“Всичко, което сме написали, да има приличен вид и дори чашката ни да е малка, в нея да наливаме само свое вино…”
Из романа “Извън редовете. Романът на Яна Язова” на Боряна Дукова, издателство Ентусиаст.
“Довърших “Шипка”, Акселчо, както съм се разбрала с издателството. Сега поправям “Бенковски”. Искам да е по-драматичен, по-мощен. Така съм се унесла в писане и редактиране, че не съм усетила кога е минала цяла година.
Пак е пролет, скъпи мой. Месец май е, моят месец, в който съм родена. Нашият месец – също. Гледам през прозореца и не те виждам, но гласът ти стига до мен: “Чувам стъпки, чувствам тръпки, цъфтят розовите пъпки. Целуни ме, хубав Май, с твойта хубост ме омай!”… Така ми говореше весело и аз се смеех, смеех… Все едно е било в някой друг живот.
Запалвам цигара и отварям още по-широко прозореца. Наистина всичко цъфти – омая, светлина, радостна глъчка на улицата. Слънцето се промъква в моя хол, огрява долния край на дивана и точно преди да стигне до мен, залязва.
Нищо, утре ще му се порадвам обилно. Ще пътувам. С приятелката ми Поля и нейния възлюбен Емо ще се “чаткаме” из Брацигово. Чуваш ли как заговорих с младежкия си жаргон. От щуравата пролет е.
Та брациговчани са ме поканили на тържествата по случай Априлското въстание. Чака ме весела пролетна картина. Не можеш да си представиш как след дългата зима очите са зажаднели за простор, поле, зеленина, планински въздух.
В два часа следобед се заех да си стягам багажа и покрай него да оправям дрехите от зимата. Въобще цял ден пране и кърпене. Сега е ред на гладенето. Гася цигарата, ставам от дивана и отивам при масата с купа дрехи. Подхващам костюма на големи бели и черни карета. С него мисля да бъда на тържеството. Моделът е мой и сама съм го ушила. Знаеш колко обичам да си правя дрехи и да ги комбинирам по свой начин. Е, в последните години повече преправям тия, които ги имам. Но пак хубавичко се нося.
Както ти говоря, телефонът ме сепва. Сигурно е Поля. Иска да ми каже нещо за утре. Но не. Чувам непознат глас.
– Другарката Яна Язова ли е?
– Да – отговарям колебливо.
Минаха петнайсет-шестнайсет години, откакто всички сме другари и другарки, но да ти призная, като плеснат “другарка” пред Яна Язова, онемявам. Странновато и чуждо ми звучи.
– Обаждаме се от редакцията на “Работническо дело”.
За малко да се строполя на стола до ниската масичка с телефона. Мен да търсят от органа на ЦК на БКП? И за какво?
– … да напишете стихотворение за годишнината от смъртта на Георги Димитров – казва мъжът.
Обяснява ми нещо. Думите му достигат до мен като мътна река, която се пробужда в дълбок пролом и засилва шума си.
– Аз не пиша стихове от трийсет години – отвръщам, когато онзи замълчава.
– Но за Георги Димитров ще напишете, нали?
– Не знам дали ще мога.
– Като се помъчите, ще можете. Ще ви се обадим след няколко дена – отсича.
Поставям слушалката бавно върху телефона и сядам още по-бавно на фотьойла. Навън всичко все така си цъфти и свети, ала една непрогледна мъгла пада пред очите ми. Черни подозрения изпълзяват, лазят към душата ми и искат да турят точка на пролетта.
Как така от “Работническо дело” са се сетили точно сега за мен? Как подобна чест са решили да отредят на една буржоазна поетка и даже “буржоазна отрепка”?
Сещам се, скъпи, за теб след Девети септември. Гипсира си здрав крак и се закотви вкъщи. Страх те беше да не дойдат да те потърсят другарите, защото цял свят знаеше колко близък беше с царя. Ама нали никога не си правил кой знае каква политика, те забравиха. А ти, от благодарност ли, от искрен възторг към социализма ли, се включи в “културните им бригади”. Пак кръстосваше страната, както някога, пак държеше сказки за древните цивилизации, но вече пред новите хора.
А с дружките ми от Клуба на българските писателки какво стана? Дори Лизи, всички влязоха в групи по превъзпитание на безпартийните писатели към вездесъщия Съюз на писателите. Освен на любов и пейзажи, трябваше да помислят и за марксистко-ленинска просвета, да покажат воля за “преустройство”.
Аз стоях настрани от тия работи. Но ето че днес дойде и моят ред? Щом искам да печатам роман, трябва да се впиша в социалистическия реализъм. Както всички и аз да задрънкам на лиричката си за тружениците и техните вождове. Друго не се допуска. Соцреализмът е единствено правилният метод в изкуството и литературата. В него днес е единият път и единият келепир на пишещите. А както ти си казвал, на нас, българите, все в келепира ни е окото. Едри хонорари, дребно безчестие, направо мизерия.
От масата, където гладя, започва да се вдига пушек. Скачам като пружина. Забравила съм ютията върху сакото. Вдигам я бързо, но край. Голямо петно тъмнее на джоба на дясната предница.
Слагам сакото настрани, до полата. Сега не мога да мисля как да го оправям. Въобще ума ми го няма след тоя разговор. Мога само да държа ютията. Затова продължавам да гладя. Вземам копринената черна блуза и започвам от яката. Тя много добре се комбинира и с белия ми костюм. Може да се облека с него за Брацигово. Как само ще ми стои на черната като абанос коса! Ще светя на тържеството, любов моя, повярвай. Заради Брацигово, заради Васил Петлешков, заради всички мои герои.
Защото може костюма да съм си скопосала, но това, което ще остане от мен, няма да опропастя. Нали така сме мислили и говорили с теб. Всичко, което сме написали, да има приличен вид и дори чашката ни да е малка, в нея да наливаме само свое вино.
Накратко, мили Аксел (искам да ти напиша “Акселчо”, но толкова съм угнетена, развълнувана и решена, че е по-уместно да се обърна със сериозното ти име), положението е ясно. Обличала съм се по свой вкус и по свой ум съм живяла. Винаги. И не съм сбъркала. Така ще бъде и занапред, да знаеш.”
Из романа “Извън редовете. Романът на Яна Язова” на Боряна Дукова, издателство Ентусиаст.
Още откъси от романа:
“Тук се сложи краят на нашата любов, както днес на издаването на моите книги…”
“– Яна Язова е ръкописът, който е изчезнал. Часовникът тиктака… “
„Извън редовете“ е резултат от тригодишно проучване на мистерията около живота и творчеството на Яна Язова. Гласът на „поетката“ разказва от първо лице за личния ѝ път, белязан от професор Александър Балабанов. Талант, любов и скандали са в началото на тяхната история, последвана от творческата ѝ изолация след 9 септември 1944 г. Романите ѝ, отшелническият ѝ живот и загадъчната ѝ смърт пораждат разследване, в което главен герой е може би нейният собствен син.
“Това е топла, красива и човешка книга. Тя ни прави по-мъдри, тъжни, щастливо възвишени. Вглеждайки се в миналото, Боряна Дукова извайва бъдеще. Тя достига до същността на таланта, който е сплав от тъга, порив и безсмъртие!”, Здравка Евтимова
“Една от най-успешните жанрови писателки на нашето време, Боряна Дукова, смело навлиза във водите на историческата фикция, за да създаде вероятно най-важната творба в досегашната си кариера. „Извън редовете“ е нов, увлекателен поглед над живота, творчеството, любовта и смъртта на знаменитата писателка Яна Язова, който може да прикове вниманието на всеки читател. Един от най-добрите романи за последните няколко години – достоен поклон пред великата българка.”, Емил Андреев
Боряна Дукова е възпитаничка на 9-та френска езикова гимназия, София. Завършва испанска филология в СУ „Климент Охридски“ и се посвещава на преподаване на испански език и на превода на художествена литература. Сред имената, които е превеждала, се нареждат Исабел Алиенде, Лаура Ескивел, Артуро Перес-Реверте, Хорхе Луис Борхес. Преподавала е испански език в СУ „Климент Охридски“. През 2012 г. излиза първият ѝ роман „Кървава малага“, през следващата – „Опасна монета“, а в края на 2014 г. – „Разкаянието на Диего“. В книгите си авторката вплита късчета от историята на България и Испания в съвременни сюжети с криминална нишка. Автор е на сборника с разкази „Трилъри по женски“, издаден през 2016 г., книга, която я утвърждава като лицето на дамския психотрилър у нас.
През 2014 г., на фестивала на криминалния роман „Семана негра“, провеждащ се в испанския град Хихон, Боряна Дукова представя българската криминална литература от последните двайсет години с беседа и статия на испански език „Престъпление по български“. През 2015 г. получава Първа награда за криминална книга „Атанас Мандаджиев“ за „Разкаянието на Диего“, която се присъжда от българската секция на AIEP, Международната асоциация на писателите криминалисти. През 2016 г. е деен участник в първи фестивал на черния роман „София ноар“, който намира своето успешно продължение и през 2017 г. Член е на Клуба на българските писателки, на Съюза на българските писатели и е в ръководството на Клуба на писателите криминалисти „Саламандър“. Неотдавна името на Боряна Дукова се появи в гръцкото издание BalcaNoir – антология на балканския криминален разказ.
В настоящия момент, освен писател и преводач, тя е преподавател в Испанския културен център Институт Сервантес – София.