„Влизаше в сънищата на умиращи хора, които обитаваха граничната пещера, и се опитваше да ги накара да се почувстват по-добре…“

Из романа „Последната територия“ на Момчил Николов, издателство Сиела.

„Намираха се в затворено помещение, което приличаше на кулата на баба му. Той стоеше прав върху черния куб, а главата, която междувременно се беше сдобила и с тяло – или поне за това загатваха очертанията под големия бежов шлифер – на белия.

Маноло беше започнал разговор с мъжа. Дума по дума, като го успокояваше и печелеше доверието му, беше успял да разбере много неща за него. Например това, че в момента лежи в една парижка болница със счупен врат, прекъснат гръбнак и мозъчен оток; травма, получена по време на цирково представление. Мъжът е клоун, дресьор на животни и акробат в малка трупа на Канарските острови, гастролираща през летните месеци в Европа. Състоянието му е безнадеждно, но лекарите поддържат изкуствено живота му, очаквайки съпругата му да пристигне от Ла Гомера. От нея се иска да вземе решение както за изключване на системите, които го поддържат, така и за евентуалното използване на органите му в донорска програма. Разбрал е това от лекарите, чиито разговори, макар и в състояние на кома, дочува в отделни моменти.

Мъжът няма нищо против органите му да бъдат предоставени на нуждаещи се от тях, но предполага, че жена му няма да се съгласи. Според една теория – която обижда мнозина, но не и него – те, коренните жители на Канарските острови, са потомци на неандерталците; дали заради това, или заради нещо друго те вярват, че ако част от плътта на човек попадне в друг човек по някакъв начин, то заедно с нея преминава и част от душата му, която, непълна, не би могла да намери покой на онзи свят.

На него не му пука за вярванията, все едно с органи или без, просто иска всичко да свърши, защото медикаментите, с които го тъпчат, го побъркват. Мъчителни и страшни видения, адска горещина и жажда; пустош, сред която умира. И тези ужасни тръби и маркучи, които са заврели навсякъде в тялото му – има чувството, че постоянно го изнасилват, че го измъчват, че се гаврят с плътта му. И най-отвратителното, разбира се: когато светят с фенерчета в зениците му, сякаш там, в черната бездна, където е потънал, могат да намерят нещо.

Единственото, за което мечтае в момента, е жена му да пристигне по-бързо,да уредят формалностите и да го оставят да умре. Ще му е мъчно за нея, ще му е мъчно за дъщеря му, притеснява се как ще се оправят сами, има ипотека, има и други заеми, за които тя не знае, в тежък момент ги оставя. Освен това в личните му вещи, които ще й предадат, има неща, които не би желал тя да вижда; неща, от които несъмнено ще разбере за дългогодишната му тайна връзка. Мъчно му е и за тази жена, която вероятно няма да разбере за смъртта му и след две седмици ще го чака в Мюнхен на обичайното им място.

Трудно му е да приеме смъртта си, гневен е и се срамува, че всичко се е случило по този нелеп начин. Че едно падане от гърба на коня е променило животите на много хора и е сложило край на неговия в разцвета на силите му. Как, по дяловите, се случи това? И защо?

В разговора си с мъжа Маноло беше успял да го успокои, да му вдъхне надежди и дори да го разсмее, като му разказа няколко вица; не помнеше какви точно, вероятно са звучали глупаво, защото не умееше да разказва вицове. Но все пак в този момент той беше единственият човек, с когото самотно умиращият клоун би могъл да поговори. Макар и само в съня си. Щеше да запомни завинаги усмивката на лицето му, когато слезе от белия куб и видимо успокоен, си тръгна.

Ето това се опитваше да върши Маноло през следващите години. Влизаше в сънищата на умиращи хора, които обитаваха граничната пещера, и се опитваше да ги накара да се почувстват по-добре – той използваше както опита си на аналитичен психолог от света на хората, така и уменията и знанията, добити в света на сънищата.

Предполагаше, че новото му занимание е станало известно на обитателите на Бел епок, но никой не показа, че е разбрал за него. Чаените човечета по принцип не се интересуваха от нищо, което не беше свързано с игри и забавления, а дечурлигата имаха достатъчно работа в Бульона, за да обръщат внимание както на него, така и на някакъв забутан, пограничен район с безполезни сънища. Тяхната мисия беше да търсят Прозорци, а сънищата, в които Маноло влизаше, бяха обикновени, в тях нямаше нищо важно. Това вероятно беше причината те с мълчаливо съгласие да приемат заниманията му. Що се отнася до невидимите нимфи – те или нямаха сили да го спрат, или пък бяха стигнали до извода, че с това, което върши, не вреди никому. И наистина как би могъл да навреди на умиращите? Можеше само да им помогне.

Някои от тях го приемаха като пратеник от оня свят, дошъл да ги прибере, други – като продукт на собственото си въображение, трети смятаха, че е халюцинация, породена от медикаментите и промените, настъпили в мозъка им; всичко зависеше от представите, които по време на живота си бяха изградили за смъртта. Религията, възпитанието и социалната среда вероятно оказваха някакво влияние върху естеството на сънищата им, но в крайна сметка смъртта си беше смърт. Винаги ги ужасяваше. Сънищата им по правило бяха хаотични, с нетрайни образи и бързо променящи се, нестабилни ситуации. Екстериорните почти винаги бяха мрачни и потискащи както с мащабите си, така и с цветовете, които можеха да бъдат или изключително ярки и дразнещи, или изцяло в черно-сива гама. Преобладаваха откритите, празни пространства, в които сънуващите се бяха загубили и лутайки се объркани, напразно търсеха някакъв път, по който да се измъкнат. Понякога тази непозната територия беше пустиня, пясъчна или каменна, реалистично изглеждаща или напротив – фантастичен, извънземен пейзаж, осеян с кратери, причудливи зъбери и всевъзможни, трудно поддаващи се на описание образувания. Друг път беше планинско плато, мочурлива и мъглива крайречна низина, влажна гора или пък шумяща, безкрайна нива. Беше му направило впечатление, че без значение от конкретния екстериор теренът беше винаги равен. Ако имаше възвишения, то те винаги бяха в далечината и не се налагаше сънуващият да ги преодолява.

Много често сънят, ако не целият, то поне отделни негови части – които обикновено следваха скитането в пустинната територия – се развиваше в градски условия. Понякога нощем, друг път денем. Улиците и сградите бяха реалистични, вероятно принадлежаха на добре познати им градове, но въпреки това сънуващите се губеха в тях. В повечето случаи обичайните им маршрути – вероятно преди изминавани всеки ден, се появяваше нов елемент, който ги объркваше. Началните съмнения за нещо нередно прерастваха в паника. Опитвайки се напразно да намерят познатия път сред минувачи, които обикновено не разбираха какво ги питат или пък още по-лошо – изобщо не можеха да ги чуят и видят, те бързо изпадаха в ужас. Плачеха понякога, подплашени, тичаха без посоки, друг път изпадаха в агресия. Чупеха витрини и предмети, налитаха на бой и дори извършваха убийства в съня си. Немного рядко агресията беше насочена към самите тях: удряха главите си в стени, хвърляха се пред автомобили, трамваи и влакове, скачаха от мостове и надлези, режеха си вените, нанизваха се на остри предмети; понякога гневът им водеше дори до разрушителни земетресения, които сриваха целия плашещ ги град.

Ако сънуващите попаднеха в своя дом, то промените там бяха аналогични: след първоначалната радост от откритието на нещо близко се появяваха непознати вещи, които посяваха съмнение и неувереност в тях. Стаите на жилището се оказваха повече или по-малко, часовниците не работеха, стените бяха боядисани в други цветове, имаше непознати хора на снимките. Ужасът беше най-голям, когато домът им си беше същият, но в него живееха чужди хора, които можеха да бъдат там от самото начало, посрещайки ги на входната врата, или пък се появяваха внезапно седнали на някой диван, в кухнята или в банята.

Сред сравнително честите феномени беше и загубата на идентичност. Случваше се да видят лицата си, отразени в някоя огледална повърхност, която нарочно се изпречваше пред тях; отпечатани на билбордове, върху кориците на списания и първи страници на вестници. Или пък все по-често проектирани върху екрани. Понякога те бяха специално построени за целта и нарочно монтирани на големи площади, за да могат всички хора да ги видят. Друг път се случваше по време на кинопрожекции. Най-често обаче ставаше въпрос за обикновен телевизор: във витрината на някой магазин, в стая, а понякога – поставен на необичайно място, така че да бъде забелязан – насред улицата, в бебешка количка, върху покрива на кола. Без значение къде точно виждаха себе си, в момента, в който установяха, че има разлика между собствените им представи и екранните или огледални проекции, те изпадаха в такъв ужас, че за Маноло въпреки опита му с подобни случаи беше много трудно да ги успокои.

Почти винаги сънуващите търсеха близките си. Не знаеха къде точно да ги намерят, но желанието им да ги зърнат, да ги докоснат и да си поговорят с тях – съзнавайки може би, че това е последният им шанс – винаги беше налице. Понякога бяха упорити и преодоляваха разнообразни препятствия, за да се доберат до тях. Друг път просто спираха някъде объркани и очакваха те сами да се появят – като че ли се надяваха близките им да ги спасят от ситуацията, в която са изпаднали. Имаше и варианти, при които под една или друга форма близките нарочно избягваха сънуващия, криеха се от него и бързо де отдалечаваха, ако той доближеше на разстояние, от което можеше да ги разпознае; беше отчаяна гонитба, която винаги завършваше с разочарование, сълзи и самосъжаление.

Срещите, ако все пак се състояха, рядко протичаха добре. Много често близките на сънуващия просто не го забелязваха, въпреки че от неговата субективна гледна точка те стояха буквално на една ръка разстояние; погледите им минаваха през него и всякакви опити да привлече вниманието им – ръкомахане, крещене, удари, бяха неуспешни. Друг път сънуващият и близките му се виждаха взаимно, но разговорът протичаше на неразбираем и за двете страни език, което също беше много мъчително. Дори когато на пръв поглед всичко беше наред и контакт се осъществяваше, идваше моментът – неизбежен – в който близките внезапно се сещаха, че имат неотложна работа; каквито и усилия да полагаше сънуващият да ги задържи при себе си, те просто си тръгваха или още по-лошо – изчезваха, като това обикновено се съпътстваше с рязка промяна на обстановката. Ужасът от самотата и непознатото, който благодарение на срещата беше временно притъпен, се стоварваше с умножена сила върху сънуващия. Пречупваше го и го превръщаше в един хленчещ, треперещ от страх човек.

Като отделна категория трябваше да се обобщят сънищата, чието действие изцяло протичаше в пространства без изход: гробове, лабиринти, подземни тунели, шахти, мазета, корабни трюмове и затвори бяха сред най-честите. Имаше и по-екзотични: търбуси на чудовища, разнообразни по форма кутии, потънали коли, куфари, стъклени бутилки и буркани, магически топки. Тук доминиращи бяха признаците на клаустрофобия, усещането за някакво заслужено или пък незаслужено наказание, което сънуващият трябва да изтърпи в изолация и твърде често в разнообразни по своята форма, сила и въздействие унижения.

Сънищата, на които Маноло попадаше в граничната пещера, бяха различни в своите сюжети, но все пак имаха и общи елементи – вцепеняващото усещане за самота и ужас пред неизвестното, в което сънуващите рано или късно изпадаха. Беше важно Маноло да успее да влезе в съня им, преди този момент на пречупването да е настъпил. Опитваше да им вдъхне кураж и увереност, използвайки шаблонни, вербални форми на убеждение, с които целеше трансформация към позитивно мислене: смъртта всъщност не е край, а врата, която крие зад себе си неизвестност. Отвъд нея не е непременно лошо, напротив – там вероятно е много по-интересно и хубаво, а най-забавното е, че всъщност никой не знае какво е точно. Ще ви липсват децата, жените и приятелите? Може би, но утешителната новина е, че някой ден сигурно пак ще ги срещнете и тогава ще бъдете завинаги заедно. Освен това дайте си сметка, че отвъд смъртта ще срещнете и отдавна изгубените си близки. Никой не може да каже това със сигурност, но по всяка вероятност организацията на пребиваването зад вратата смърт може би е по-различна, отколкото в живота. Твърде е възможно там да имате повече свобода и по-малко отговорности. Повече щастие и радост, отколкото страдание и разочарование. Слънчевите дни ще преобладават над облачните, дъждът ще бъде божи благодат. Нима не искате да се завърнете в лоното на природата? Там, където малки, пухкави животинки ще се мотаят невинни в краката ви, а снежнобели гълъби и пъстри колибрита ще пърхат около ушите ви? Ще бъдете отново чисти и непокварени. Леки като ангели и безгрижни като деца. Няма да се тревожите за болестите и старостта, за наднормените килограми и международното положение, за работното си място, данъците и ипотеките. Дайте си сметка какво всъщност губите, когато си тръгвате оттук? Нищо не губите. Или поне нищо, за което си струва да съжалявате. Така че смело напред! И нека попътният вятър издуе платната на вашите кораби, тръгнали към неизвестността. Да, голямото пътуване предстои и ако го направите с любопитство вместо със страх, ще е по-добре.

Маноло съзнаваше, че звучи като нюейдж гуру, нает да реализира рекламна кампания на задгробния живот, но от друга страна, виждаше как думите му карат сунъващите да се чувстват по-добре. В този момент те имаха нужда да повярват в нещо. Вярата беше истина, а надеждата – за предпочитане през ужаса.

Рекламирайки живота след смъртта, за който всъщност нямаше никаква представа, Маноло се чувстваше напълно удовлетворен. Човек, който след дълъг път и търсене най-накрая е открил своето призвание. Той беше този, който превеждаше душите през тъмния тунел към царството на мъртвите. Мисия, на която беше готов да се посвети изцяло и докрай. Неговата тайна. Точно за това се уплаши толкова много, когато в един момент разбра, че всичко може да свърши изведнъж, че може да загуби това, което имаше.

Моментът, в който срещна Клайдерман.“

 

Из романа „Последната територия“ на Момчил Николов, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Точно в този момент това, че разбиваме банка, ми изглежда нормално и правилно…”

 

Един мъж се събужда в Барселона, без да има идея как е попаднал там. Нищо не му е познато, дори собственото му лице. Кой е този човек? Защо е там, каква е жената, татуирана наскоро на ръката му, и защо поразително прилича на статуята на богиня от един барселонски площад? Много въпроси се трупат, но бързо започват да се намират отговори, след като мъжът среща мистериозната Елена и бавно започва да си спомня какви ги е вършил предната нощ…

Маноло е роден с деформирани крайници, една от жертвите на обвеяното с трагична слава лекарство талидомид. Неговият недъг го насърчава да развива ума си и след години усилия и преодоляване на препятствия той става популярен психиатър. Това, което неговите пациенти не знаят, е, че той умее нещо повече – Маноло е пробил тъканта на реалността и броди из Последната и най-мистериозна територия, тази на съня.

Между Маноло и мъжа, който не познава лицето си, има връзка – тя е скрита сред лабиринта на един от най-мащабните и задълбочени романи, които сте чели. Извървете го и открийте изхода към неподозираното бъдеще…

Авторът на трилогията „Кръглата риба“ Момчил Николов се завръща след петгодишно мълчание с мащабен роман, който, на границата на психологическия трилър и антиутопията, излиза далеч извън стандартната представа за българска литература.

 

Момчил Николов е роден през 1970 г. Завършва медицина в Плевенския медицински университет. Той е сценарист на ТВ предавания („По-добре късно отколкото никога“ и „Руска рулетка“ по Канал 1 на БНТ, „Изпитът“ по бТВ, „Горещо“, „Ексклузивно“ и „Лъки сикс“ по Нова телевизия) и е автор на няколко сборника с разкази, романи и пиеси: „Пътници“ (повест, 1997), „Разкази“ (1998), „Фрагменти от стая“ (разкази и пиеса, 2000), „Лудата Дорис“ (двуезична: български – английски, 2001), „Hash Oil“ (2004), „Горният етаж“ (2006), „Кръглата риба“ (2008). Името му се асоциира с платформата „Бърза литература“, чиито представители документират съвременната градска среда, използвайки реалистични детайли от всекидневието. Носител е на награда за дебютен роман на в. „Литературен форум“ (1999) за романа „Foxy lady“ (непубликуван), награда за принос към културата на община Плевен (2000), награда от литературния конкурс на сп. „Егоист“ (2001); голямата награда от литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“ (2002), награда за съвременна българска художествена проза „Хеликон“ (2008) за романа „Кръглата риба“, а през 2017 печели Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за романа си „Последната територия“ .

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: