“носеше само ефирна, полупрозрачна туника, която скриваше тялото й колкото стена на аквариум…”

Из романа “Една съвсем различна история” на Хокан Несер, издателство Емас.

“– Какво имаш предвид? – попита Мариан няколко часа по-късно.

– Каквото казвам. Получих писмо.

– Тук?

Двамата седяха на шезлонги под чадър откъм полето с рапица. В ясното небе се стрелкаха лястовици. Жужаха пчели. Бяха приключили със закуската и в момента допиваха кафето си, а стомасите им смилаха храната.

И разговаряха. Барбароти се питаше защо изобщо бе подхванал темата. Направо се разкайваше.

– Не, получих го, преди да замина. Прибрах го в чантата и днес сутринта го отворих.

– И съдържа заплаха?

– Може да се каже.

– Дай да видя.

Барбароти се замисли дали е редно: пръстите й ще оставят отпечатъци. Ала разсъди, че в момента е в отпуск, влезе във вилата и донесе писмото.

Тя го прочете с вдигната вежда. За пръв път я виждаше с такава елегантна мимика на лицето: израз едновременно на изненада и съсредоточаване. Впрочем цялото й същество излъчваше финес. Освен старата, поокъсана, широкопола сламена шапка Мариан носеше само ефирна, полупрозрачна туника, която скриваше тялото й колкото стена на аквариум.

“Лен”, предположи Гунар.

– Често ли получаваш такива писма?

– Не.

– Значи, това не е част от ежедневието ти?

– Не ми се е случвало досега.

Мариан се позамисли.

– А кой е Ерик Бергман?

– Нямам представа.

– Сигурен ли си?

Той сви рамене.

Не си спомням да познавам такъв човек. Но все пак името се среща често.

– И не можеш да предположиш кой би изпратил такова писмо?

– Не.

Тя огледа внимателно плика.

– Надписът на клеймото не личи.

– Май завършва на “орг”, но е доста размазано.

– Защо си го получил? Тоест, ясно е, че го изпраща някаква откачалка. Защо го е адресирал точно до теб?

– Мариан, казвам ти: нямам ни най-малка представа – въздъхна Барбароти.

Прогони с ръка някаква муха и отново съжали, задето бе споменал за писмото. Какво по-идиотско хрумване от това да обсъждат служебни въпроси в това съвършено утро?

Защо изобщо го наричаше “служебен въпрос”? Нали бе решил, че по-скоро става дума за дребна неприятност. Значи, не би следвало тази дребна неприятност да получава повече внимание от мухата, която току-що бе пропъдил.

– И все пак неминуемо си развил… как да се изразя… известна професионална интуиция. От колко години работиш в полицията? От двайсет?

– От деветнайсет.

– Толкова е и моят стаж като акушерка. С годините човек придобива усет. Поне с мен стана така.

Барбароти отпи от кафето и се замисли.

– Възможно е да си права, но в този случай интуицията не ми подсказва абсолютно нищо. Вече цяла сутрин писмото не ми излиза от главата и въпреки това не ми хрумва нито едно логично обяснение.

– Адресирано е до теб, до домашния ти адрес.

– Да.

– Не до полицейския участък. Следователно авторът на писмото е свързан с теб по някакъв начин.

– Струва ми се прекалено силно казано. Просто знае кой съм. Хайде да сменим темата. Съжалявам, че отворих дума за това писмо.

Мариан остави плика върху масата и се отпусна в стола.

– Някакви предположения?

Явно не се отказваше лесно.

– За кое?

– За писмото, разбира се. За заплахата. Дали е сериозно намерение?

– Най-вероятно не.

Тя отметна назад сламената си шапка и повдигна и двете си вежди.

– Откъде знаеш?

Той пак въздъхна.

– В участъка непрекъснато получаваме такива анонимни заплахи. Почти всички се оказват фалшиви.

– Мислех, че сте длъжни да проверявате всяка заплаха. Например, ако някой сигнализира за бомба в училище, не трябва ли да…

– Проверяваме всяка заплаха – увери я Барбароти. – Не оставяме нищо на случайността. Но ти ме попита друго: дали според мен подателят възнамерява сериозно да осъществи заплахата си.

– Добре, шерифе. Разбрах идеята ти. И смяташ, че само блъфира?

– Да.

– Защо?

“Уместен въпрос – мислено се съгласи Гунар Барбароти. – Адски уместен въпрос. Защото… защото ми се иска да блъфира, разбира се. Защото се намирам в рая “Гюстабю” с жена, която – сигурен съм – обичам, и нямам желание някакъв идиот, решил да убива друг идиот, да смущава спокойствието ми. А ако наистина осъществи заплахата си, ще… ще излъжа, че съм отворил писмото час след като съм се прибрал от рая.”

– Не отговори на въпроса ми – напомни Мариан.

– Мда… Не знам. Никога не бива да казваш “никога”. Стига сме говорили за това.

Тя се наведе напред и го изгледа учудена.

– Що за глупости? Как така да не говорим за това? Налага се да предприемеш нещо. Нали си криминален инспектор?

– Да, и съм на почивка на седмото небе – напомни Гунар.

– Аз също – контрира Мариан. – Но ако на седмото небе се появи бременна жена със силни контракции, ще й помогна да роди детето си. Разбираш ли ме?”

 

Из романа “Една съвсем различна история” на Хокан Несер, издателство Емас. Превод – Ева Кънева.

Още откъси от романа:

“да убия цялата компания и да се махна оттук…”

“Ненавиждам етикета, както ненавиждам и хората, които се съобразяват с него…”

 

Бретан, 2002 г.

Шестима шведи са избрали за летния си отпуск крайбрежното селце Мустерлен. Шестимата не знаят нищо един за друг, свързват ги морето, хубавата храна, голото нощно къпане и възможността за летен романс…

Един ден на плажа към компанията се присъединява красиво 13-годишно момиче. Подкупващият й чар и относително зрялото за възрастта й тяло осигуряват на малолетната място на яхтата, с която шестимата шведи тръгват на кратък круиз. Никой не подозира предстоящата трагедия…

 

Шумелинге, 2007

Инспектор Барбароти е на почивка с любимата си Мариан. Но раят му е помрачен от писмо, в което анонимният автор заплашва да убие човек на име Ерик Бергман. Дали е сериозно намерение, или поредната “партенка” на някой смахнат? Докато Барбароти се чуди какво да предприеме, трупът е намерен. А е получил и ново писмо с нова заплаха…

 

Хокан Несер ни поднася една наистина съвсем различна история – криминална, но отличаваща се от традиционните криминални сюжети, съчетана майсторски от изненадващи събития, неочаквани развития, дълбоки причинни връзки и северна тайнственост.

Една история с осезаем скандинавски привкус.