„Да му каже, че животът е един и тя иска да го изживее с правилния човек…“

Из сборника с разкази „Куци ангели“ на Владо Трифонов, издателство Жанет 45.

ОБИР НА БАНКА

– Ръцете на тила – всички! Това е обир. Отворете касата! Бързо…

Само че ако ръцете им са на тила, как ще отворят касата. Трябва иначе.

– Никой да не мърда! Това е обир. Отворете касата! По-живо…

Добре де, но ако ръцете им са свободни, ще натиснат паникбутона. Значи трябва хем да са им на тила, хем касата да е отворена. А защо направо не им кресне: „Давай парите веднага и лягай!“ След което да грабне пачките и да офейка.

Но пък колко налични пари може да има в една каса? Десетина хиляди лева я има, я не. Съвсем друго нещо е, ако прокопае тунел и стигне до хранилището. Сто-двеста лични сейфа да изпразни – берекет версин. Лошото на този вариант е, че ще падне доста копане. Ще трябва и ортак, най-добре някое алчно полицайче, но в България орташката работа вълци я яли.

А може да го направи и съвсем тарикатски. Да се обади в някой банков клон и да нареди на служителите да му оставят парите в чувал, отстрани на входа. Че ще дойде да си ги вземе. И да ги предупреди, че ако не ги оставят, много, ама много лошо ги чака.

Естествено, онези веднага ще съобщят в полицията, полицаите ще дофтасат, а той ще наблюдава отстрани. На следващия ден ще се обади отново и ще им съобщи с леден тон, че знае къде живеят, къде ходят децата им на училище и прочее. След това ще им каже да не се ебават повече с него, точно така ще им каже – „повече не се ебавайте с мен“ – и да му приготвят половин милион евро кеш. Беше пресметнал, че толкова му трябваха, за да си направи живота поносим.

Дойде му на ум, че ако наистина ще обира банка, трябва да е в почивните дни и никой да не го безпокои. Ще му бъдат необходими дрелка, шперцове и нови чорапи, за да не го надушат кучетата по миризмата на старите.

Отпи от капучиното и тъй като беше в някаква степен моралист, замисли се за моралните основания да извърши обир. Разбира се, на първо място това беше хроничното безпаричие, в което изнемогваше от доста време, и фактът, че почтени люде като него нямат шанс да припечелят в държава като тази.

Имаше, естествено, и други причини. Да речем това, че по тоталитарно време най-безсрамно го облагаха с ергенски данък. Десет процента, верицата им! Нарушаваха основните му права на човешко същество в продължение на 30 години. Сега можеше да си върне паричките с лихвите.

Щом направеше обира, смяташе да раздаде няколко хилядарки на хептен закъсалите. Например на онзи нещастник, който вървеше по улиците на София и викаше „помощ“. То не бе викане неговото, не бе чудо. Викаше за помощ, кълнеше правителството и плачеше едновременно. Беше ужасно мръсен и хората гнусливо го заобикаляха, други се спираха по-надалеч и го наблюдаваха с лошо любопитство. Щеше да го направи не защото е голям филантроп, а защото вярваше, че който дава пари приживе, има шанс да седне на първия ред в рая.

Навремето не се ориентира правилно. Днес спокойно можеше да бъде един преуспяващ милионер с три-четвърти чорапи от перуански памук и златна детелина на врата, а пред вратата му да чакат на опашка министри и депутати. Ама не било писано с този негов характер. Дори за шофьор на някоя номенклатурна тиква не успя да се класира.

Отиде на работа онова, което беше учил. Орнитолог. Ловеше птички, маркираше ги с пръстени на краката и водеше дневник на полетите им.

От птиците беше научил много за летенето, но почти нищо за печеленето на пари. Живееше беден и свободен като Джонатан Чайката. Но така не можеше да продължава, ако възнамеряваше да живее не като чайка, а като човек в двадесет и първия век.

Приятелката му беше едно на пръв поглед тихо и скромно женче, но иначе драка под прикритие – модел „китайска капка“. Казваше се Мария, селяндурка буквално и преносно, която обаче държеше „нейният човек“ да е от сой, да е талантлив, умен и добре сложен. Иначе казано, да е личност с интелектуален капитал, но с перспектива, че този интелектуален капитал бързо ще се превърне във финансов.

– Виж какво – рече му един ден. – Аз съм млада, живее ми се истински, а ти не правиш нищо по въпроса. Харесвам те, свестен човек си, обаче с тия твои птички доникъде няма да стигнеш.

„Да бе, млада, ама с пет пластични операции и още толкоз липосукции“, мислеше си той злорадо, докато я слушаше.

– Има криза, разбери! – продължаваше китайската капка. – Финансова криза има, криза на личностите има, криза на авторитетите и това няма да се промени с дребно живуркане. Крайно време е да направиш нещо голямо. Да те запомнят хората и да те възнаградят подобаващо. Стани личност, по дяволите! Стани авторитет и спечели пари! Или си тръгвам.

Спечели пари! Или си тръгвам.

Спечели пари! Или си тръгвам.

Спечели пари! Или си тръгвам…

И наистина взе, че си тръгна.

Най-напред замина за Южна Африка и стана съпруга на известен зъболекар от руски произход, който ремонтираше ченетата на местните паралии. После заряза зъболекаря, премести се в Щатите, там закопча някакъв холивудски продуцент и му роди две деца. Момчета. Оттогава не се бяха виждали и чували. Но той не преставаше да мисли за нея.

 

В кафенето беше тихо и спокойно. По Великден „софиянци“ се бяха изнесли и столицата с благодарност си поемаше въздух. Беше решил наистина да направи нещо голямо. Ще ограби банка, сетне ще й звънне, че я кани на остров Мистик в Южните Кариби, уж че се жени и поема изцяло разноските й по пътуването и престоя. Знаеше, че щом разбере, че се е опаричил, веднага ще дохвърчи и ще поиска да осуети мнимата му сватба. Ооо, веднъж само да й стъпеше крачето на острова…!

Криза на авторитетите, а?

Отсърба следваща глътка, изтри се старателно с бялата салфетка и изведнъж почувства силна умора. Мислите му увиснаха неподвижно над огромната чаша и той задряма.

 

На другия край на света Мария приготвяше закуска. Движенията й бяха точни и вяли, като един добре научен, но отдавна втръснал танц, който е длъжна да танцува.

Да беше обрал някоя банка поне, говореше жената на себе си, бъркайки яйца с бекон. Днес можеше да са заедно и да си живеят живота, още повее че тя беше свикнала с него, дори можеше да се каже, че го обичаше. По нейному. Малко смелост му трябваше само. Малко, за да заживеят като хората и да не й се налага да се унижава пред всевъзможни южноафрикански и американски кретени. Но той не – птичките, та птичките!

С холивудския продуцент нещата не вървяха, ама никак. Сега пак се беше запилял нанякъде, по работа, естествено, при него всичко беше по работа. И когато чукаше актрисите една през друга, пак го смяташе за работа. Добре, но на нея взе да й писва. Понякога й идеше да го удуши заради безразличието му.

За секунда се разсея и замириса на изгоряло. Ето и сега го нямаше на закуската. Не закусваха заедно, нито вечеряха заедно. Да не говорим, че излезе голяма скръндза. А в началото то не бяха курорти, заведения, скъпо вино, подаръци. Докато се венчаха и му роди децата. Осигури си наследници и пак подгони холивудските брантии.

Наля си кафе. Прииска й се да му се обади. Знаеше, че е на стария си телефон. Ей така, просто да му чуе гласа. Да му каже, че се чувства нещастна и че го сънува. Да му каже, че животът е един и тя иска да го изживее с правилния човек. Да му се извини, че тогава го изостави, но пък от друга страна – сигурно е било за хубаво, защото сега разполага с достатъчно средства и за двамата, и че той може да продължи да се занимава с птичките, на нея това няма да й пречи, тъкмо обратното, може да му помага в работата, и че се извинява за селяндурщината си, то е, защото е от село, а на село хората са тепигьози, но пък благодарение на селския си тепигьозлък е успяла да стигне до Щатите и да спести някой долар, и че си е оправила ужасния диалект и характер, и че й липсва, много й липсва.

Тресна чашата и чинийката се счупи. Децата я погледнаха стреснато.

 

Задрямалият орнитолог подскочи и се озърна, сякаш търсеше някого. „Добре, отивам“ – измърмори, допи отдавна изстиналото капучино и се надигна. Трябваше да потърси дрелка и шперцове. И нови чорапи, за да не го надушат кучетата по миризмата на старите.“

 

Из сборника с разкази „Куци ангели“ на Владо Трифонов, издателство Жанет 45.

Още откъси от сборника:

(публикацията предстои)

 

Книга, която ще те възторгне и скандализира, зарадва и натъжи, разсмее и разплаче.

АВТОРЪТ: „Корумпирани и благородни, измамници и измамени – не е ясно дали персонажите са за оплакване или за завист. И мисля, че тъкмо това им е хубавото.

А най-хубавото е, че всички те са от последните двайсетина години и по мислите, действията и преживяванията им човек може да донамести картината на „българския преход“. На прехода изобщо, който няма нито начало, нито край, защото е самият живот.“

 

СПЕЦИАЛИСТЪТ: „Куци ангели“ е рядко срещано съчетание от атрактивност, провокативност и култура на комуникация в днешния български литературен пейзаж. „Факшън” от висока проба!“

 

ЧИТАТЕЛИТЕ (за отделни разкази, появили се в медиите):

– Свежо! Така трябва да се пише съвременна българска проза!

– Би станал страхотен филм!

– Тези разкази ме извадиха от релси.

– Авторът е изключително четивен…

– Стилно! Поздравления за точния изказ! Чакам с нетърпение книгата.

– Талантливо написано – повече няма какво да се добави.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: