съзерцавам лицето си. В това няма никакво самолюбуване — просто бюрото ми е точно пред прозореца, където обикновено сядам да работя, след като навън е вече тъмно. Измитото стъкло отразява огледално, като повърхност на тъмно горско езеро, предавайки контурите, но поглъщайки цветовете. А на мен ми се струва, че очертанията на лицето ми, което се вижда ясно поради близката настолна лампа, и вече само загатнатите очертания на мебелите, на украсения с релефни изображения гипсов таван и тежкия бронзов полилей, се отразяват в гъстия нощен въздух. А може и действително да съществуват там, зад прозореца, толкова по-ярки и ясни, колкото по-силна е светлината в стаята ми. Но нощем аз обикновено загасявам навсякъде, като оставям само лампите на бюрото и в кухнята.

Лампата в кухнята ми стои запалена даже когато съм в стаята и я гася едва когато през прозореца влезе бледото утринно слънце. Правя това един вид за уют, но в това жилище по друг начин не става.

Просторен, стар, с много високи тавани — без стълба никога не можеш да смениш изгоряла крушка — с разсъхнали се антикварни мебели от карелска бреза, които не можеш да реставрираш с никакви пари, а да ги продадеш ти е жал — този апартамент ми бе останал като наследство от моята баба. Тя често ме взимаше да поживея при нея, докато бях малък, затова, когато си отиде и получих апартамента, аз сякаш се нанесох обратно в детството си.

Още преди това, докато баба беше жива и аз й гостувах, оставайки да нощувам, не ме напускаше усещането, че домът й е просмукан от някакво дихание; по-рано си мислех, че баба го изпълва със същността си, със силата си, с мислите си. Сега ми се струва, че жилището просто живее свой собствен спокоен живот. Прозорците ми са на две противоположни страни на сградата и заради това в коридора често става течение, а неплътно затварящите се врати изведнъж посред нощ започват да се блъскат. Случва се и сложеният преди стотина години паркет да започне да скърца, сякаш някой стъпва по него. Паркетът, разбира се, може да се смаже със специален препарат, а дограмата да сменя със стъклопакет, и тогава всички призраци ще изчезнат, но на мен това жилище ми харесва точно такова… Живо.

 

Преди отново да потъна в превеждания текст, още веднъж погледнах към прозореца. Нещо ме сепна… Озадачен, известно време се вглеждах в очертанията на лицето си, потопено в гладката повърхност на нощния въздух, преди да мога да разбера каква е работата. Човекът в огледалния свят неуловимо се различаваше от онзи, който унило ме гледаше от другата страна едва вчера.

Разликата беше в очите. Обикновено угаснали, одремани и излъчващи стъклен блясък като у препарираните глигани и мечки в известния арбатски зоомагазин, днес те сякаш сами излъчваха светлина. Нищо чудно: за първи път през последните години имах работа, която ме бе заинтригувала.“

 

Из романа „Здрач“ на Дмитрий Глуховски, издателство Сиела. Превод – Антоанета Бежанска.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

 

„Здрач” на Дмитрий Глуховски е първият руски интелектуален бестселър. Това е отговор едновременно и към Дан Браун, и към Чък Паланик.

 

Земетресения в Иран, урагани в САЩ, цунами в Индонезия, суша и пожари в Русия… Заглавията във вестниците и новините по телевизията се преплитат с мрачните пророчествата на маите. Всичко това са брънки от една и съща верига. Знамения, които може да ги разшифрова един единствен човек. „Здрач” е вълнуващата история на този човек. Превеждайки на руски древния ръкопис на испански конквистадор, той е въвлечен във водовъртеж от невероятни събития, който ще му помогне да разшифрова пророчествата и да надникне в бъдещето – едва ли не с цената на собствения си живот.

Това е роман метафора, роман манифест. Потопите ли се в книгата, няма да се откъснете от нея до последните й страници. А след като я прочетете, никога няма да я забравите.

 

„Здрач” е руският отговор на Дан Браун. Всеки, който е харесал книгата „Метро 2033”, открива в „Здрач” познатия им фирмен стил на Глуховски – увлекателен, заплетено построен сюжет, удивителна атмосфера, неочакван финал. Останалите за първи път ще открият за себе си автора, когото още отсега вече наричат един от най-добрите млади писатели на Европа.” „Буржуазный журнал”

 

„Здрач” обгръща всичко с тежка мъглива пелена. Тук всичко прилича на твоя живот – и нищо не е същото в действителност…

Омагьосаният читател блуждае по тази книга, с всяка страница все по-дълбоко се потапя в здрача. Глуховски, ако не е новият Гогол, поне е нашият Стивън Кинг.“ Александър Гаврилов, Главен редактор на „Книжное обозрение

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: