„– Не че е редно да идвам. Не съм на работа в момента, нали ме разбираш, а и на вас доктор ви трябва…“

Откъс от разказа „Акушерка на феите“ от сборника „Литературен обяд и други разкази“ на Ейлиш Ни Гуивна, издателство ICU.

„Беше млад чернокос мъж, има-няма осемнайсет-деветнайсетгодишен.

– Е – викам му, – каква грижа те води насам?

– Ами жена ми – вика, притеснен такъв. Вече беше казал на Джо, не виждам какво има още да се притеснява. Обикновено човек свиква с тия работи. Но тоя явно не беше, или поне така показваше. – Чака бебе. Казва, че е тръгнало да излиза.

– А ти какъв ѝ се падаш?

– Аз съм съпругът ѝ.

– Ясно – викам. И така си и беше. Не съм вчерашна. А и с цялата тази разпуснатост, дето се е ширнала наоколо, трябва да си тъп или нещо такова, че да не вденеш веднага точно какво ти се казва. Но питах, че да не взема прекалено да си повярвам. За всеки случай. Щото, к’вото и да си говорим, не можеш в нищо да си докрай сигурен в тоз живот.

– И защо – викам му тогава, – защо не е в болницата, дето ѝ е мястото?

– Няма време – вика той, нахален като катерица. Ето какво имам предвид, като казвам, че се свиква.

– Тъй де – казвам аз, – затварянето на родилните отделения няма да спре хората да добиват бебета – смея се, един вид гледам приятелската да го давам. Ма оня не хваща шегата. – И сега – викам, – къде живеете с жена си?

– От тая страна на Анамоу сме – вика, – и ако ще идвате, по-добре да вървим. Тя каза, че вече било тръгнало.

– Ще дойда – викам. Какво друго да кажа? На подобно повикване човек трябва да откликне. Майка ми го е вършила преди мен, и майка ѝ преди нея, и никого не са връщали от вратата. И мама казваше, че майка ѝ никога не била губила дете. Нито едничко. Нейната телесна милост по служба, както се изразяваше. Върви с индулгенция. Пък и така или иначе ми беше жал за него, младо момче, а и добре изглеждаше – по един приятно провинциален начин. Ала аз, то се знае, не бях длъжна по никакъв начин, тъй че рекох:

– Не че е редно да идвам. Не съм на работа в момента, нали ме разбираш, а и на вас доктор ви трябва.

– По-скоро вие ни трябвате – вика оня.

– Добре, ама само тоя път.

– Да вървим тогава!

– Чакай сега малко. Да взема ключовете за колата от Джо.

– А, нямайте грижа, ще ви закарам и ще ви върна, не се тревожете за собствената си кола.

– Много мило – викам му, – ама по-добре да си взема колата, ако това не те бърка. Ще карам след теб. – Човек по-добре да внимава.

Тъй че отидох да запаля колата. Ама стой, та гледай, не ще да отлепи! Не ме питайте защо, тая кола е почти нова. Миналата зима я взехме от Майк Бърн, братовчеда, дето има сервиз досами Грейстоун. Да има петдесет хиляди навъртени и само веднъж я оправяха нещо месец преди Коледа. Но от студа ли, от друго ли, не ще. Аз пробвах, и той пробва, и Джо, много ясно, също пробва, и никой не можа да я накара да мръдне. Тъй че в края на краищата се наложи да се кача при него. Джо не щеше да ме пуска сама и той щял да идва, и въобще лудница. Шон О’Тул, както каза, че се казва… вика добре, добре, но хайде, бързо. Тъй че казах на Джо да се прибира на топло и тръгнах с момчето. Имаше една стара кортина, наистина допотопна бракма, селяшка таратайка отвсякъде.

– Се не бой! – рече ѝ конникът. – Ще те доведа досами прага на дома ти утре сутрин!

И тя се метна зад него на кобилата.

Никой от нас дума не обели през целия път. Двигателят издаваше страхотен грохот, тъй че нищо не можеше да се чуе, пък и той беше мълчаливичък, явно нямаше много за казване. Виждах само фарове и сегиз-тогиз по някоя табела: Енискери, Салигап, Глендалох. И щом свърнахме от главния път към планините, вече нямаше и фарове, нито пък осветени къщи, нищо, освен едната черна нощ. Анамоу е на гърба на отвъдното, никога не би повярвал, че си само на някакви си 17 километра от Брей, наистина е много затънтено. И къщата им беше накрая на една отбивка, по която не се откриваше съвсем нищо за гледане, ни къща, ни дори овца. Всъщност къщата им също едва се виждаше. Беше като погребана отстрани на пътя, сякаш в пропадане някакво. Въобще не би ти дошло наум, че е там, преди да ти надвисне отгоре. Наобиколена от дървета също. Той спря пред голяма петлетвова порта и просто натисна с все сила клаксона, тъй че ме полазиха тръпки, когато вратата се заотваря като от само себе си, в мига, в който той избибитка. Така и не разбрах кой го стори. Но сега, като си мисля, предполагам, че е бил един от братята. Ще да са го очаквали.

Беше масивна постройка, доста удобна наистина, и той ме заведе до кухнята и ме представи на всеки един там. Вежлив такъв. Голяма стая се оказа, със стара черна готварска печка и кухненски бюфет, боядисан в червено и пълен с всякаква там керамика и грънци, и прочее съдове. Край нямат. И кажи-речи половин дузина люде бяха насядали навсякъде из стаята, ако не и повече. И всички вторачени в телевизора. Шоуто още вървеше и оназ хубостница, момичето на повикване, още беше на него. Приказва с един свещеник за безработицата. И те всичките залепени за екрана, цялото войнство, явно майката и бащата, и до тях всички останали, вече големи мъже и жени. Неговото или нейното семейство, не си направих труда да се запитам. А и те не снасяха информация на вересия. Както се бяха курдисали, като бял ден ми бяха ясни, цялата тая пасмина, сбрана под един покрив. Сапунка отвсякъде, направо Далас.

Е, нямаше много време за губене. Майчицата ми предложи чаша чай, не мога да отрека, и аз викам, да, с удоволствие, пък и бездруго си умирах за чаша чай. Не бях слагала и капка чай в устата си от шест, а тогаз вече ще да е минавало дванайсет. Но викам, ще трябва първо да видя пациентката. Тъй че една от тях, сестрата, предполагам, най-младата, ме заведе горе по стълбите до стаята, в която беше тя. Момичето. Сара. Лежеше си на леглото сам-самичка. Ни отопление в стаята, ни нищо…“

 

Откъс от разказа „Акушерка на феите“ от сборника „Литературен обяд и други разкази“ на Ейлиш Ни Гуивна, издателство ICU. Превод – Димитър Камбуров.

Още откъси от сборника:

“Никой не се интересуваше от писател, прехвърлил трийсетте…”

 

„Тези разкази са различните лица на Ирландия. Нейният провинциализъм и неравномерното ѝ развитие. Дългът към предците и степента, в която сме обречени да ги продължаваме в днешното си. Въпросът за политическото и за личното. За мъжкото и женското. За нежеланите новородени момиченца, за забранения аборт, за големия глад, за емиграцията, за оцеляването. За литературата като ирландско изкуство, за абсурдната машинария на бордове и награди. За трудната среща между Изтока и Запада, за ксенофобията като мизогинност. Накрая за верността отвъд живота, за верността, жива и в смъртта…“

Димитър Камбуров

 

Авторката е носител на Irish PEN Award (2015) за изключителен принос към ирландската литература, както и финалист за Orange Prize for Fiction (2000). Книгите й са преведени на немски, чешки, италиански, японски и шотландски келтски, а отделни нейни разкази са достъпни на много езици, между които френски, испански, словенски и руски.

Реклами

One thought on “„– Не че е редно да идвам. Не съм на работа в момента, нали ме разбираш, а и на вас доктор ви трябва…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: