„– Не бой се, смъртта не боли – излъгах я аз…“

Из романа „Зелените очи на вятъра“ на Здравка Евтимова, издателство Жанет 45.

„Скрих се в килера, но и там се чуваше. Баща ми крещеше на мама такива думи, че ако излезеха от моите уста, щеше да ми отреже и ушите, и ръцете едновременно. От много хора съм хващала такива приказки – в хлебарницата. Когато стигнаха до мене за пръв път, попитах тате какво означават и той ми лепна плесник. Полека свикнах, убедих се, че всичко, изречено от човешка уста, е мръсно, и ако не искаш бой, скрий се в килера. Прозорчето е малко, но под него е светло и буквите се виждат.

Аз не ги зная всичките – по картинките от буквара се сещам коя буква що за птица е. „К“ се е изправила до картинка на кон, значи буквата е кон. Видя ли „К“ някъде, все я товаря с торби – мама ме праща на покупки на Пишман пазар, защото там е по-евтино. Обучила ме е – „Измети на лелката“; аз измитам и лелката ми дава два домата повече, донасям вода на лелката от минералния извор, тя ми подарява тиквичка, после влача торбите, тежки като камиони, но мисля за конската буква „К“. Конят носи торбите вместо мен и ми е лесно. Полека научих буквата „Т“ – трева. Баща ми ми разпорежда – „Иди копай картофите“ – и аз ходя, ръцете ме заболяват, затуй мисля за буквата трева и на нея си почивам. Много е хубаво.

Вече ми е радостно, когато мама и тате се карат – седя в килера с книгата. В нея има много коне с конската буква, пълно е с трева и аз се чудя що за приказка е това. Ясно, конете хрупат тревата, но аз искам истории и за други неща. Най-добре е, когато не ти обръщат внимание – тате се унася, ако в бутилката му ракията е свършила. Заспива. Веднъж докато хъркаше, се научих да сменям каналите на телевизора. Не исках да гледам как ритат топката. И тя е от кожа, и аз съм от кожа – кожата ме боли от бой, а топката я боли от ритници. Затова избягах от този канал и гледах как една леля приказва за щастието. Но тя не разбираше нищо от щастие.

За да не те забелязват, не бива да си хубава – като си хубава като мама, всички тебе гледат и работата на зле отива. Ако си грозен, като приятеля на мама, пак всички тебе гледат – най-добре е някъде по средата, нито хубав, нито грозен, нито висок, нито нисък, или най-добре да си бабичка, но аз не съм бабичка, а дете – нито високо, нито ниско, но сигурно съм хубаво дете, защото ми казват – „Сладурче!“ Не искам да ми подмятат „сладурче“, затова отивам при бръснарката Арисана, измитам фризьорския й салон, нося й минерална вода от извора и ѝ казвам тихо:

– Арисанке, мерси, моля, острижи ме нула номер.

Гласът ми е силен като кремък, затова го пречупвам и шептя. Ако приказвам много, мама ме гледа така, че по-добре да ме удари по устата, вместо да ме гледа така, а баща ми направо ме шамари.

– Защо да те остригвам? – пита Арисанка.

– Заради жегата – лъжа аз. – Въшките се люпят на топло в дългите коси. Хапят като тигри.

Арисанка ме стриже нула номер и така ставам нито ниска, нито висока, нито хубава, нито грозна, обличам черна фланелка за 50 стотинки – мета магазина за фланелки втора употреба на Федьо, нося му вода. Жена му е болна, много дебела и аз сгъвам дрехите вместо нея. Те миришат на старо чекмедже – жената на Федьо казва, че Европа миришела точно така, затова трябва да проветрявам. Милата дебеланка ми даде без пари черна фланелка и черни къси панталонки. Те ме стягат, а фланелката е широка като вятър около мене. Жената на Федьо ми подари и сандали, скъсани, грамадни, направо безкрайни. Като вървя, шляпам и никой не поглежда към мене.

Аз съм едно свободно дете. Улицата е небе за мене, седна да отдъхна с буквара някъде, хора ми подхвърлят стотинки до съдраните сандали и забогатявам. В нас веднага се събличам и се нагиздвам в зелената рокличка – баща ми не иска приятелката му да мисли, че съм просякиня.

Един ден мама каза:

– Сбогом, Ано – дойде и ме прегърна, дори ме целуна.

– Защо ме целуваш? – уплаших се аз. – Ще умреш ли?

– Ще умра – рече тя и се разсмя.

– Когато човек умира по телевизора, не се смее, а плаче – поправих я аз.

– Аз ще умра – отсече мама. – Ето ти – тя извади един шоколад, голям от тука до тавана, една нова рокличка – от хубавите, почти като нови, от магазина на Федьо, сандали и два лева. – Чао, момиче.

Оттогава не съм я виждала.

Телевизорът каза, че умрелите отивали на небето, но освен луна и няколко тънки звезди, не съм забелязала нито един човек там. Естествено, небето е далече и докато я закара самолетът дотам, доста път трябва да бъхти, пък ако са изпили с Косьо парите за билета, трябва да ходят пеш до небето – да се катерят на планината, до върха, после да намерят някой бор, дето стига небето. Тя ще се умори, Косьо ще се напие два пъти, тя ще получи бъбречна криза и това ще ги забави.

– Как да знам, че си стигнала небето? – бях я попитала преди да се завърти с гръб към мене, а тя обясни:

– Като завали дъжд, сложи един леген и събери водата. Да знаеш, че аз ти пращам дъжда. Измий се с водата от легена и повече няма да ти е тъжно.

– Чао, мамо – казах й. – Недей да вдигаш Косьо като е пиян, много тежи. Ще получиш бъбречна криза и ми е жал да гледам как те боли.

Тогава мама остави куфара на земята, дойде до мене и пак ме целуна, в очите й като главички на карфици прободоха сълзи. Значи вярно ще мре.

– Не бой се, смъртта не боли – излъгах я аз.

Тя не беше страхлива. Взе си куфара, даде ми още два лева и тръгна към небето. Косьо я прибра на улицата в стария си Опел камионетка. И оттогава не съм я срещала.“

 

Из романа „Зелените очи на вятъра“ на Здравка Евтимова, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

“– Искам да съм ти дете – съгласих се веднага аз…”

 

„Зелените очи на вятъра“ е роман, с който човек се научава да не се предава. Винаги е имало силни на деня, винаги е имало хора, които превръщат поклона в свое ежедневие. Примирявайки се с неоходимостта да пълзят, те трансформират унижението в мерна единица за своя възход. Намират пътека към материално благополучие, добре нахранени са, дрехите им са елегантни. На мястото, където би трябвало да е сърцето, имат локва с отровна течност. Те са утрешните силни на деня.

„Зелените очи на вятъра“ ни запознава с онези, които се изправят срещу тях. Те са по-силни от поклона, по-високи от унижението. Те не се предават.

 

Здравка Евтимова е родена на 24.07.1959 г. в гр. Перник. Завършва английска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ (1995). Специализира художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Превела е над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, както и произведения на български писатели на английски език. Била е редактор на българската секция на сп. „Muse Apprentice Guild“ – Сан Диего, САЩ и редактор за България на сп. „Literature of the Avanteguard“ за кратка проза, Великобритания. Носител е на Националната литературна награда за български роман на годината „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“ 2016 за романа „Една и съща река“ (2015, ИК „Жанет 45“).

One thought on “„– Не бой се, смъртта не боли – излъгах я аз…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: