„Зарадвай се бе, човек! Зарадвай се, защо ти е да се тровиш такъв!… Списанието тръгна – зарадвай му се!“

Из романа „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, издателство Жанет 45.

„{13 февруари 2013, сряда}

Обявата за новото списание разпратили малко срещу новата двайсет и четвърта година. Била много впечатляваща работа: великолепна луксозна хартия голям формат, красив акцидентен шрифт – и немислим дотогава тираж. Скоро след това поетът оставил внушително капаро в придворната печатница, а през втората седмица на януари, три или четири дни след празниците за Рождество Христово, чевръстите печатари най-сетне качили на най-голямата машина първата ко̀ла на „Пламък“. Поетът и Шейтанов стояли отстрани – сред оная миризма на мастила, олово и туткал – и когато машината се завъртяла с грохот, поетът грабнал първия лист, който паднал плавно в коша.

Сгънал го и замрял… – бил като омагьосан. Не можел да се нарадва на тия големи като чаршафи бели страници, в които стиховете сякаш плували на воля – това нямало нищо общо със сирашките странички на „Везни“…

И толкоз повече се разгневил после, когато списанието вече било готово и когато видял, че в най-важната му статия словослагателят е цвъкнал грозна грешка! „Кулата от слонова кост, в която живеят костите, рухва раздробена в жалки уломки…“

„Какви кости бе, мамка му! – ахнал той с безпомощната ярост на излъгано дете. – Какви кости!… Поетите! – закрещял. – Поетите! Тия хора ни изкарват малоумници!… Не са изтрезнели от Коледа!… Трябва да си пълен идиот, че да сбъркаш поетите с кости…“

Момчетата с жълтите очила пишели адресите на абонатите върху още топлите книжки, плюнчели щастливо пощенските марки и ги лепели със страшно думване по кориците на списанието, но като го чули да крещи – онемели. После се засуетили, навлекли си сиромашките студентски балтончета, награбили наръчи от вече надписани броеве и се омели от редакцията.

Поетът крещял, псува̀л грохотно, нарекъл словослагателя провокатор, теглил им на всички най-свирепата псувня, която бил чул някога от войничетата от охранителната рота в школата за запасни офицери в Княжево, сто пъти се заклел, че няма да им плати книжката на тия некадърници и че щял да им я завре хайде да не казвал къде… Обърнал се към Шейтанов и му казал, че когато бил студент в Германия преди войните в един голям вестник – „Франкфуртер Цайтунг“, дето бил излизал още от хиляда осемстотин петдесет и шеста година! – винаги имало специална бележка, ама с много големи букви набрана. Така и така, пишело, редакцията дава по десет марки за всяка печатна грешка на онзи свой читател, който я съобщи пръв!… И на месеца я се появяла бележка, че някой е получил тия десет марки, я не!

А Шейтанов го гледал, гледал, а накрая рекъл сериозно:

„Чувай, Милев – казал, – да ида да го гръмна тоя фашист, а? Само казваш и ги изпозастрелвам – цялата печатница! Почвам от фактора на словослагателите и после наред до последния некадърник…“

После се засмял, тупнал го по рамото и отсякъл:

„Зарадвай се бе, човек! Зарадвай се, защо ти е да се тровиш такъв!… Списанието тръгна – зарадвай му се!“

Поетът млъкнал обидено…

Помълчал секунда и казал:

„С лявото рамо напред, към „Копривщица“, ходом марш! Ти си меценатти черпиш!…“

„Става – отвърнал Шейтанов. – Само че днес няма да ходим в „Копривщица“. Днес – казал – ще те водя на едно друго място. Хем – казал – по̀ е близичко!“

Поетът викнал, че няма проблеми – стига да не плаща той – и след пет минути вече били в „Бенони“ на „Алабинска“, където било топло, опушено и се стелела миризма на бобена салата и кисело зеле, на ракия и вино, и тази миризма била тъй могъща и толкова напластена, че ако някой вътре решал да гръмне с пистолет, куршумът щял да рикошира в самия въздух. И било пълно с тъмни мъже с нахлупени над лицата широкополи шапки, а човекът зад тезгяха въобще не криел двата си затъкнати в колана револвера.

„Влизай, Милев, влизай – казал Шейтанов. – Време ти е да се запознаеш с моите хора. Не съм ти аз меценат, брате – казал. – Ей това са ти на тебе меценатите! Хубаво ги виж.“

 

Из романа „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

 

От автора:

Преди се питах: „Какво би било, ако…”

Сега си казвам: „Защо не!…”

Защото времето лети и страхотно завива в нощта. А нощта е все една и съща. И думите са същите. „…едри, загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи…” – казва Гео Милев и един забравен днес драскач веднага му отговаря: „О, Геомилевщина, тъмна язва, която гледа на литературата с едно око, половин глава и четвърт мозък!”

После идват ония с ниските чела и с окървавените тояги…

 

„Още при първите посещения на Ш. у дома, Гео остана очарован от него; и аз самата чувствах, че той излъчва някакво обаяние, на което никой не може да устои и самият Гео силно се поддаде на него. Гео клонеше вече към анархизма и за мене беше ясно, че това става под Шейтаново влияние.

Не ще преувелича, ако Ви призная даже, че мъката ми за Гео щеше да загуби много от горчивината си, ако Г.Ш. беше останал жив.”

Из едно писмо на Мила Гео Милева до пловдивския анархист д-р Константин Кантарев

[…]

„Христо Карастоянов разказва пищно, трепкащо и задъхано за едно време, в което нито един от героите не успява да си поеме дъх. Голямата каша на хаоса се прошарва с дребни твърди частици, върху които читателят може да се крепи, додето вихърът на събитията го носи през разказваната история.

Един голям политически роман и безогледно трезв подход при повествованието.”

Хелмут Шонауер, Lesen in Tirol

[…]

„Че аз съм жив!” – възразил учудено поетът.

„Не си, не си – изпъшкал онзи. – Вече не си. Просто още не го знаеш…”

 

„За новия роман на Христо Карастоянов може много да се пише, но все отнякъде трябва да се започне. Може би да започнем с дързостта – да се напише роман за Гео Милев, за последната година и половина от живота му и за жестоката му смърт в чудовищната касапница на април 1925-а. Впрочем, може да се възрази, че прочутият анархист Георги Шейтанов е също толкова главен герой на книгата, колкото поетът, но ми се струва неизбежно, че „Една и съща нощ“ ще бъде наричана роман за Гео Милев най-малкото поради все още трайната мощ на литературния канон. Иначе поетът и анархистът шестват из улиците на София, така живо и сетивно въплътени от ямболския писател, както малцина столични автори са успявали, и се сблъскват с други исторически лица, но по много причини не бих етикетирал „Една и съща нощ“ като исторически роман. Причини, в които, мисля, се съдържа и спецификата, и силата на това забележително произведение.”

Ангел Игов, в. „Култура“

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: