“Светлината от четирите прожектора, разположени в четирите ъгъла на помещението, сякаш го подпали…”

Из романа “Пациент 488” на Никола Бьогле, издателство Ентусиаст.

“По пътя Дорн даде на Сара електронен пропуск, който й позволяваше да се движи из цялата сграда. Използва забавянето, за да я снабди и с едно уоки-токи със слушалка. Болницата била голяма и това щяло да улесни контактите им. Сара нямаше намерение да се бави много тук, но прие и двете неща. Като минаваха покрай една врата, Сара чу спазматични ридания и глас, който повтаряше: “А бебето ми?”, а после изразяваше учудване, че не получава отговор. Сара се чувстваше зле и като потисна болката си, попита:

– Пациентът имаше ли рисково сърдечно заболяване?

– Да, впрочем следяха състоянието му, но за съжаление, на неговата възраст невинаги можем да се преборим с фаталния изход.

– Каква възраст?

– Седемдесет и шест години.

Дорн бе минал пред тях и отвори вратата, която ги изведе в друг, доста по-модерен коридор, осветен с неонови лампи, чиято млечна светлина се отразяваше върху теракотените плочи на пода. В дъното на този твърде дълъг коридор на пост стояха двама полицаи.

– По каква причина пациентът е бил настанен в тази болница? – попита Сара, защото искаше да си създаде представа за мъртвеца, преди да види трупа и гледката да окаже влияние върху здравия й разум.

– Заради чести личностни смущения и разстройства – делириум, параноя. Не беше обаче пациент, когото бихме нарекли “чувствителен”. Искам да кажа, сравнен с другите.

– Ако се вярва на пазача ви, се е опитал да се удуши. Не често срещано деяние – възрази Сара.

Директорът оправи възела на вратовръзката си.

– Очевидно, но съм учуден от постъпката му. Бе доста спокоен.

– Може би вторичен ефект от лечението му?

– Нищо не можем да изключим, но не мисля така. Беше на едно лечение от години насам и що се отнася до него, то нямаше противопоказания. Много сме бдителни в това отношение.

– Може би неподходяща доза?

Директорът поклати глава.

– Преди всичко съм лекар, госпожо инспектор. Маниак съм, що се отнася до лечението на пациентите ми. Проявявам доста строгост към персонала. Откакто съм тук, никога не е имало грешка в дозировките. Не твърдя, че не може да се случи, но е малко вероятно.

Групата мина покрай стая, от която се чуваше нежното пеене на пациент, което завърши с невероятно груба обида. Тобиас повтори обидата полугласно, сякаш се бе засрамил от нея. Но Сара забеляза, че лекарят не се усмихна. Напротив, бе ядосан от чутото. Извади бележник от джоба си, написа няколко думи, записа и часа, за да не забрави случая, а после прибра дневника си с новите записки.

– Дежурните през нощта може да са допуснали грешка, която не смеят да признаят пред вас от страх да не загубят работата си. Като например, че са забравили да дадат лекарствата на този особено… изобретателен пациент.

Директорът учудено погледна към Сара.

– Не знам какъв е случаят с вашите началници, но аз не съм тиранин. Тук ние сме един екип, аз съм нещо като инструктор, а не съдия. Когато моите подчинени имат проблем, те идват и го споделят с мен. Леонард и Елиас биха направили същото, ако са допуснали грешка. А този човек си е отишъл от този свят от естествена смърт, ако мога да се изразя така. Мисля, че няма какво друго да се търси. Въпреки това ви оставям да си направите изводите сами.

– Последен въпрос: колко сектора има в сградата?

– Три. Сектор А е за пациентите, които не представляват опасност за себе си и за другите. Пациентите от сектор Б изискват по-постоянно внимание и не могат да живеят в големи групи. А болните от сектор В логично са определени като опасни, въпреки че самият аз не съм привърженик на този термин. Инцидентът тази нощ е станал в зона А, където между другото пристигнахме.

Двама полицаи бяха блокирали коридора и се отдръпнаха едва когато Сара им показа картата си на инспектор от полицията в Осло.

– Можете да влезете, инспектор Геринген – каза единият, гигант със светла кожа и подстригани като четка руси коси, чието име бе изписано върху баджа на куртката му – Нилсен. Нито една от неоновите лампи на тавана не бе запалена и единствената светлина със странно синьо сияние идваше от процеп вляво.

– Още използват полилайт – уточни съдебният лекар, като посочи с брадичка синкавата светлина.

Директорът се канеше да последва Сара и съдебния лекар, но гигантът му препречи пътя.

– Съжалявам, господине, това е охраняема зона. – Крилото на вратата изскърца глухо и се затвори.

Сара забеляза бяла мумия със стерилни обувки, която излезе от стаята със синкавата халогенна светлина. Безупречно оборудваният силует постави една пластмасова туба върху някаква количка, после закачи етикет върху нея и се върна в стаята. Сара пристъпи напред и разгледа съдържанието на количката. Имаше стерилни ръкавици и терлици. Тя започна да се оборудва, а в това време съдебният лекар обличаше защитен комбинезон, който бе извадил от куфарчето си.

Докато нагласяваше втората си ръкавица, Сара влезе в изолатора. Светлината на портативната лампа оставяше у нея впечатлението, че се придвижва в някакъв аквариум. В светлосинкавия полумрак двама души от техническия екип на криминалистите, облечени в защитни комбинезони, работеха трескаво. Единият бе в дъното на помещението и се бе навел над леглото, а другият взе нещо от пода с помощта на пинсети и го сложи в някакво шишенце. Вторият човек от екипа носеше очила с оранжеви стъкла, а на рамото му висеше подобен на радиатор апарат. Синкавата светлина идваше от закачения към апарата маркуч, който полицаят методично движеше по стените, пода и тавана.

По земята имаше жълти репери. Те бяха номерирани и разположени на много места в помещението. Един от тях се намираше при силуета до леглото, чиито черти не се виждаха в полумрака. Сара се приближи. Стаята бе квадратна. До стената вдясно имаше легло, а тоалетната чиния и мивката бяха отсреща. С това се изчерпваше цялото оборудване.

– За мен е достатъчно – приглушеният глас бе на жената от екипа, която държеше лампата. Тя я угаси и клекна до един кабел.

– Внимание! Паля!

Светлината от четирите прожектора, разположени в четирите ъгъла на помещението, сякаш го подпали. Точно в този момент Сара го видя. Трупът бе срещу нея, с крака, опънати към входа. Бе облегнат на леглото. Главата му висеше настрани. Кожата бе набръчкана от годините. Бе облечен в бледозелена болнична дреха. Беше бос, а очите му с разширени зеници сякаш гледаха нещо страховито. Отворената му уста бе вкаменена в ужасена гримаса. Обърнатите му навътре устни разкриваха развалени зъби, а езикът вече бе подут. Редките му коси падаха като мазен воал върху челото. На Сара й трябваха няколко секунди, за да възприеме ужасното видение, а после клекна, за да разгледа по-отблизо лилавите белези от душенето върху подутия и смачкан врат на мъртвеца. Ясно различи следи от пръсти. Въпреки напредналата си възраст нещастникът не се бе шегувал…

Тобиас Лоустур влезе в помещението, облечен в комбинезона си.

– Е, какви са изводите, госпожо инспектор?

С обвития си в ръкавицата палец Сара повдигна ресните мазна коса, която бе залепнала върху челото на нещастника. Разбра защо офицер Дорн бе споменал за странен белег. Всъщност три белега, всеки с големина половин пръст, осакатяваха безкръвното чело на човека. Те почти се сливаха с цвета на кожата, но белият им контур и леката им грапавина ги очертаваха. Насложени един до друг, трите белега образуваха числото 488.”

 

Из романа “Пациент 488” на Никола Бьогле, издателство Ентусиаст. Превод – Силвия Колева.

Още откъси от романа:

“Още един психопат, който е изглеждал съвсем нормален…”

 

Психиатрична болница „Гаустад“, Осло. В едно мразовито утро тялото на пациент е открито мъртво, а устните му са застинали сякаш в нечовешки вик. С разследването се заема инспектор Сара Геринген, която разбира веднага, че този случай не прилича на никой друг… Необичайните обстоятелства около вероятното самоубийство нямат край: Защо жертвата има белег с числото 488 на челото? Какво означават тайнствените рисунки на стената на стаята й? Защо болничният персонал отказва да разкрие истинската самоличност на покойника, настанен в „Гаустад“ преди повече от тридесет години?

За Сара Геринген това е началото на едно ужасяващо разследване, което започва в Осло, минава през Париж, остров Възнесение, мините на Минесота и стига до покрайнините на Ница. И докато реди този мистериозен пъзел, Сара свързва съдбата си с разследващия журналист Кристофър Кларънс. С негова помощ инспектор Геринген ще стигне до тайни лаборатории, създадени от американското правителство, и ще открие строго секретни досиета на ЦРУ, за чието съдържание никой не е подготвен…

Eдин писък пронизва ледената тишина и отдавна застинали сили се пробуждат. Инспектор Геринген е напът да разкрие една от вечните загадки пред човечеството – какво се случва след смъртта…

Вдъхновен от реални събития и разкрития, романът „Пациент 488“ отразява нашите най-големи страхове. Един трилър за човешката лудост и за това колко опасна може да бъде науката, превърната във фатално оръжие от извратени умове.