„Днес равновесие няма, човек постоянно завзема нови територии…“

Из романа „Последната територия“ на Момчил Николов, издателство Сиела.

„Няколко дена, след като отправи своето предложение към Елена и тя прие, Маноло също получи предложение. Клайдерман го беше извикал – да му покаже новия им офис и да му представи едно според думите му голямо предизвикателство. През изминалата година фондация „Аквариус“ беше отворила три офиса в страната, най-новия от които – в Барселона. Бяха нели помещение в Torre Mapfre, което учуди Маноло: когато някой наемаше офис на такова място – в съседство с големи банки, застрахователни дружества и международни индустриални компании – той със сигурност търсеше не толкова дискретност и удобство, а представителност и престиж.

Предположенията му се потвърдиха, когато влезе в голямото помещение на един от последните етажи. Офисът явно беше напълно и основно ремонтиран, защото все още миришеше на боя. Мебелировката беше издържана в минималистичен стил, на очи се набиваше огромно, стъклено бюро с формата на пеперуда, зад което, потънал в бял кожен стол, седеше Клайдерман. Беше обърнат с гръб към вратата и явно се наслаждаваше на гледката, която се разкриваше през големите прозорци. Над облегалката на стола се виждаше само част от гладко избръснатата му глава. Минаха може би трийсет секунди, преди Клайдерман да се обърне към него.

– Една птица, една тревожна птица кръжи цял ден около прозореца – информира го сериозно и загрижено – и не мога да разбера защо. Дали според теб е гладна и очаква да я нахраня? Или нещо там, свързано с инстинктите?

– Какво имаш предвид? – не го разбра Маноло.

– Откъде да знам – отвърна му Клайдерман, – мислех си, че тази птица преди време е имала тук гнездо, после се е запиляла нанякъде и сега, като се е върнала, вместо родното гнездо намира сто и петдесет метрова бетонна кула, пълна с хора и офис техника. Дали е възможно случаят да е такъв?

– Не мисля – отвърна му Маноло.

– Да си птица на днешно време, не е лесно – продължи да разсъждава на глас Клайдерман – завземат територията ти най-безцеремонно и никой не те уведомява. Докато се усетиш, и някой е урбанизирал естествения ти хабитат. Прокарал е електропроводи с високо напрежение, в които хиляди от събратята ти се удрят и умират от токов удар. Да не говорим за вятърните електрогенератори, които могат да те направят на кайма. Дори да оцелееш – пак си е проблем. Какво ще ядеш? С какво се хранят птиците по принцип?

– Със семена?

– Е, откъде, кажи ми, клетата птица, която лети цял ден покрай прозореца, да намери семена? Да си купи? Или да пробие дупка в асфалта, за да си изрови червей? Принудена е, ако не иска да умре от глад, да се храни с остатъци от човешка храна. Рови като плъх в боклука за парче пица.

Клайдерман неодобрително поклати глава и се изправи от стола си. Беше облечен с бял панталон и светлосиня риза.

– Ела – повика го – да ти покажа нещо.

Маноло се насочи към него, но дебелият мокет, с който подът беше застлан, се оказа изненадващо препятствие за инвалидната му количка, която в един момент забуксува, така че се наложи Клайдерман да се притичва на помощ. Макар не много сръчен и силен, успя да го избута до прозореца; доволен, застана зад него и сложи ръце върху раменете му.

– Някога – каза – това, което сега е един чудесен град, е било девствена, субтропична гора. Пълна с всякакви видове птици, насекоми, гризачи, бозайници и влечуги. От нашата гледна точка вероятно е било кървав ад за оцеляване, но животните са се справяли съвсем добре. Едни са се хранели с други, някои са ядели повече, други – по-малко, но и през ум не минавало на някой вид да се обяви за застрашен или пък, недай си боже, да изчезне, обиден от неравноправното си положение в хранителната верига.

Маноло погледна крадешком към бюрото с идеята, че може да открие чаша с алкохол, която да обясни странното състояние на Клайдерман, но такава липсваше.

– Имало е равновесие – продължи да говори той, – никой вид не е вземал прекалено надмощие над някой друг. Хората са били в нормално количество и също, съвсем справедливо, са участвали в хранителната верига.

Маноло се сети за филма с акулите човекоядци, които беше мернал на телевизионните екрани във фитнеса, но не можа да формулира това, което му се въртеше в главата, в някакво не само смислено, но и мъдро – както му се щеше – изречение.

– Днес равновесие няма – заключи тъжно Клайдерман, – човек постоянно завзема нови територии. Оказва се, че все още има нови територии за завземане.

– В смисъл? – не го разбра Маноло?

– Няма смисъл – отвърна му Клайдерман.

Той въздъхна шумно, пусна щорите на прозореца и се върна на стола си. Маноло, внимавайки да не забуксува отново, бавно, с елегантна маневра, паркира пред разтворените крила на стъклената пеперуда бюро.

– Иначе харесва ли ти новият офис? – смени рязко темата Клайдерман. – Както видя, гледката е добра, пък и е просторно.

– Много е модерен – съгласи се предпазливо Маноло. – За какво ти е?

– За да не се излагаме – засмя се Клайдерман.

– Пред кого да се излагаме?

– Винаги има пред кого – отвърна му неопределено Клайдерман. – Искаш ли нещо – вода, кафе, алкохол?

Маноло поклати отрицателно глава. Не се чувстваше добре и си помисли, че може би е от височината – досега май не беше посещавал толкова висока сграда.

– Добре – възвърна обичайната си деловитост Крайдерман, – тогава направо на това, за което те извиках.

Той натисна някакъв бутон от едно сложно изглеждащо устройство, което лежеше на бюрото му, и в резултат на това от тавана на няколко метра от тях плавно се спусна екран. Клайдерман натисна друго копче и върху екрана светна надпис с големи червени букви:

Социална фобия

Надписът, придружен от звук, наподобяващ усилващо се биене на човешко сърце, запулсира на екрана, а след няколко секунди под него буква по буква на фона на тракаща пишеща машина се изписа:

Голямото предизвикателство.

Следваха няколко постера – изготвени най-вероятно от някоя социологическа агенция с претенции за креативност – придружени от тихия музикален съпровод на Imagine на Джон Ленън, който звучеше нелепо на фона на цифри и графики, обрисуващи една мрачна ситуация.

Генералният извод, до който зрителят трябваше да достигне, беше, че социалната фобия със своето разнообразие – правеше се класификация на базата на причините и проявите – е един бързо разрастващ се проблем на съвременния свят, за чието огромно и зловредно значение подозират все още твърде малко хора. Цитираха се данни – предимно на Американската психиатрична асоциация – че проблемът засяга всяка година около петнайсет милиона души само в САЩ. Даваха се и конкретни, типични примери, представени визуално с рисунки:

Млада жена стои пред обувен магазин и не смее да влезе вътре, въпреки че много й се иска да си купи обувки. Желанието й е изобразено с малко балонче, излизащо от полуотворената й уста, в което е поместен следният текст: „О, боже! Искам ги!“ Художникът се е постарал да изобрази реалистично трагедията й: лицето е сгърчено в нещастна гримаса, тялото й е леко приклекнало и неестествено усукано вероятно защото трепери – надпис Z-z-z-z-z встрани от лявото й рамо.

Под рисунката случаят е резюмиран с няколко изречения:

„ТЯ (25 г.) изпитва ужас от мисълта, че всички я наблюдават – от продавача в магазина до минувачите на улицата – и само чакат досега й с обувките, които толкова иска, за да й се присмеят и унижат публично. Осъзнава, че реално това няма да се случи, но не може да спре да трепери от страх.“

Следващата рисунка изобразяваше мъж с черна коса, прилепнала върху черепа му като каска. Застанал е на средата на градска улица и е обхванал главата си с ръце. Приликата с прочутата картина „Вик“ на Мунк е търсена нарочно: очите и устата на мъжа са окръглени от ужас, тялото му е прегърбено и превито. Обяснителният текст:

„На този мъж му е трудно да се движи по улицата. Страхува се, че е наблюдаван тайно от хората по прозорците. Освен това се бои, че някой от минувачите може да го заговори. Той не иска никой да разбере за страховете му и това засилва тревожността му.“

На третата рисунка жена е седнала на пейка и е прегърнала чантата си като спасителен пояс. Гледа изненадано и уплашено, което придава на лицето й вид на анимационна мишка, попаднала ненадейно в центъра на котешко парти. Около нея се движат хора, които умишлено са нарисувани в ярки цветове: ухилени до уши, щастливо помъкнали огромни пазарски торби, върху които се четат надписи на популярни търговски марки. Обстановката – витрини на магазини, ескалатори и малък фонтан – подсказва, че жената се намира в търговски център.

Текстът под картинката гласи: „Тя успя да стигне дотук, но сега е парализирана. Непознатите хора и персоналът в магазините, с които ще трябва да влезе в контакт, я ужасяват. Страхът, че ще се изложи и ще стане за смях, е по-голям от желанието да притежава определените продукти.“

Върху екрана минаха още няколко картини в същия дух, след което се появи надпис:

Социална фобия

Най-голямото предизвикателство на бъдещето.

Следваше анимационен спот, в който като на онези прогностични модели от научнофантастичните филми, които показват как някой смъртоносен вирус завладява земята и изтребва човечеството за определено време, социалната фобия в жълтеникавокафяв цвят – на Маноло му напомни повръщано – покрива за период от около две десетилетия целия свят. Накрая се появяваше ефектен надпис:

Game over.

Престарали са се – отбеляза Маноло, докато Клайдерман вдигаше щорите, за да разкрие отново внушителната гледка към града, за която фондация „Аквариус“ вероятно плащаше луди пари.

– Е, да – съгласи се той, – но това не променя цифрите и фактите, на които, знаеш, аз вярвам. Не е трудно да си представим и да прогнозираме едно бъдеще, в което кажи-речи всеки ще бъде засегнат в една или друга степен от проблема. Натам сме тръгнали. Изолацията и отчуждението, недоверието към другите, неувереността и страхът, който се опитваме да прикрием. Разбира се, това не е кой знае какво откритие – много хора го осъзнават всеки ден. Но истината със сигурност не ги прави по-щастливи.

– Така че няма да е зле да поработим малко в тази област – предположи какво ще се иска от него Маноло – и да направим по-добър този свят.

– По-добър го прави Стив Джобс – ухили се Клайдерман, – ние ще го направим по-щастлив.

В плана, който стегнато му изложи, на няколко етапа трябваше да бъдат обхванати няколкостотин пациенти, които сътрудниците на „Аквариус“ трябваше да подберат сред клиентелата си в САЩ, Европа и Япония, където социалната фобия бележеше най-високи темпове на растеж. Предвиждаше се да бъдат обхванати мъже и жени в широк възрастов диапазон, страдащи от различни форми с различна тежест.

Докато слушаше обясненията на Клайдерман и гледаше през прозореца, Маноло си помисли, че ако човек прекарва дните си на тази височина, рано и ли късно сигурно стига до извода, че целият свят е в краката му. Малко по-късно се сети за баба си и нейната кула. Помисли си, че има нещо символично и величествено в това: той и тя – като някакви приказни царе – застанали в кулите на враждуващите им царства, всеки от тях пълен с планове как да завземе територията на другия.

Сякаш за да бъде подсилен приказният момент, вратата на офиса се отвори и влезе мъж с работен комбинезон, който мъкнеше голяма колкото него сребристобяла пеперуда; изглеждаше изработена от скъп и лек метал.

– Къде? – изпъхтя мъжът.

Клайдерман му посочи стената вляво от него.

– Новото лого на фондацията – поясни.

– Пеперуда?

– Символизира лекотата, с която човек трябва са прелети през живота си. Красиво е.“

 

Из романа „Последната територия“ на Момчил Николов, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Точно в този момент това, че разбиваме банка, ми изглежда нормално и правилно…”

“как ще стигне до онова състояние, в което ще може да сънува, когато си поиска и каквото си поиска…”

“Влизаше в сънищата на умиращи хора, които обитаваха граничната пещера, и се опитваше да ги накара да се почувстват по-добре…”

 

Един мъж се събужда в Барселона, без да има идея как е попаднал там. Нищо не му е познато, дори собственото му лице. Кой е този човек? Защо е там, каква е жената, татуирана наскоро на ръката му, и защо поразително прилича на статуята на богиня от един барселонски площад? Много въпроси се трупат, но бързо започват да се намират отговори, след като мъжът среща мистериозната Елена и бавно започва да си спомня какви ги е вършил предната нощ…

Маноло е роден с деформирани крайници, една от жертвите на обвеяното с трагична слава лекарство талидомид. Неговият недъг го насърчава да развива ума си и след години усилия и преодоляване на препятствия той става популярен психиатър. Това, което неговите пациенти не знаят, е, че той умее нещо повече – Маноло е пробил тъканта на реалността и броди из Последната и най-мистериозна територия, тази на съня.

Между Маноло и мъжа, който не познава лицето си, има връзка – тя е скрита сред лабиринта на един от най-мащабните и задълбочени романи, които сте чели. Извървете го и открийте изхода към неподозираното бъдеще…

Авторът на трилогията „Кръглата риба“ Момчил Николов се завръща след петгодишно мълчание с мащабен роман, който, на границата на психологическия трилър и антиутопията, излиза далеч извън стандартната представа за българска литература.

 

Момчил Николов е роден през 1970 г. Завършва медицина в Плевенския медицински университет. Той е сценарист на ТВ предавания („По-добре късно отколкото никога“ и „Руска рулетка“ по Канал 1 на БНТ, „Изпитът“ по бТВ, „Горещо“, „Ексклузивно“ и „Лъки сикс“ по Нова телевизия) и е автор на няколко сборника с разкази, романи и пиеси: „Пътници“ (повест, 1997), „Разкази“ (1998), „Фрагменти от стая“ (разкази и пиеса, 2000), „Лудата Дорис“ (двуезична: български – английски, 2001), „Hash Oil“ (2004), „Горният етаж“ (2006), „Кръглата риба“ (2008). Името му се асоциира с платформата „Бърза литература“, чиито представители документират съвременната градска среда, използвайки реалистични детайли от всекидневието. Носител е на награда за дебютен роман на в. „Литературен форум“ (1999) за романа „Foxy lady“ (непубликуван), награда за принос към културата на община Плевен (2000), награда от литературния конкурс на сп. „Егоист“ (2001); голямата награда от литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“ (2002), награда за съвременна българска художествена проза „Хеликон“ (2008) за романа „Кръглата риба“, а през 2017 печели Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за романа си „Последната територия“ .

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: