“Всъщност целият този занаят е непрекъснато ходене по ръба на провала…”
Из сборника с есета и истории “Невидимите кризи” на Георги Господинов, издателство Жанет 45.
“ОТ КАКВО СМЕ НАПРАВЕНИ, ОТ КАКВО СА НАПРАВЕНИ НАШИТЕ КНИГИ
Честното начало на подобни лекции винаги е обезкуражаващото начало. Още тук е редно да кажем, че за разлика от класическия криминален роман, да речем, в края на тази лекция – а и на тази работилница, убиецът няма да бъде заловен, нито престъплението разкрито. Тайната ще си остане тайна, в което има нещо хубаво.
Ще кажа още няколко неща, които обикновено не се казват, поне не в началото. Поканен съм тук да говоря за това как се правят книги. Предполага се, че имам някакъв опит. И аз ще говоря, стъпил върху този ронлив и несигурен личен опит. Макар че все повече се съмнявам в предимствата на опита. Опитът е просто алибито на една друга възраст. И като всяко алиби – леко съмнително. Писал съм поезия и проза, пиеси за театър, сценарии за късометражни филми, критика, литературни изследвания, докторска дисертация, над 400 поблицистични текста, текстове за реклами; почти 20 години съм редактор в “Литературен вестник” и понякога си мисля, че съм чел повече ръкописи, отколкото книги; посещавал съм курсове по творческо писане, преподавал съм. И след всичко това мога да кажа директно – никога не става по-лесно. Всеки път започваш начисто, с всичките си страхове и притеснения, с всички колебания.
И тъкмо от колебанието ми се ще да започна. Защото то е в началото. Живеем в култура, която не толерира колебанието. Всички книги за себедоказване указват колко е важно да излъчваме сигурност, да знаем какво искаме и да следваме уверено, стъпка по стъпка, своя план. Има доста писатели, които твърдят, че седнат ли да пишат, знаят всичко за своите герои, знаят как ще тръгне и как точно ще свърши романът, дори първото и последното изречение. Звучи доста потискащо за онези от школата на незнаещите, към която се причислявам. Ако трябва да формулирам нещо като съвет – не избягвайте колебанието, не се плашете от него, развивайте съмненията си, хипотезите, свързани с това, което пишете. Опитвайте се да опитомите донякъде тези лутания, но не ги прогонвайте. Намирам колебанието за най-естественото състояние на човека (и писателя), сигурен белег за чувствителност, а то е най-важното в общия ни занаят. Оттук и тази Възхвала на колебанието. Не вярвам много на хора, които знаят всички отговори, всички ходове, и не се съмняват в това, което вършат. Категоричността винаги е съмнителна. Все пак работим с такава деликатна, изплъзваща се и многозначна материя като езика. Впрочем един от епиграфите в “Естествен роман” гласи: “Бих искал някой да каже – този роман е хубав, защото е изтъкан от колебания”.
Говорейки за езика, нека потопим за малко пръст в реката му. Сигурен съм, че всеки в тази зала е имал това щастливо усещане на пускане по водите на езика, по течението му. Усещане за тягата на езика, за силата, с която те повлича след себе си. Трябва само да се задържиш над водите му и да го следваш. Понякога прилича на рафтинг, на пускане по бърза и опасна река със завихряния. Понякога тече бавно и спокойно, разгъва се нашироко. Някой ще каже, езикът е важен предимно за поезията, прозата се движи от други неща, тук езикът е само инструмент в услуга на фабулата. Моят опит е друг. Аз идвам от поезията и всъщност никога не съм я напускал. Ясно е, че писането на стихотворение и на роман са две различни дисциплини. При поезията имаме къса дистанция, взрѝвен старт, напрежение до края, мускули, жили, скорост, напрягане до предел. Нещо като 100, максимум 200 метра спринт. При прозата дистанцията е дълга, понякога има дълги и скучни отсечки, разсейване и пр. Най-важният въпрос е как да задържиш ритъма и дишането си по-дълго време. Известно време съм спортувал и двете дисциплини, буквално, не метафорически, и когато дойде време все пак да се избере само едната, се отказах.
Има романи, които сякаш са направени от цели блокове (глави, параграфи), и романи, направени от изречения. Вторите лично за мен са по-интересни. Те са писани от човек, който знае езика.
Пишейки първия си роман, бях абсолютно свободен не защото знаех как се прави, ни най-малко, тъкмо обратното. Беше първият ми опит и имах право на провал. Това е много важно право, ползвайте го смело сега, в началото. То освобождава. Всъщност целият този занаят е непрекъснато ходене по ръба на провала.
Когато седнах да пиша романа си в края на едно лято, знаех, че няма да бъде класически тип повествование, имах смътни идеи, че “искам да направя роман от всички онези неща, които обикновено не влизат в романите”. Че това ще бъде роман за разпад, честен и публичен, роман за разпада на един брак на фона на разпада през 90-те. Имах двайсетина бележника и тетрадки, в които от години си бях записвал всякакви неща. Мисля, че “анархизмът на романа” се дължи донякъде и на тези тефтери с разбъркани записки, от които беше роден. Написах го сравнително бързо, около три месеца всекидневна работа. Но бележките от тефтерите, които ползвах, са писани в продължение на 7-8 години. Щастливото ми откритие дойде през ботаниката и естествената история, онова цялостно, любовно и събиращо описание на света. Така избрах жанра – “Естествен роман” е колкото заглавие, толкова и жанр. Вкарах в текста откъси от научни ръкописи на Линей, днес те звучат като роман. Зарових се в библиотеката, намерих стари преводи отпреди век из ботанически списания. Ето заглавие от Линей: “Въведение в годяването на растенията”. Или “Сънят на растенията” (Somnus Plantarum).
Ако разглобим романа или разпорим търбуха му, както правехме като деца със старите играчки, от него ще изпаднат ето такива неща: Естествена история на клозета с всякакви примери, факти и случаи, Списъци на удоволствието от 60-те, 70-те и 80-те години (последният е най-кратък), клошар с люлеещ се стол, Естествена история на мухите плюс Библия на мухите, стара ирландска рецепта против забременяване, подслушани истории за изневери, Записки на Естественика, набор от начала на известни класически романи и т.н.
Какво може да свърже всички тези несводими на пръв поглед неща и джунджурии, за да не стоят насипни, самотни и екстравагантни. Отговарям веднага: само една лична история. Историята е лепилото. Независимо дали ще е за любов, разпад, смърт… Темите не са толкова много. Дори това да е история за невъзможността да разкажем собствената си история, както е в този случай. Разбира се, изразът “естествен роман” е оксиморон, никой роман не е естествен. Тази книга по-скоро тъгува по романа на ХІХ век, или по представите си за него – бавен, плътен, с начало, среда и край, с ясни причини и следствия. Описан от Стендал като огледало, с което вървиш по пътя и отразяваш света. Само че огледалото отдавна се е счупило на малки парченца. Виждаме света през тях, нямаме пълна и последователна история. Самите наши истории са истории на счупване, провал, на точки на замлъкване. И затова основната травма, тема и сюжет в романа беше как да разказваме нещата, които не могат да бъдат разказани. Как да говорим през непрекъснати счупвания.
Всеки път, когато твоя книга излезе на чужд език, изпитваш лек страх дали хората, с които не споделяте общ опит, ще усетят написаното. Сега вече знам, че нашите лични истории са универсални. Такава е тяхната природа. Защото всяка история е винаги история срещу смъртта, дори да е история за смърт. Печелим още една нощ, като Шехерезада. Прибавяме още малко смисъл.
Чувал съм различни писателски отговори на въпроса “Защо пишете?”. Един от най-откровените беше: “За да ме обичат”. И това е универсална причина. Мисля, че го практикувах между 15-ата и 25-ата си година, Гюнтер Грас, ако не се лъжа, казва, че пише “срещу изтичащото време”. През устата на Гаустин ще си позволя да допълня: “И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края”.
Много неща останаха неказани в този текст. За редактирането и саморедактирането например. Чехов казва, че трябва жестоко, до сълзи да се зачерква. Аз не бих спорил с него. За иронията и самоиронията. За четенето. За любопитството към света и към другия, което е в основата на всяка литература. Писателят е едно голямо, любопитно за света ухо. Воайор на ухото. Светът е пълен с неразказани истории само ако имаме ухо за тях.
И все пак, ако трябва да се лишим от всичко излишно и да обобщя кое остава накрая като жизненоважен минимум за всеки писател, то е следното: крайна чувствителност към всичко, което боли, наранява или радва. Не само твоето тяло, но и тялото на света. И дяволски усет към думите, към чудото на езика. Нищо повече, нищо по-малко.”
Лекция на Созополския семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”, 2009 г.
Из сборника с есета и истории “Невидимите кризи” на Георги Господинов, издателство Жанет 45.
От автора на Естествен роман и Физика на тъгата. За изчерпването на залежите от смисъл. За литературата като алтернативен енергиен източник. За чудото на четенето. За писането. За това как българският аероплан роди футуризма. И какво (не) роди 1968-а. За случилото се и неслучилото се тук. За отказания свят. За Европа, обезпечена с литература. За българската тъга и тяга по нея.
С “Естествен роман” и останалите си текстове Георги Господинов създаде публика и формира вкус. Бойко Пенчев
Писането на Господинов е колективното ни (и не само литературно) несъзнавано.Марин Бодаков
“Невидимите кризи”… Брилянтна лекция на българския писател Георги Господинов…, предвиждаща страхотно бъдеще за литературата като “алтернативен енергиен източник”… Франкфуртер Алгемайне Цайтунг
Част от есетата тук са писани за различни български и европейски издания: Neue Zürcher Zeitung, Дневник, Wespennest, ЛИК, Култура, SPRITZ, Тема, Литературен вестник. Четени са на публични форуми във Франкфурт, Лайпциг, Берлин, София, Созопол. Есето «Невидимите кризи» печели личната награда на проф. Светлозар Игов «Дъбът на Пенчо». Текстовете са събрани за първи път в книга.
Из “Невидимите кризи”:
Всяка криза има видима и невидима страна. Ние не сме направени от икономика и политика. Направени сме също от тъга и колебание, от такива крехки и необясними неща… Няма как да излекуваш тъга с антибиотик. Нито частната си депресия с финансова инжекция.
Все ми се струва, че ако финансистите четяха книги, кризите ни щяха да са различни.
Живеем в една нова криза, аналогична на тази с изчерпването на нефтените залежи и енергийните източници. Ще я нарека Изчерпване на залежите от смисъл. Затова предвиждам страхотно бъдеще за литературата като произвеждаща смисъл. Литературата като алтернативен енергиен източник.
Литературата е бавна медия, но бавното трае дълго. Харесвам историята за бедуините, които по време на дългите си преходи спирали често, за да дадат време на душите си да ги настигнат. Скоростта на душата е друга. Твърдя, че литературата знае повече за тази скорост.
…
Четящият човек извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус, по-трудно става подлец, най-малкото, защото е некрасиво. Четящият човек е красив.
