“Защото не беше кукла, а една похабена стара жена с празен поглед и коса като слама…”

Из “Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” на Соня Тодорова, издателство Колибри.

“БИЖУТАТА НА СТАРАТА ДАМА

В карето, затворено между улица „Раковски“ и булевардите „Сливница“, „Дондуков“/„Тодор Александров“ и „Христо Ботев“, се спотайва една много специална част на София. В нея градът крие най-красивите си къщи, най-тайнствените си балкони, най-мистериозните си дворове, там той е скрил душата си. Но нека спестим лиричните описания и за улеснение си представим София като една застаряваща и обедняла дама от хайлайфа. Тази дама, която има интересен и противоречив живот, видяла е триумфи и падения, провъзгласена е за административен и културен център на цяла една балканска държава, всъщност е раждана на село. Като момиче София джапала боса по калните сокаци, спъвайки се в тракийски и римски руини, гонела кокошки из двора и продавала яйца и мляко на пазара, бършейки ръце в шарената си престилка. Докато растяла, в крачка се учела на стил и маниери, а когато се разбрало, че ще бъде столица на новоосвободеното Княжество, на помощ ѝ се притекли разни специалисти от Австрия, Чехия и Италия, които набързо сменили мръсничкото ѝ сукманче и дългите плитки с европейски одежди и елегантна прическа. Понеже нямало много време, новите дрехи били малко хаотични и разностилни, но все пак красиви и подбрани с любов и вдъхновение. За няколко десетилетия София се превърнала в прекрасна девойка, нежна и красива, която събирала около себе си офицери и поети, учени и писатели. Около нея се навъртали богати индустриалци, банкери и предприемачи. Привличала авантюристи и романтици, а приятелките ѝ – красавици, поетеси и фатални жени – били фини, образовани и подобаващо мистериозни. Бъдещето ѝ се очертавало светло и пълно с обещания. Но както често се случва, в разгара на триумфиращата си младост София се влюбила в погрешния мъж. Той имал черни мустачки, зализан перчем и големи планове, в които бързо увлякъл младата и неопитна мома. В интерес на истината в началото мъжът бил умерено популярен сред цялата им интернационална компания, но лека-полека повечето му другари започнали да се отдръпват от прозиращата зад перчема му лудост. Предупреждавали София да внимава, но тя била заслепена от самозабравилия се свой възлюбен и от пламенните му речи и отказала да го напусне. Не след дълго любовникът се забъркал в чудовищни престъпления и окепазил целия континент, а когато бившите му приятели решили дружно да го набият и изгонят, София също отнесла някой и друг шамар. Когато най-накрая изпълзяла от тази афера, София била раздърпана, разорена и засрамена и никой от старите ѝ обожатели вече не бързал да я вземе. И точно когато си мислела, че ще трябва да се оправя сама с живота си (в което вероятно е можелa и да успее), се появил един съвсем нов ухажор. Той бил млад, пълен с енергия и ентусиазъм, силен, непорочен и ужасяващо прост. Без много да се церемони, селският Ромео напъдил старите приятели и любовниците на София, които все още живеели при нея, като преди това не забравил да ги понатупа и унижи публично. Заграбил имуществото им със замах, разделил просторните им апартаменти на малки стаички и настанил в тях своите роднини и приятели, които заприиждали от провинцията. Набързо запознал София с могъщите си чуждестранни другари и ѝ обещал да се грижи за нея и за две петилетки да ѝ оправи живота, стига тя да играе по правилата му. Все още объркана и разконцентрирана от преживяната катастрофа, София се съгласила. Сменила своите поомърляни коприни и дантели с бархетна рокличка на цветя, скрила буклите си под скромна забрадка, измила грима и изхвърлила цялата упадъчна литература от библиотеката си. Последвали няколко десетилетия на спокойно, макар и леко сюрреалистично съжителство. София се разбирала с новия си мъж, слушала го и му се подчинявала. Превърнала се в спретната, съвестна, малко строга и леко смешна другарка, която денем тупала килими на двора, слушала бодри маршове по радиоточката и готвела манджички на балкона. Дните ѝ били ведри и скучновати. А нощем понякога разглеждала стари снимки, галела красивите си предвоенни бижута и носталгично въздишала по отминалите дни. В такива вечери тайно си пускала Радио „Свободна Европа“, а трамваят по „Графа“, солидарен в носталгията ѝ, ставал сякаш с една идея по-шумен в опита си да заглуши магнитофоните на софийските хипари – да не ги чува милицията. Животът си вървял спокойно, докато един ден – някак неочаквано – се оказало, че мъжът на София е започнал да изпуска юздите. Остарял, опорочен и измързеливил се, той не разбрал кога нещата в старата му компания са се променили, не успял да реагира навреме и изненадващо както за София, така и за себе си разхлабил желязната си хватка. Последвали дни на хаотично и плахо веселие. Изпод полите на София взели да изпълзяват разни брадясали типове, които повели големи тълпи от радостни хора по улиците ѝ, въздухът миришел на промяна. София се зарадвала, изхвърлила захабената бархетна рокля и забрадката, надула Радио „Свободна Европа“ и се заприготвяла за триумфално завръщане сред старите си приятели отпреди Голямата Грешка. Скоро обаче се видяло, че нещо не е както трябва. София започнала да осъзнава, че с времето май е излязла от форма и сериозно е занемарила стила и интелекта си. Оказало се, че с годините е натрупала повечко бетон по бедрата, започнала е много да пуши, позатъпяла е от маршове и осмомартенски тържества, дала е на провинциалния си мъж повече, отколкото е можела да си позволи да загуби. Спокойната дебеличка лелка искала отново да се превърне във вълнуваща и очарователна светска дама, обаче не ѝ се получавало. С години. В крайна сметка този провал я сломил, тя се обезкуражила и съвсем се запуснала. За да оцелее, изстисквала всичко от себе си, не се грижела за дрехите и прическата си, живеела ден за ден, слушала кофти музика, ядяла малки картофки от „Макдоналдс“ и люпела семки. Хората, които я обичали, с натежали сърца започнали да я изоставят. На мястото им се появили други, които ѝ завиждали и искали само да я опоскат. Построили си големи грозни магазини и плъпнали по надупчените ѝ улици с големите си грозни коли. София се правела, че не ги вижда, позволявала им все по-големи безчинства, ставала все по-стара, все по-грозна, все по-тъжна. А когато била вече съвсем изтощена и изобщо не можела да се брани, онези успели да се доберат и до старата ѝ кутия с бижута. Кутията, пълна с прашасали скъпоценни камъни, старо сребро и перли, онази кутия с бижута, затворена между улица „Раковски“ и булевардите „Сливница“, „Дондуков“/„Тодор Александров“ и „Христо Ботев“. И вместо да лъснат скъпоценностите и да ги покажат на света, те започнали да ги изхвърлят, а на тяхно място струпали паркинги и „ново строителство“.

Някъде там, в карето, затворено между улица „Раковски“ и булевардите „Сливница“, „Дондуков“/„Тодор Александров“ и „Христо Ботев“, се спотайва една църква. А в катакомбите ѝ се крие смайваща сбирка от стари вещи, обхващаща, кажи-речи, всичко: от ключове и гвоздеи, през кресла и кристални полилеи, та до цял един охъркан файтон. Тези тъмни подземия са натъпкани до тавана с пластове история и човешки съдби, а в тесните коридори, между хилядите столове, черги, прибори, дантели, супници, пискюли, гардероби, играчки, колби, завеси, канапета, препарирани лъвове, картини и какво ли не още, бродят духове и загубили се цигани прекупвачи. Един ден ме беше стегнала шапката и влязох в катакомбите да побродя и аз (на мрачния тип пред входа смотолевих, че „търся масивен трикрилен гардероб за едни клиенти“). Преживяването беше страхотно, на ръба на реалното, а вероятно и на легалното, и доста страховито. Коридорите, лъкатушещи между огромни купчини с неща, изглеждат безкрайни. Самите катакомби със сигурност покриват значително по-голяма площ от самата църква, което всъщност е невъзможно. До известна степен вещите са сортирани по видове – помещение с килими, помещение със столове, помещение с препарирани порове и т.н., и т.н. Тук-там човек може да се размине с по някой делови циганин или с тотално объркал се новобогаташ, който панически търси изхода. И котки – из старите вещи живеят цели котешки династии, които могат окончателно да изкарат акъла на впечатлителния посетител. След килимите идват гардероби и тоалетни масички, после телефони и грамофони, после други вещи и още, и още. Зад един ъгъл мярнах малко помещение с десетки висящи от тавана свещници, лампи и фенери. Проправих си път до него, тръгнах да влизам и изпищях. Защото в средата на стаичката имаше стол, а на стола – голяма, стара парцалена кукла, която изведнъж вдигна ръка и си дръпна от димящата в нея цигара. Защото не беше кукла, а една похабена стара жена с празен поглед и коса като слама, която си седеше там, под старите лампи, пушеше и изобщо не реагира на влизането ми. В скута си държеше малка, полупразна кутийка с бижута. А за името на жената впечатлителният посетител може да се досети и сам.”

Из “Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” на Соня Тодорова, издателство Колибри.

„Това е книга за София и още нещо, написана в духа на пътеводителите „Мишлен”, закачливите описания на Тери Пратчет и очарователния хаос на домашните списъци за пазаруване. В нея ще намерите смях, прагматизъм и разни истории в съчетание с лекото безумство, което майчинството носи на крилете си, с опити за живот, а не само за оцеляване в градска среда, както и със заслужаващото адмирации усилие да запазиш Красотата в обърканото ежедневие на пораснал човек. Авторката е успяла да грабне дребни моменти, които за обикновените хора може да изглеждат скучни и незабележими, да ги пусне през цедката на артистично кривогледия си мироглед и да ни ги сервира с нужното умение, добре изпечени и подходящо подправени.”

Константин Русев-Шамана

СОНЯ ТОДОРОВА е родена през 1979 г. в София. Завършила е Университета по архитектура, строителство и геодезия и има докторска титла от Техническия университет, Виена. Автор е на „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” (Колибри, 2015), романа „Перлите на Ади Ландау” (Колибри, 2016) и сборника с разкази “Незнайните образи хорски” (Колибри, 2018). Работи като автор и преводач на свободна практика.