“Задачата му беше да оцелее, макар че бе забравил защо…”
Из романа “Изкупление” на Иън Макюън, издателство Колибри.
“– Мамка им – избълва уморен глас близо до ухото му. – Къде са нашите военновъздушни сили?
Друг каза с тон на познавач:
– Тези ще подгонят жабарите.
Сякаш за да го опровергае, една от точиците се отскубна от останалите и пикира почти вертикално, право над главите им. В първите секунди звукът не стигна до тях. Тишината притискаше като налягане слуха им. Даже дивите крясъци, които се разнесоха напред и назад по пътя, не я разкъсаха. Прикрий се! Разпръсни се! Разпръсни се! Незабавно!
Почти не беше в състояние да реагира. Можеше тежко да се движи в равномерния ритъм, можеше да спира, но му костваше усилие, голямо усилие на паметта, за да разбере забравените заповеди, да свърне от пътя и да побегне. Бяха спрели до последната къща на селото. Зад нея имаше плевня, а отстрани се намираше нивата, която разораваше фермерът. Сега се бе скрил с кучето си под едно дърво, сякаш валеше внезапен дъжд. Конят му с плуга пасеше по неизораната ивица. Войници и цивилни се разбягаха от пътя във всички посоки. Жена с разплакано дете на ръце се шмугна край него, после промени решението си, върна се, спря и колебливо погледна встрани от шосето. Накъде? Дворът или полето? Нейното вцепенение го пробуди от неговото. Бутна я за рамото към портата и в същия миг се чу извисяващият се вой. Кошмарите бяха превърнати в научно постижение. Някъде някой търпеливо бе обмислил как да създаде този сатанински вой. И с какъв успех! Това беше звукът на самата паника, той растеше и се усилваше, и носеше унищожението, което всеки от тях знаеше, че предстои точно на него. Този звук задължаваше всеки да го приеме лично. Търнър тикна жената през портата, искаше тя да побегне с него към полето. Беше я побутнал, беше взел решението вместо нея, така че сега не можеше да я изостави. Но момчето беше поне на шест години и тежеше, и заедно напредваха безкрайно бавно.
Той измъкна малкия от ръцете й.
– Хайде! – изкрещя й.
Всеки юнкерс носеше по една петстотинкилограмова бомба. Хората на земята бързаха да се отдалечат от сгради, коли и от другите хора. Пилотът нямаше да пропилее ценния си товар за някаква самотна фигурка в полето. Когато се върне, за да ги обстреля с картечния огън, щеше да е друго. Търнър ги бе виждал как просто за спорта преследват бягащ човек. Със свободната ръка дърпаше жената за китката. Момчето бе подмокрило панталонките си и пищеше в ухото на Търнър. Майката не можеше повече да тича. Протегна ръка с вик. Искаше сина си. Детето се мъчеше да се изскубне над рамото му. Долетя свистенето на падащата бомба. Говореше се, че ако чуеш как шумът спира преди експлозията, нямаш повече нито миг. Падайки в тревата, той я дръпна със себе си и натисна главата й надолу. Почти бе легнал върху детето, когато земята се разтресе от невероятен рев. Ударната вълна ги отлепи от земята. Закриха с длани лицата си от жилещите струи пръст. Чуха как юнкерсът се издига и в същия момент започна вещерският писък на следващата атака. Бомбата бе ударила пътя на по-малко от седемдесет метра. Той вдигна момчето под мишница и задърпа жената, за да я изправи.
– Трябва да бягаме пак! Много сме близо до пътя!
Жената отвърна, но той не я разбра. Пак се запрепъваха през полето. Той усещаше болката в хълбока си като святкане. Момчето беше в ръцете му, но жената пак като че ли изоставаше и се опитваше да си вземе сина. В полето имаше стотици хора, които тичаха към гората. Долетя пронизителният вой на бомбата и всички се хвърлиха на земята. Но жената нямаше инстинкт за опасност и пак се наложи да я събори. Този път притиснаха лица в прясно разораната пръст. Докато свистенето се засилваше, жената взе да вика нещо, което звучеше като молитва. Чак сега той разбра, че тя не говори френски. Бомбата избухна от другата страна на пътя, на повече от сто и двайсет метра. Но първият юнкерс завиваше над селото и се спускаше в бръснещ полет за стрелба. Момчето беше онемяло от шока. Майка му не можеше да стои на краката си. Търнър посоки към юнкерса, който се задаваше над покривите. Бяха точно на пътя му и нямаше време да се обясняват. Тя не помръдна. Той се хвърли в браздата. Накъсаните картечни откоси се забиха в разораната земя и ревът на двигателите прелетя над тях. Някъде крещеше ранен войник. Търнър стана. Но жената не искаше да хване ръката му. Остана седнала на земята и силно стисна детето в прегръдките си. Говореше му на фламандски, утешаваше го, сигурно му казваше, че всичко ще се оправи. Мама ще се погрижи. Търнър не знаеше и дума фламандски. И да знаеше, нищо не би се променило. Тя не му обръщаше внимание. Момчето го зяпаше с невиждащи очи над рамото на майка си.
Търнър направи крачка назад. После хукна. Докато тичаше през браздите, атаката се поднови. Обущата му затъваха в мазната пръст. Само в кошмарите краката стават толкова тежки. На пътя падна бомба, далеч от него, в центъра на селото, където бяха камионите. Но нейното свистене заглуши следващото и новата бомба уцели нивата, преди той да успее да залегне. Взривната вълна го вдигна във въздуха и го запрати по очи в земята. Когато се свести, устата и носът му бяха пълни с пръст. Помъчи се да си изчисти устата, но нямаше слюнка. Пробва с показалец, но стана още по-лошо. Давеше се с пръст, после се задави от мръсния си показалец. Издуха пръстта от носа си. Изстреля сопол от кал и той залепна на устата му. Но гората беше близо, там сигурно имаше поточета, водопади и езера. Той си представи рая. Когато пак прозвуча високият вой на пикиращ юнкерс, той объркано се опита да разпознае мястото му по звука. Да не беше команда за оттегляне? Сякаш и мозъкът му се бе напълнил с кал. Не можеше да се изплюе или да преглътне, едва дишаше и не беше в състояние да мисли. В следващия миг видя фермера с кучето, той все така търпеливо стоеше под дървото – и всичко се върна, спомни си всичко и се обърна назад. Там, където седеше майката с момчето, сега имаше кратер. Щом го видя, си помисли, че го е знаел през цялото време. Затова е трябвало да ги изостави. Задачата му беше да оцелее, макар че бе забравил защо. Продължи към гората.”
Из романа “Изкупление” на Иън Макюън, издателство Колибри. Превод – Ангел Игов.
Още откъси от романа:
“Най-сетне бяха непознати, миналото им бе забравено…”
“Онеправдано дете, онеправдана съпруга…”
“Имайте предвид все пак, че писмата ни с отказ обикновено не са по-дълги от три изречения…”
В най-горещия ден от лятото на 1935 г. тринайсетгодишната Брайъни вижда как по-голямата й сестра Сесилия съблича дрехите си и се гмурва във фонтана в градината на тяхното имение. До фонтана, наблюдавайки, стои нейният п
риятел от детските години Роби, завърнал се наскоро, също като Сесилия, от следването си в Кеймбридж.
Още преди края на деня животът и на тримата ще се е променил безвъзвратно. Роби и Сесилия ще са прекосили граница, която дори не са си представяли в началото, и ще са станали жертва на въображението на по-малкото момиче. Брайъни ще е станала свидетел на мистериозни събития и ще е извършила престъпление, което цял живот ще се опитва да изкупи. „Изкупление“ е най-доброто постижение на Макюън. Брилянтно и изключително грабващо в своето описание на детството, любовта, войната, Англия и нейните класови разслоения, а в центъра му е едно дълбоко – и дълбоко затрогващо – изследване на срама и прошката, на изкуплението и трудното покаяние.
Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина”, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета”, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота”, „На плажа Чезъл”, „Солар”. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър”, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.
