„От другия край на стаята майка, като призрак от далечно измерение, му нареждаше какво точно да каже, а после го чакаше да й предаде моите думи…“

Из разказа „Снимка с Юки“ от сборника „На изток от Запада“ на Мирослав Панков, издателство Сиела.

„Двамата с Юки пристигнахме в България три седмици преди да ни приемат в болницата, главно за да си оставим достатъчно време за борба с часовата разлика, но и за да преварим най-големите жеги и да не купуваме самолетни билети на летни цени. Първата седмица прекарахме с нашите, учудващо гладко предвид обстоятелствата. Но на жена ми София не й хареса. Като разбрали, че ще си идваме, майка и татко екипирали старата детска стая с ново легло и с климатик, който обаче пристигнал дефектен, а резервни части щяло да има чак след месец. Нощем Юки я мъчеше жегата, но отворех ли прозореца, дразнеше я шумът от булеварда, лаят на помиярите и пияниците, които се черпеха пред блока.

Няколко вечери подред Юки не можа да заспи. Седеше в леглото и цъкаше дистанционното на климатика, а климатикът тракаше, без да охлажда.

– Всичко е от нерви – казах й.

Припомних й как само завчера беше изпушила последната си цигара пред летище „О’Хеър“. Тя ми припомни как само завчера куфарът й не бил кацнал с нас на летище „Враждебна“. И как като кацнал най-сетне, отвътре ги нямало и четката й за зъби, и сините й маратонки „Стартърс“, и кутията й с никотинова дъвка.

– Стават такива работи – уверих я. – Плюс това нали ти купих българска дъвка. Не по-лоша, а вероятно даже и по-добра.

Тя метна една дъвка в уста и дълго дъвка ожесточено. После заби в дистанционното палец с нокът, олющен от други нокти.

– Български боклук – каза. – Не работи. Тук нищо не работи.

И се разплака. Казах й, че не е права. Някои неща да, но не всички. На някои неща, казах й, им е писано да проработят. Двамата с нея, казах й, заслужаваме нещо хубаво, понеже сме добри хора, а на добрите хора рано или късно им се случват хубави неща. Говорих й ей такива глупости известно време, докато накрая тя не ме сряза:

– Говориш глупости. Стига.

Каза ми, че нищо не съм разбирал. Ако съм бил разбирал поне нещичко, никога нямало да се оженя за нея.

Точно в тоя миг майка ми почука на вратата. Зарадвах се, че я имаше у нея тая дързост, да чука на вратата ни в четири през нощта.

– Кажи на Юки, че й нося липов чай – нареди ми майка и си проправи път в полумрака към нощното шкафче, на което остави подноса.

– Липов чай, Юки – каза на български. – Ще й помогне да заспи. Преведи й де! С акациев мед. Защо не превеждаш?

Преведох и Юки, която се беше скрила под завивката, подаде глава и кимна благодарно.

– Аз да не би… – каза майка и повдигна вежда. – Вие нали не –?

Не, казах й. Ние не –. Нали.

– Щото и аз така помислих – рече тя, докато чакаше Юки да си изпие чая. – Понеже то, във вашето положение, какъв смисъл има?

На другата заран измолих от баща ми стария москвич и по залез слънце двамата с Юки вече седяхме двеста километра на север, в старата селска къща на баба и дядо.

* * *

За ин витро програмата в София научихме миналата година, от една приятелка на майка – учителка на четирийсет и няколко, която след продължително безплодие най-накрая се беше сдобила с близнаци – Лазар и Леополд или подобна някаква щуротия.

По това време двамата с Юки бяхме вече женени и от осемнайсет месеца се мъчехме да заченем. Консултирахме се с един доктор в Чикаго – българин, когото ми препоръчаха приятелите от „О’Хеър“. Оказа се, че нещо не е наред с фалопиевите тръби на Юки. Щяло да ни бъде безкрайно трудно, обясни докторът, да заченем по естествен път, макар че, обясни ни, не бивало да спираме с опитите. Но по-лесно щяло да ни е да потърсим алтернативни начини. Тези начини естествено изискваха солидни суми. Аз товаря багаж на летище „О’Хеър“. Юки сервира и отсервира в един долнопробен японски ресторант с изобретателното име „Токио суши“, а освен това бави и малки американчета, чиито родители по кой знае каква причина държат на децата им да се говори на японски. Ние със солидни суми не разполагаме.

Един бърз телефон до Япония очерта още по-мрачни перспективи и аз се намерих принуден да замеся нашите. По това време майка все още не ми говореше, така че като вдигна телефона, трябваше да я чакам демонстративно да предаде слушалката на баща ми. Ей така си отиде почти минута от скъпата ми предплатена карта. И още една, докато баща ми разпита колко бил часът в Чикаго и като как било времето. Седем години в Щатите, а въпросите им не се сменяха. Моите отговори, и те. Осем часа назад. Ветровито.

– Става въпрос за Юки – казах аз.

От другия край на стаята майка, като призрак от далечно измерение, му нареждаше какво точно да каже, а после го чакаше да й предаде моите думи.

– Кажи й да дойде на телефона – рекох му.

– Кажи му да ме покани на сватбата си, като се зажени другия път – чух я да нарежда.

– Друг път няма да има – казах, а телефонът отброи още няколко пропилени и скъпи секунди.

– Може пък и да има – каза баща ми. Накара майка да повтори нещо и ми го предаде.

Разказах им за належащия проблем.

– Не съм изненадана – заяви майка и аз затворих, преди баща ми да каже каквото и да било.

Проблемът с Юки – или поне този, който вбесява нашите повече и от факта, че тя не е, видиш ли, добро българско момиче – е възрастта й. Фактът, че Юки е с четири години по-голяма от мен, оказва върху тях катастрофално влияние.

– За тези неща не може да я обвинявате – казах й, като пак набрах номера.

– Ние нея не я обвиняваме за нищо – обади се майка ми. – Обвиняваме теб.

– И грешния ти избор – добави баща ми.

Аз пак треснах телефона. От картата ми се изпариха още няколко цента. Тоя цирк го разиграхме още няколко пъти, докато най-сетне майка не обеща да провери как точно стоят нещата.

– Освен това обмисляме и осиновяването като вариант – казах аз.

Този път баща ми не дочака инструкции от майка.

– Глупости – рече. – Нашето семе не бива да се губи. Чуваш ли?

След седмица майка ми се обади сама, с информация за Лазар и Леополд.

– Ще струва три хиляди долара – каза ми.

– Три хиляди можем да ги съберем – отговорих й.

– Ние ще платим – каза ми. – Сватбен подарък.“

 

Из разказа „Снимка с Юки“ от сборника „На изток от Запада“ на Мирослав Панков, издателство Сиела.

Още откъси от сборника:

“Не я пуснах. Не можех да й дам да ни краде. И тя ме фрасна. Но понеже не беше много точна, улучи ме в носа…”

 

Внук купува тялото на Ленин от eBay, като подарък за дядо си, активен борец, фанатизиран комунист. Един пропаднал вундеркинд нахълтва с взлом в православна църква, за да открадне златен кръст. Едно момче среща братовчедка си (любовта на живота му) веднъж на всеки пет години насред реката, която разполовява родното им село на Изток и Запад. Такива са странните, неочаквано трогателни видения на Мирослав Пенков за родната му България; видения, които изпълват разказите в този пленителен сборник.

В „На Изток от Запада“ Пенков пише с огромно сърце за векове трагична българска история. Героите му оплакват неща, отминали отдавна и бленуват за други, които така и няма да ги бъде. Но дори и под смазващата тежест на история, дълг към семейството, изгнаническо страдание, разказите в „На Изток от Запада“ запазват лекота и свежест, оживени от ненадминатия усет на Пенков към абсурда.

 

„Започнах да пиша разказите в „На Изток от Запада“ далеч от дома, като студент в Америка. Отначало България ми липсваше силно, болезнено. Липсваха ми близките хора, дядовото село, реката дето го разсича на две махали. Липсваше ми и Балканът, и морето, заводският хляб и сладките розови домати. Но седнех ли да пиша, Атлантикът в миг пресъхваше, разстоянията се стапяха, липсите запълваха и в писането пак се връщах у дома.

Осемте разказа в този сборник рисуват една България, минала и настояща, приказна, абсурдна, тъжна, смешна, луда през погледа на най-обикновени хора – мъже, жени, деца еничари, комити и хайдути, партизани и кулаци, или пък нашенци в модерно време, едни избрали да останат, а други заминали далеч, макар и само телом. Писах разказите и на английски и на български с голяма любов. Дано уважаемият читател усети това. Дано ги хареса.“

Мирослав Пенков

 

Световните медии за книгата:

„Пенков постига с единични фрази толкова, колкото други писатели не успяват и с цели глави… сборник на триумфа.“

Лос Анджелис Таймс

 

„Един от най-вълнуващите сборници от дълго време насам.“

Бостън Глоуб

 

„Блестящ сборник.“

Гардиан

 

„В ръцете сте на един млад майстор на разказа…“

Монреал Газет

 

„Великолепни разкази за любов и омраза, дом и носталгия, страст, изгнание, насилие, история и хумор…“

Сатърдей Ейдж, Мелбърн

Реклами

One thought on “„От другия край на стаята майка, като призрак от далечно измерение, му нареждаше какво точно да каже, а после го чакаше да й предаде моите думи…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: