„Паметта й е скрин, мога да усетя как отваря отдавна заключени чекмеджета…“

Из романа „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, издателство Жанет 45.

Скринът на паметта

Четири месеца по-късно в средата на май пътувах с един стар опел към Унгария. Предложих на вестника, към който работех, да напиша за българските военни гробища от Втората световна война. Най-голямото е в Харкан, Южна Унгария.

Главният се съгласи и ето ме вече на път през Сърбия. Харкан, някогашно село, сега градче, е близо до местата на Дравските боеве. Скоро напуснах магистралата и избрах един по-различен маршрут през Страцин, Куманово, Прищина, после свърнах към Крива паланка, през Ниш, Нови Сад… Исках да мина всички пътища, които дядо ми беше извървял пеш в калта през зимата на 1944-а. бях проучил внимателно наличните военни карти за движението на 11-и Сливенски пехотен полк, 3-та пехотна дивизия, Първа армия. Карах, а в джоба ми стоеше онова сгънато на четири листче. Там беше записан един унгарски адрес.

Стигнах Харкан. Имаше време за военното гробище. Исках преди това да открия една къща. Лутах се известно време, докато намеря улицата, записана на листчето. Слава Богу, че името й не беше променяно през всичките тези 50 години. Спрях колата в самия й край и тръгнах да търся номера. Едва сега си дадох сметка, че всъщност не знам какво очаквам от тази късна визита. Дядо ми беше живял тук, разквартируван през онези няколко спокойни седмици преди боевете. Щастлив и тревожен едновременно. Ето я къщата, строена преди войната. По-голяма е от тази на дядо ми, отбелязвам с известна завист, по-средноевропейска. Има голяма градина с нацъфтели пролетни цветя, но лалетата на баба ми са по-хубави, казвам си мимоходом. В дъното на градината има беседка и там е седнала жена на възрастта на дядо ми, с бяла, поддържана коса, без забрадка. Давам си сметка, че изобщо не е сигурно коя е тя. За 50 години къщите сменят обитателите си, хората се местят, умират. Натискам входната врата, една камбанка над нея възвестява идването ми. От къщата излиза мъж над петдесетте. Поздравявам на английски, можех и на унгарски, от уроците на дядо ми, но засега си го спестявам. Слава Богу, и той говори английски. Обяснявам, че съм журналист от България, дори показвам картата си от вестника и казвам, че пиша материал за българските войници, които са воювали тук през Втората световна. Ходихте ли до гробището, пита ме мъжът. Казвам, че още не съм. Интересувам се какво знаят живеещите тук хора, какво се помни. Той ме кани най-сетне в беседката при старата жена.

Това е майка ми, казва. Подаваме си ръце. Леко, недоверчиво ръкостискане. Паметта я напуска, обяснява той. Не помни вече какво е яла вчера, но помни войната, имало е български войници тук, даже май и в къщата са били разквартирувани. После се обръща към нея и явно й казва какъв съм и откъде идвам. Едва сега ме забелязва. Паметта й е скрин, мога да усетя как отваря отдавна заключени чекмеджета. Дълга минута, все пак трябва да се пребродят повече от 50 години назад. Мъжът сякаш се чувства неловко от това мълчание. Пита я нещо. Тя леко върти глава, без да сваля погледа си от мен. Би могло да мине за тик, отрицателен отговор или част от неин си вътрешен монолог. Мъжът се обръща към мен и казва, че в края на януари получила лек кръвоизлив в мозъка и вече съвсем не е добре с паметта.

В края на януари ли?

Да, леко озадачено казва мъжът. Какво значение може да има за един чужденец.

Моят дядо е воювал по тези места, казвам.

Мъжът превежда. Без да мога да обясня как, сигурен съм, че ме е разпознала. Падам се точно на годините, на които е бил дядо ми тогава. Баба ми казваше, че съм му одрал кожата – същата изхвръкнала адамова ябълка, дълъг и попрегърбен, със завеяна походка и леко кръв нос. Старицата казва нещо на сина си, той скача, извинява се, че не ме е попитал какво ще пия, предлага сладко от вишни и кафе. Съгласявам се, защото ми се стои още, и той хлътва в къщата. Най-сетне сме сами от двете страни на грубо скованата маса в беседката. Масата е доста стара, дали дядо ми е сядал в същата беседка. Пролетта е полудяла, бръмчат пчели, из въздуха се носят миризми без имена, сякаш светът току-що е създаден, без минало, без бъдеще, свят в цялата му невинност отпреди летоброенето.

Гледаме се. Между нас лежат около 60 години и един мъж, който тя помни на 25, а аз изпратих преди няколко месеца на 82. И никакъв език, на който можем да изговорим всичко.

Била е красива тази жена. Опитвам се да я видя с очите на дядо ми от януари 1945. След цялата грозота, кал и смърт на войната влизаш (влизам) в европейски дом с момиче на двайсет и нещо, русо, с хубава кожа и големи очи. Вътре има грамофон, какъвто никога не си виждал, звучи музика, каквато никога не си слушал. Тя носи дълга градска рокля. В целия дом е спокойно и светло, през завесите минава слънчев лъч, който пада точно върху порцеланова купа на масата. Все едно войната никога не е била. Тя чете на стол до прозореца. Някакъв звук ме извежда от картината. Очилата й бяха паднали на земята, подавам ги. Страшно е това мигновено прекосяване на половин век. Онова красиво лице изведнъж се вгъна и остаря за секунда. Първо мислех да й покажа листа от дядо ми. Сега реших, че не трябва. Имахме тези няколко минути сами (колко умно беше отпратила сина си).

Пред нея стои внукът на оня мъж. Значи всичко се е наредило както трябва. Ето го най-сетне живото писмо, пратено с такова огромно закъснение. Значи е оцелял. Върнал се е при жената и няколкомесечния син, синът е пораснал, родил е син… И ето го внука тук, седи срещу нея. Животът се е завъртял, тя е била забравена, преживяна, всичко е станало както трябва… Една дълго отлагана сълза се търкулва от окото й и се изгубва в безкрайния лабиринт от бръчки на дланта й.

Хваща ръката ми и, без да сваля очи от моите, казва бавно, на чист български: здравей, благодаря, хляб, вино… Аз продължавам на унгарски: szèp (красива). Казах го така, сякаш предавах тайно съобщение от мъртвия ми дядо и тя разбра. Стисна по-силно ръката ми и я пусна. Последните две български думи, които чух от нея, бяха: „Сбогом“ и „Георги“. Носехме едно и също име с дядо ми. Синът й се появи с кафето, веднага забеляза, че майка му е плакала но не посмя да попита. Пихме кафе, разпитвах го с какво се занимава, бил ветеринарен лекар (като баща ми, понечих да кажа, но само преглътнах от кафето).

Жив ли е дядо ви, попита любезно той. Почина през януари, отвърнах. Наистина съжалявам, моите съболезнования… Дадох си ясна сметка, че той не подозира нищо. Било му е спестено, така е решила. А може аз да съм си съчинил всичко. През цялото време избягвах да го гледам, за да не открия прекалени прилики. Все пак светът е пълен с мъже с криви носове и изпъкнали адамови ябълки. Станах да си ходя, целунах ръка на жената. Синът й каза, че ще ме изпрати. На входната врата задържа ръката ми малко по-дълго и за миг си помислих, че знае всичко. Пуснах го бързо и се отправих към колата зад ъгъла. Отворих онзи лист от дядо ми. Над адреса стоеше очертана с молив една бебешка ръка от 1945-а. Кой може да каже дали е същата, която стисках за довиждане преди малко.“

 

Из романа „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

“А може би точно това е наказанието. Да живееш толкова дълго и всеки ден до теб да е онова дете. Изоставеното…”

“Качих се на самолета със свръхбагаж тъга…”

“имам притеснителното усещане, че не владея хода на историята и дори собствените си реплики…”

 

Из българските отзиви за ФИЗИКА НА ТЪГАТА:

„Господинов е всеки и във всеки от своите „герои“, гледайки в упор века и историята през техните очи…“

Георги Каприев, в. Култура

 

„С „Естествен роман“ и останалите си текстове Господинов създаде публика и формира вкус. „Физика на тъгата“ е 100% Георги Господинов и същевременно нещо повече. (…) Тъгата на Господинов е копнежът по изгубената цялост – цената, която сме заплатили, за да станем това, което сме.“

Бойко Пенчев, в. Капитал

 

„Мощен авторски глас, поразително въображение, мяра и стил.“

Ани Бурова, Литературен вестник

 

„Физика на тъгата“ увлича, трепти, стопля, т.е предизвиква силно кинетично раздвижване на „частиците прах, от които сме направени“. Роман, който се обръща и те поглежда в лицето. И разбираш, че те е прочел.“

Юлия Роне, „Аз чета“

 

„Убеден съм, че „Физика на тъгата“ ще се превърне в бестселър. И не само у нас. Внушението му е феноменално.“

Иван Теофилов, Литературното събитие на 2011, Литературен вестник

 

„Аз четях Георги Господинов, докато той четеше мен… Писането на Господинов е колективното ни (и не само литературно) несъзнавано.“

Марин Бодаков, в. Култура

 

***

 

Аз сме. Едно момче говори – от подземния лабиринт на Минотавъра, от мазе в края на Войната, от приземна квартира през 1970-80-те, от старо бомбоубежище утре.

Роман за емпатията и нейното чезнене, за световната есен, за минотаврите, заключени в нас, за възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици на тъгата и вечното време на детството, което ни предстои.

Роман с преплитащи се коридори, отклонения и стаи, който смесва минало и настояще, мит и документ. Събира истории и животни от всеки род, прави капсули на нетрайното заради онзи, който има да идва – постапокалиптичен читател, бог или охлюв.

 

***

 

Книгата е носител на следните награди:

– Международната Награда „Ян Михалски“, 2016 г.

– Национална награда за най-добър български роман, 2013

– Национална награда за литература „Христо Г. Данов“, 2012

– Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата, раздел „Литература“, 2012

– Награда „Цветето на Хеликон“ за най-продавана българска книга, 2012

 

Финалист е на 7 международни отличия в Германия, Италия и САЩ, между които приза за най-добра преводна книга в САЩ, наградата на Американския ПЕН за преводна книга, италианската Премио Стрега Еуропео, немската Брюке Берлин и др., в чийто номинации за първи път влиза български автор. Романът е обявен от италианската критика за една от трите най-важни книги, излезли през 2013 г. там. Посочван е сред най-добрите романи на годината в Швейцария, САЩ, Германия и Холандия.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: