“Много просто – отвърна. – Една картина е завършена, когато я подпиша!”

Из романа “Послепис” на Христо Карастоянов, издателство Жанет 45.

“Колкото по̀ не го приемаха в Художествената академия, толкова по-заинатено Стоян рисуваше картини. Рисуваше едни равнодушни овчици с ръбести крака като краката на козата за прескок във физкултурния салон, обаче с човешки очи. Руното на всяка овца беше тъй фино пипнато, че отсетне мнозина се чудеха на търпението да си играе чак пък толкова. Малко бяхме тези, които знаехме, че Стоян изобщо не си играеше, а правеше една друга работа: мацваше дебело контура на животинката, после вземаше една виличка за пасти и почваше да я врътка в боята, както се навиват макарони. И тъй се получаваха всичките онези къдри и прелестни буклички, но това беше тайна.

Както и да е.

В картините му овчиците ту пъплеха по сини баири, ту стояха скупчени под червени дървета, ту се спускаха от ония баири, а над баирите догаряха дяволски залези. Покрай овцете неизменно се мотаеха черни като прилепи кучета, много приятни и изтънчени, с глави на дракончета, духчета и ухилени кукумявчици. Имаше и картини със зимни сюжети – те, разбира се, бяха почти изцяло черно-бели с изключение на гълъбовите слънца в белите небеса: по едно гълъбово слънце на всяка. Там обаче кучетата изглеждаха зли и озъбени, сякаш вампирясваха.

Нямаше хора, но облаци – задължително.

Веднъж не се сдържах и го попитах ехидно как разбира, че една картина е вече завършена.

“Какво викаш?” – рече той.

“Как разбираш кога една картина е завършена?” – повторих.

 “Много просто – отвърна. – Една картина е завършена, когато я подпиша!” – каза.

Порови в сандъчето с леда, измъкна оттам две бири и отсече миролюбиво:

“Въображението – каза – общо взето помага, но понякога по-скоро пречи и тогава е по-добре просто да се гледа.”

Стоян нареди първата си изложба през есента на седемдесет и девета. Освен трийсетте платна с овце и кучета смяташе да изложи и един групов портрет на Леонид Брежнев и Тодор Живков, както се целуват – беше огромна работа този плакат, защото го беше нарисувал в онова ателие за последната деветосептемврийска манифестация, и трябваше да го носят цели шест момчета от спортното училище. Но журито на дружеството на художниците не му позволи. “Ти май си решил да си ритнеш трудовата книжка!” – му казали на обсъждането. Попитал ги не може ли поне да го тури пред залата, защото много си го харесвал, обаче те отвърнали, че нека да опитал и щял да види какво ще му се случи. Както и да е…

Изложбата му я откри някакъв критик от София: човекът съвестно говори трийсет и пет минути за младите художници в България и вдъхновения им творчески полет в условията на развития социализъм, като никой не разбра какво общо имат приказките му със Стояновите овце. Но Кинчето Павлова – цялата в бяло и сияеща като полилей – беше спретнала такава хубава шведска маса в единия край на градската галерия, че Фичката одобрително каза: “All’s well that Ends well!“*

В оная вечер Стоян продаде първите си десет картини: Белчо радостно го будалкаше, че и десетте били откупени от апекато**, пък Стоян отвръщаше: “Нека! Интелигентни хора, разбират от изкуство!”

Тъй беше.

Когато по-късно повечето от хората си бяха тръгнали, уредничката на галерията приглуши светлините в залата, а Стоян измъкна отнякъде китара. Насядахме по мраморния под, облегнахме се на стените под всичките онези платна и с овце и кучета и като се настанихме хубаво с чаши с кой каквото пиеше, Стоян каза, че на художниците трябвало да бъде забранено под страх от смъртно наказание и сто тояги на голо да произнасят речи и тържествени слова.”Но не им е забранено да пеят!” – заяви след това и дрънна с китарата.

Чудех се какво ли е решил да изпее.

Изпя “Pictures of Lily“.

И точно тогава отвън заваля първият есенен дъжд. Беше шестнайсети септември. Някъде на майната си в Афганистан бяха избрали за началник на държавата някой си Хафизула Амин, но ние тук не знаехме това. И не ни интересуваше. До края на годината оставаха сто и шест дни и само сто до онзи двайсет и пети декември, когато Съветският съюз стовари цялата си мощ върху тази нещастна държава Афганистан и тъй започна новата ера.

Ние, разбира се, и това не знаехме.

––––––––––––––

* Уилям Шекспир, “Добрият край оправя всичко” (според както го е превел Валери Петров). – б. а.

** Аграрно-промишлен комплекс. Измишльотина от 1970 г., която окончателно съсипа представата за земеделие и животновъдство. – б. а.”

 

Из романа “Послепис” на Христо Карастоянов, издателство Жанет 45.

След романа “Една и съща нощ”, отличен с наградите “Дъбът на Пенчо”, “Хеликон”, “Елиас Канети” и номиниран за роман на годината, сега с “Послепис” Христо Карастоянов се обръща към времето, в което живеехме като двойници на самите себе си.

Един изпуснат в новогодишната нощ влак събира четирима мъже, за да им припомни техните приятелства и техните предателства. Връща ги в годините на мъчителни влюбвания и небрежни разминавания, намерения и пропадания. В “Послепис” оживява и споменът за `68-а, за `89-а и изобщо за събития, които белязаха живота на всички нас и които напразно си мислим, че сме забравили.