“Можех ли да живея с такава гузна съвест? Е, вече го правех…”
Из романа “Операция “Сладкоугодник” на Иън Макюън, издателство Колибри
“Макс не избра подходящ момент да се навърта край Час Маунт и да го занимава с глупости. Строго погледнато, при толкова отворени досието той дори не би трябвало да прекрачва прага на нашия отдел. Час обаче беше твърде учтив и добродушен, за да му го каже. Въпреки това отговаряше лаконично и не след дълго Макс дойде при мен. Държеше малък кафяв плик, който демонстративно остави върху бюрото ми, и каза достатъчно силно, за да чуят всички:
– Погледни, когато имаш свободна минутка.
И си тръгна.
Доста време, може би около час, все решавах, че нямам свободна минутка. Най-много се страхувах от прочувствено изявление на служебна бланка. Когато най-сетне го прочетох, текстът се оказа напечатана докладна записка с гриф “Ограничен достъп”, операция “Сладкоугодник”, “От М. Г. до С. Ф.” и копия с инициалите на Нътинг, Тап и още двама други, които не познавах. Бележката, очевидно написана от Макс за архива, започваше с “Драга госпожице Фрум”. Информираше ме за нещо, което “вероятно вече сте взели предвид”. Едно от лицата в рамките на операция “Сладкоугодник” получавало публичност и тепърва щяло да се радва на още повече. “Служителите следва да избягват да бъдат снимани или пресата да пише за тях. Вероятно смятате, че е ваш професионален дълг да присъствате на връчването на наградата “Джейн Остин”, но ви съветваме по-скоро да не го правите.”
Много разумно, колкото и да се възмутих. Наистина смятах да отида там с Том. Той се нуждаеше от мен, независимо дали щеше да спечели, или да загуби. Но защо тези копия, вместо няколко дискретни думи? Толкова ли беше мъчително за Макс да говори с мен насаме? Подозирах, че по-скоро ми залагат някакъв бюрократичен капан. Въпросът беше дали да се опълча на Макс, или да не реагирам. Второто изглеждаше по-безопасно, защото беше процедурно правилно, но ме подразни и докато се прибирах у дома онази вечер, негодувах и се сърдех на Макс заради кроежите му, каквито и да бяха. Неприятно ми беше и че трябва да измислям убедително обяснение пред Том за отсъствието си. Болест на близък, внезапно повалил ме грип, нещо спешно в службата? Спрях се на храна с изтекъл срок на годност и тази измама, естествено, ме върна към стария проблем. Така и не намерих подходящ момент да му кажа истината. Може би ако не го бях спечелила за операция “Сладкоугодник” и едва след това бях започнала връзка с него, или пък бях напуснала Службите, след като станахме любовници, или му бях казала още на първата ни среща… но не, това нямаше смисъл. Нямаше как да знам от самото начало как ще се развият нещата, а когато разбрах накъде вървеше връзката ни, вече ми беше твърде скъпа, за да я застрашавам. Можех да му кажа истината и да напусна работа, или да напусна и тогава да му кажа истината, но и в двата случая щях да рискувам да го изгубя. Единственото, което ми хрумна, беше да си замълча. Можех ли да живея с такава гузна съвест? Е, вече го правех.
За разлика от своята невръстна родственица, наградата “Букър”, тази на името на Джейн Остин не беше свързана с банкети и нямаше светила в журито. Както ми го описа Том, цяло да има скромен коктейл в хотел “Дорчестър” и кратка реч от известен литератор. Журито се състоеше предимно от писатели, учени, критици, понякога привличали и някой философ или историк. Някога паричната награда била солидна – през 1875 година с две хиляди лири човек можел да направи много неща. Сега не можеше да се мери с “Букър”. “Остин” носеше само престиж. Говореше се, че церемонията в хотел “Дорчестър” може да бъде предавана по телевизията, но по-възрастните настоятели подхождали предпазливо и според Том беше по-вероятно някой ден “Букър” да се излъчва в телевизионния ефир.
Наградата щеше да бъде връчена в шест часа следващата вечер. В пет изпратих телеграма от пощата в “Мейфеър” до Том в хотел “Дорчестър”. “Прилоша ми. Развален сандвич. Мисля за теб. Ела в Камдън после. Обичам те.” Замъкнах се обратно в службата, изпълнена с презрение към себе си и положението, в което се бях оказала. Преди бих се запитала как ще постъпи Том. Вече нямаше смисъл. Не ми беше трудно да представя лошото си настроение за болест и Маунт ме пусна да се прибера по-рано. Пристигнах у дома в шест, когато би трябвало да влизам в “Дорчестър” под ръка с Том. Към осем реших, че трябва да изиграя ролята си, в случай че той дойде рано. Не ми беше трудно да си внуша, че съм зле. Лежах на леглото по пижама и халат, в мъгла от самосъжаление и обида, почетох малко, после съм задрямала за час-два и не съм чула звънеца.
Някое от другите момичета беше отворило на Том, защото, когато се събудих, той стоеше до леглото ми, стиснал ъгълчето на чека си с една ръка и екземпляр от романа в другата. Глупаво ухилен. Забравих за разваления сандвич, скочих от леглото да го прегърна и двамата така се развикахме, вдигнахме такава врява, че Триша почука на вратата и попита дали се нуждаем от помощ. Уверихме я, че не, после се любихме (той беше много зажаднял) и веднага след това отидохме с такси до “Уайт Тауър”.
Не бяхме идвали тук от първата ни среща, така че това беше нещо като годишнина. Бях настояла да взема със себе си “От равнините на Съмърсет” и си предавахме книгата един на друг през масата, разлиствахме нейните сто четиресет и една страници, любувайки се на шрифта, радвахме се на снимката на автора в ъгъла и на корицата със зърнеста черно-бяла снимка на разрушен град, който можеше да бъде Берлин или Дрезден през 1945 година. Загърбила всякаква професионална предпазливост, аз възкликнах на посвещението “На Серина”, станах от мястото си да го целуна, изслушах разказа му за вечерта, за забавната реч на Уилям Голдинг, за неразбираемото слово на председателя на журито, някакъв професор от Кардиф. Когато оповестили името му, Том бил толкова напрегнат, че се спънал в килима и си ударил китката в облегалката на един стол. Нежно целунах мястото. След церемонията дал четири кратки интервюта, но никой не бил чел книгата му, затова нямало значение какво говори, поради което се чувствал като измамник. Поръчах две чаши шампанско и вдигнахме тост за единствения автор на дебютна книга, спечелила наградата “Джейн Остин”. Поводът беше толкова хубав, че дори не си направихме труда да се напием. Помня, че се храних предпазливо, както може да се очаква от болен човек.”
Из романа “Операция “Сладкоугодник” на Иън Макюън, издателство Колибри. Превод – Надежда Розова.
Още откъси от романа:
“Мислела си, че ще разрушиш брака ми и ще заживееш при мен, обаче тук сбърка…”
Годината е 1972, Студената война е в разгара си. Серина Фрум, студентка по математика, но и страстна читателка, е завербувана от МИ-5, британското контраразузнаване. Първата й голяма задача е участие в операция с кодово име „Сладкоугодник“. Целта на операцията е да се подпомагат финансово, чрез фасадна фондация, писатели и журналисти от т.нар. антикомунистическа левица, чиито идеи съвпадат с правителствената политика. На Серина се пада младият обещаващ писател и университетски преподавател Том Хейли. Девойката харесва разказите му, след това харесва и автора им. Започналият като шпионско четиво роман постепенно се превръща в любовен, любовният роман се превръща в изследване върху начина, по който функционира писателското въображение – всичко това на фона на един кризисен период от историята на Великобритания, изпълнен със социални конфликти, икономически трудности и ирландски тероризъм. Трите елемента на повествованието се преплитат, историята се развива, усложнява се… докато не се обърква окончателно. Том не знае какво знае Серина, но и Серина не знае какво знае Том. В един момент нещата се изясняват… докато в неочаквания край не се разбира, че съвсем не са такива, каквито изглеждат.
Поредното произведение на големия Иън Макюън е едновременно шпионски роман, любовен роман, роман за литературата, роман за британското общество от едно емблематично време от световната история и най-вече роман мистификация.
Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина”, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета”, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота”, „На плажа Чезъл”, „Солар”. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър”, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.
