Мария Касимова-Моасе: Чувствам се свободна и неатакуема

Първата книга на Мария заобикалях в продължение на година. Който я беше чел, горещо ми я препоръчваше, а аз се инатях като магаре, че не чета такива книги (да се разбира нехудожествени текстове). По-късно, когато вече си я взех, ме хвана срам за твърдоглавието ми като читател – сега единственото оправдание, което имам, е, че явно всяка книга си избира времето да се разтвори в ръцете ни. Тази книга ме избра, когато мислех, че съм постигнала достатъчно в кариера и семейство, и съм загърбила достатъчно неща в живота си, за да докаже, че уроците са там, живея с тях, научила съм се да се съобразявам, да вземам решения, обосновани от успешния и от горчивия си опит. Не аз четях, а тя четеше мен. И най-интересното усещане, докато я четях, бе мисълта, че като я дам на майка ми да я чете, и тя ще разбере за мен неща, които не съм произнасяла на глас. А може би ще прочете за себе си… Задавах си въпроса много пъти – кое прави текста близък до читателя, кое се асимилира подсъзнателно, но на мига, кое резонира дълго след това. Писането на Мария толкова напомняше на мой текст, като че ли аз го бях изстрадала, преглътнала, написала. Спомням си как се прибирах една вечер късно с автобуса и четях, очите ми се насълзиха, ревнах почти с глас. На спирката пред вкъщи срещнах най-добрата си приятелка – дали ми повярва, като се оправдах, че съм се развълнувала от книга? Майка й ми повярва месец по-нататък (разменяме си книги), моята майка, лелята на майка ми. „И ти ли плака?“, питам после. Потвърждават. Без самият текст да е сълзлив. Може би защото е така човечен, прост, разказан с искреността на някой, който е писал с мисълта написаното да не види бял свят. На Мария й благодаря, че то видя света. Че тя продължи да пише и след тази книга. Вярвах, че ще се справи и с роман.

„Балканска рапсодия“, втората й книга, идва с тежестта на дълго кътан текст, оставен да узрее с годините, обогатяван с писателския опит не само да се излива емоционално като разказвач върху екрана на компютъра, но и да вълнува други с личната история. Една история – голяма! – за изборите в живота (които вземаш с ясното съзнание, че ще болят), за любовта (без да превръща тя романа в любовен), за жените с характер и контрастите в палитрата на силните жени, за разбирането да си майка в трудни времена, и с отличителния си финал – хем силен, хем обещаващ на читателя, че някога ще има още. С две думи дебютният роман на Мария е заявка на сериозен конкурент на иначе възтесния, но пренаселен откъм автори роден пазар, където качествената БГ литература някак си е още кът.

Мария Касимова-Моасе завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Кариерата й на журналист започва във в. „Стандарт“, където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците „24 часа“, „Сега“, „Демокрация“. Заемала е отговорни редакторски позиции в лайфстайл списанията „Едно“, „ELLE“, в „Капитал LIGHT“ и е един от основателите на сп. „НЕЯR“. В момента работи на свободна практика за различни медии, както и в сайтовете Ploshtadslaveikov.com, webcafe.bg , Sofialive и др. За „женското“ писане и писането с емоция, за самоопределянето като писател и за писателстването у нас, за отглеждането на сюжет с години и писането като вид терапия, за отговорността да бъдеш ангажиран с текст за срок, за критиката, за тесните разбирания и широкото низвергване, за първата й книга „Близки срещи със смесени чувства“ (2017) и за първия роман „Балканска рапсодия“ (2018) водим с Мария разговор, който очаквах 100-процентово да е с подобна съдържателност, емоционалност и от категоричен интерес за всеки начинаещ автор, за писателите с опит и за всеки, някога чел Мария.

53670352_2042534622520406_2352560399284436992_n

Мария Касимова-Моасе: …Защото и аз още се пиша сама, откривам се, търся се, намирам се, променям се, случват ми се неща. Всяка книга ще е някакъв процент от мен към момента на написването…

Интервю на Валентина Мизийска

Снимки: Виолета Апостолова

 

След „Близки срещи със смесени чувства“ очаквах роман от теб, но си го представях със съвременна история. Защо избра да пишеш за Теотица, Мириам, Ахмед и Хаалим, да пресъздадеш история, която е твърде далечна и непозната за теб; която налага повече художествена измислица, отколкото историята на Мария, например?

Всъщност тази история е много близка до мен – толкова, колкото близка може да бъде една семейна история, едно късче наша си, фамилна памет. Освен това всяка история за любовта е съвременна, защото любов се изпитва във всяко историческо време, във всяка политическа ситуация, независимо от политиката, статуквото, ограниченията. Тази история беше и е много важна за мен, защото представлява мой личен разговор с хората преди мен, с техните избори. Нуждая се от тези корени, от това да разбера решенията на онези, които са живели преди мен и на които дължа съществуването си. В този смисъл и няма кой знае колко художествена измислица в историята на Теотица, Мириам, Хаалим, Ахмед – романът е базиран на истински случки в моето семейство, които се опитах да разкажа, въпреки недомлъвките, през които са ми разказвани. То истинските истории са именно в недомлъвките. Ако за тях намериш думи и начин да ги разкажеш и разбереш, си стигнал много дълбоко.

Но защо в следговора на „Балканска рапсодия“ казваш, че книгата е „не-роман“? За мен тя носи всички белези на качествения роман.

Да, чисто жанрово това си е роман с всичките му белези. Но за мен е не-роман, заради тези директни, почти документални отскоци от сюжета, в които аз разговарям с героите си, които пък от своя страна хем са измислени, хем носят характерите на моите реални предци. Тази почти документалност разводнява сюжетната определеност и ми се струва, че не е точно просто да наречем цялото това нещо роман.

Месец след като книгата излиза на пазара, в издателството регистрират „упреци, че е женска“, че писането е „подчертано женско“. Не мога да си обясня кое му е лошото на „женското“ писане. Ти можеш ли да си обясниш критиката?

Така ли? Не знаех, че има такива упреци, не са ми казвали за това от издателството. Но иначе това с „женското“ и „мъжкото“ писане е моя стара рана, в която сега деликатно бъркаш :). Писалките, листата, компютрите имат ли пол? Езикът има ли пол? Човещината, любовта, страхът, гневът, равносметката, прошката, отмъщението също нямат пол – те не са привилегия само на жените или само на мъжете. Те принадлежат на човешката природа, а тя е пълнокръвна, когато е представена от мъжкото и женското начало. Не бих имала нищо против това някой да нарича писането ми „женско“, ако го нямаше това унижаващо и подценяващо отношение и смисъл, които се влагат в това определение. Пиша така, както мисля, както се изразявам. Пиша като човека, който съм. Ако на някого това му пречи да чете, толкова по-зле за него. Защото книгите са от хора за хора.

Стигнало се е до там, че някой дори коментирал многоточията в текста. Честно? Не съм ги забелязала дори, което само ми говори, че са си били на място. Как приемаш тази забележка?

Колко точно е правилното количество на многоточия? Къде го пише? На хартията ли натежават, дупки в книгата ли правят, очите на читателите ли страдат от тях… не знам. Такива забележки правят обикновено мъжете, считащи себе си за единствени познавачи на литературата – тези, които смятат, че държат скрижалите на високата, приемана, разбира се, като „мъжка“ книжнина. Жал ми е за тези хора – представяш ли си само колко неща в съвременното изкуство ги дразнят само с факта, че авторите им правят, каквото си поискат?! Все едно да не слушаш музиката, а да зяпаш клавишите. Да не преживяваш картината, а да мериш колко процента зелено има в нея например. Тъга… С многоточие…

На премиерата ти Иван Кулеков каза, че книгата ти е „толкова трудна за определяне като литература, защото не е написана с думи, а със сълзи“ и че „ни създава илюзията, че ние я сънуваме и живеем едновременно“. Съгласна ли си с него? Емоционален ли беше творческият процес по създаването на романа? Със сълзи ли писа?

Първо, за мен беше огромна чест Иван да каже тези думи за моята работа. Защото той пише така – със сълзи. Да определи моя роман като написан със сълзи за мен е признание за моята искреност като автор. Защото така писах, да. Е, не съм била потънала в сълзи през цялото време, но се оставих на чувствата, които ме водеха в разказа. То затова и ми беше много хубаво да пиша – като медитация си беше на моменти, като прескачане в други пространства. Удоволствието от това вътрешно пътуване беше толкова величествено, че още ме държи, още ме вълнува. Може би защото един такъв вътрешен разказ ти дава възможност да изпиташ крайни емоции, да стигаш до границите си и да ги преминаваш. Такива душевни вихрушки се изпитват само в изкуството, защото то е призвано да неутрализира баналния ред, да свали щитовете от забрани, правилности, табута и страхове. Много е вълшебно, когато ти се случи. Не вярвах, че е възможно, но го преживях на няколко пъти. И сега искам пак… 🙂

После ти благодари на Кулеков, че те нарече „писател“. Защо така скромно за писането си, Мария?

Аз съм филолог и знам какъв труд и какъв талант е да умееш да разкажеш една история на хартия. Писателството е много тежка работа, разпъваща те постоянно на най-различни кръстове, които сам си ковеш. Страх ме е да се самоопределя като писател. Може и да е глупаво, но някак ми харесва определението на мъжа ми с неговия развален български, който след премиерата на книгата ми каза: „И сега ти си една писалка?“ Та предпочитам да съм писалка. Все пак това е едно покачване по стълбицата на писателството – преди предпочитах да се наричам писач, сега вече съм писач, а един ден може и да стана писател. Това обаче трябва да го кажат читателите, не аз.

Колко време писа романа?

Фактическото писане не беше дълго – затворих се за едни два месеца и половина и то се изля. Но преди това държах в главата си този сюжет с години. Мислех го, отказвах се от някои неща, после наново си измислях нови или откривах някои истини и подробности, които променяха всичко. Започвах тази книга на няколко пъти. Всъщност за първи път преди 17 години – в едно време, в което бях много, много самотна и отчаяна. Борех се да запазя тогавашното си семейство цяло и по време на тази борба се оттеглях да пиша. Може би тогава написах едни 60-80 страници, а после трябваше да се заема да оправям реалния си живот и така изоставих историята. Когато след време се върнах към нея, тя ми се стори много тъжна. Пък аз вече не бях такава. И не исках да се връщам в онова състояние, така че изоставих всичко. Не му е било времето. Сега си мисля, че е било за добро. Първото нещо, което мен ме вълнува, е да мога да съм искрена – да пиша от реалното си състояние, не да се опитвам да влизам в някакво друго, което вече не е моето. И така книгата си почака, но пък се появи такава, каквато е към момента на написването си. Ако я пиша след три-пет години, вероятно ще е друга.

На кого показа ръкописа, преди да го пратиш в издателството? На чие мнение разчиташ най-много за обективност?

Много бих искала да мога да го покажа първо на мъжа си, но няма как да стане това, защото българският му не е на такова ниво, че да може да чете пълноценно, а пък моят превод е твърде нескопосан. Нямам някого, на когото задължително да си пращам ръкописите. Този път просто исках да чете някой, който не ме познава и няма да се умили, защото знае първообраза на тази история, когато съм го разказвала през годините. И на някой, който не ме познава толкова добре, че да ме харесва априори. Така изпратих ръкописа на един мой стар приятел, с когото всъщност подновихме контакта си отпреди три-четири години – той от Щатите, а аз от остров Менорка. Казва се Константин Хаджипанзов и е актьор, но и много други неща. Най-важното – интересен, умен и любопитен човек, четящ, мислещ. Той пък после даде ръкописа на жена си Маги, която изобщо не познавам. Те станаха първите ми читатели. Заедно с още една дама – Кремена Димитрова – театровед, културолог, една съвременна Мери Попинз, чието детско очарование от всякакви неща ме вдъхновява. И така. Казаха, че им харесва и ето ти го – осмелих се да го издам.

Вярно ли е, че Колибри са финансирали писането на „Рапсодия“-та, за да твориш спокойно, без да се притесняваш за пари?

Вярно е, да. За да изкарвам прехраната си, аз пиша статии и правя обучения. Статиите у нас не са платени кой знае колко добре – за един автор от моя калибър хонорарите са между 70 и 120 лв., като 120 лева си е направо ехеее. Налага ми се да пиша по две-три статии всяка седмица, за да мога да изкарам сума, която да покрие реалните ми разходи, а това изисква време и много енергия – нямаше как да се усамотя и да пиша роман. Казах това на Колибри, а те ми предложиха да ми платят тези пари за един месец, за да мога да се откъсна от журналистиката и да се фокусирам върху книгата. Така че не става дума за някакви крупни пари, а за една прилична сума като аванс от бъдещите продажби на същата тази книга. Фактически не е много, но реално е изключително полезно.

Много западно звучи!

Звучи западно, да. Само че там се финансират авторите за по 6 месеца, че и година, при това с едни сериозни суми, с които живееш достойно и истински се отдаваш на писане, без нищо друго да те вълнува. У нас това не може да се случи все още – много сме малки все още, разбираемо е. Но от страна на издателството това беше голям жест към мен и аз го оценявам много високо. Помощта е най-важна, когато е навреме.

В същото време това, предполагам, е било поемане на огромна отговорност за теб. Притесняваше ли се дали ще оправдаеш очакванията?

Разбира се. Аз съм отговорен човек, свикнала съм да работя със срокове и да ги спазвам. Обичам точността и я изисквам и от другите. Неточността ме обижда. И точно заради това не можех да си позволя да не съм на ниво. Разбира се, казах си по едно време: „И какво ще правиш, ако романът ти не става?!“, но реших, че ще върна аванса и това е. Беше около хиляда лева – дето се вика, мога да ги изгладувам и пак ще ги върна. 🙂

Разбрах, че се е получил спор за заглавието, „воювала“ си за думата „балканска“ в заглавието и накрая кавалерът е отстъпил. Защо държеше на това заглавие?

Да, Георги Тенев наскоро издаде своя „Балански ритуал“. Оказа се, че и двамата сме посочили независимо един от друг такива заглавия, които съдържат думата „Балкански“. Чак спор нямаше – той издаде книгата си цели 6 месеца след мен, така че няма никакво значение. А и Балканите са големи – за всеки има място. Най-забавното беше, че на премиерата на неговата книга съпругата му Евгения Атанасова – страхотен журналист и моя приятелка – така се беше развълнувала, че в статус във Фейсбук беше сгрешила и вместо „Балкански ритуал“ беше написала „Балканска рапсодия“. Смяхме се – нормално е да се сгреши така, а на мен даже ми стана много мило от тази спонтанна грешка.

…За корицата пък почти сте се били „скарали“ в издателството. В какъв смисъл тази визия разбуни духовете?

Аз на караница не съм присъствала, така че тези неща ги научавам от теб. Може би вътрешно са се карали, може би е било въпрос на късмет или на желание да ми угодят, не знам, но на мен никой не ми се е противопоставял за това решение. Доверявам се напълно на вкуса на Николай Тонков, който направи корицата, и не съм имала никакви съмнения относно качествата й. Важно е в целия процес всеки да прави това, от което разбира. Доволна съм, че в издателството нещата се случват точно така.

Кажи каква част от романа е истинска история, кое ти е разказано от потърпевши и очевидци, и каква част е измислица?

Няма как да кажа процентно кое колко е. Но основната история в него, така както тече и както завършва, е самата истина. Има и художествена измислица, защото това не е документален роман. Но има ли значение това? Нито един световен роман не би загубил от своите качества, ако за него се знае, че е пълна фикция или почти документалистика. Важно е какво ти казва историята и как е разказана тя. Останалото е въпрос на въображение, а знаем, че по-голям сценарист от живота няма. Дори в моята история има детайли, които не описах така, както са се случили наистина, защото просто читателите нямаше да повярват, че те реално са се случили. А те са! Та ето ти го – кое е важното тогава? За мен е чувството, което ти остава след разказаното, преживяването, мислите, онова нещо, дето не можеш да го опишеш просто така, но се чете в очите, в смеха, в сълзите, в мълчанието.

„…защото, ако знаеше цялата истина, нямаше да си толкова поетична. Истината не е поетично нещо, дори и когато е красива. Тя е категорична, а всяка категоричност отнема малко свобода. Нямаше да си свободна да преживееш тази история, както душата ти иска. И този разговор, който си измисляш в момента, нямаше да го има.“

Как ти хрумна да използваш в повествованието разговорите на героите с теб? Много необичаен и интересен похват.

Това беше причината да го нарека не-роман. Въпреки че формално погледнато това си е роман. Реших да бъда искрена и да предам това, което реално ми се случваше, докато пишех и разказвах – аз си разговарях с героите вътрешно, затова се опитах да предам тези разговори максимално достоверно. Е, не съм стояла да си говоря сама в тъмното или с взрян в небето поглед, но диалозите съм си ги водила по всяко време в последните 25-30 години. Нямаше да е честно, ако си ги бях оставила за себе си.

Знаеш ли, че подобни интервюта с героите се препоръчват на начинаещи писатели с цел да разберат по-добре мотивацията на образите си, но реално никъде в произведения не съм ги срещала до тук. Е, с изключение на един твой текст в „Близки срещи със смесени чувства“ – онзи последният, разговора с починалите ти родители. Защо избра да използваш такива текстове, вместо да предадеш мислите на героите си в повествование и диалог от разказа?

Нали ти казах – по-честно е. Може би е и някаква журналистическа педантичност, не знам. Не знаех, че така се прави с начинаещите писатели – аз не съм ходила на курсове по творческо писане и няма да отида на такива, затова и нямам представа какви са методите за научаване на писателите да пишат.

В тези откъси героите ти казват толкова неща, които сякаш си искала някой да каже на теб – поне такова е моето усещане. Но това са твои думи, ти си ги написала. В тази връзка имаше ли книгата терапевтичен ефект за теб?

Мисля, че всяка книга е вид терапия за своя автор. Моята също. С нея исках да прегърна едно дете, което майка му изоставя, а то само̀ я намира отново. Баща си. Направих го. А на нея й простих.

Винаги съм искала да попитам някой автор как се избират откъсите, които се четат на премиерата. Кой и по какъв критерий ги селектира? Това твоите любими откъси ли са?

Част от тези откъси избира пиарката на издателството – тя има поглед пред каква публика какво е подходящо да се чете. Част от тях избирам и аз. Всички откъси са ми любими, но просто гледам да не разкажа нещо, което ще им развали чувството за очакване какво ще стане, т.нар. съспенс.

Историята е много лична и много емоционална. Имаше ли много корекции по текста от страна на редактора? Как приемаше „критиката“ в случая?

Редакторът каза, че в тази книга няма осолена работа. Почти нищо не е пипано по нея, освен някои малки обърквания и тегавости по отношение на изказа на две-три места. Като чух това, малко се уплаших – не може пък да е толкова добре, че да няма нужда от редактор! Ама ето на, така си беше. Аз обичам да имам редактор – важно е, защото това са едни професионални очи, които четат така, че да ти помогнат. Не съм ревнива по отношение на текстовете си, особено когато знам, че редакторът е професионалист. Доверявам му се. Но и мога да отстоявам неща, в които съм убедена.

Ще те върна към „Близки срещи със смесени чувства“ и текста ти за първата „плесница от издателската индустрия“ – за онази ваша книга с Оля и огризката от ябълка. Замислих се, че сигурно много начинаещи писатели дори не подозират за какво служат ръкописите им, веднъж попаднали в издателство – шегувам се, разбира се. Поне много ми се ще да е единствено шега. Ти си имала „щастието“ да разбереш това. А как стигна до издаването на първата ти книга? През какво премина, получи ли откази? Или вече името ти работеше за теб и стана лесно?

Първата книга си беше трудна. Плахо дадох ръкописа на Кремена Димитрова, пиарката на Колибри и моя стара приятелка. Исках само да го прочете и да ми каже какво мисли. Тя пък на своя глава го предложила на съвет в издателството и те ме повикаха на разговор. Не знаех, че така бързо и лесно ще се случат нещата – бях се приготвила за откази, за обяснения, за тежки разговори, в които някой ще ми обяснява, че това тука не е като журналистиката и да не си мисля, че сега ехеее, ще взема да стана писател. Нали знаеш у нас колко неприкосновени са отделните сфери в изкуството – сакън да не прекрачваш границите им! Изумявам се как във Франция един човек може да е журналист в три вида медии, да издава романи, да рисува и да играе на сцена едновременно и никой да не се дразни от това, и да не принизява успехите или опитите му. У нас не е така – ние сме нация от тесни специалисти с тесни разбирания и широки методи за критикуване и низвергване. Вярваме, че всяка жаба трябва да си знае гьола, и гьоловете си ги пазим като океани. То затова и нямаме океани – щото само за целостта на гьола мислим.

„Близки срещи със смесени чувства“ е много лична книга. Изключителни текстове (публикуваните), да не говорим за разказите ти след тях. Има ли нещо, за което сега съжаляваш, че си споделила?

Не, за нищо не съжалявам. Това съм аз. Историите са си мои, преживяла съм ги, изстрадала съм ги, споделила съм ги. Друг начин не зная. Чувствам се свободна и неатакуема.

А нещо, което така и не каза?

Разбира се! Там съм аз, но не съм цялата аз. Защото и аз още се пиша сама, откривам се, търся се, намирам се, променям се, случват ми се неща. Всяка книга ще е някакъв процент от мен към момента на написването. Така е с всеки автор, мисля.

А какво е посланието, което се надяваш да си предала на читателите си?

Че най-важно е да си искрен във всичко, което правиш. И да се поставяш на мястото на другия, преди да съдиш. Съществено е да се обича.

Чувала ли си това: „Нищо от онова, което се случва на един писател, не е напразно“? Познаваш болката и вероятно по тази причина пишеш по толкова автентичен начин за нея. Животът те познава, има ти доверие и пише романи чрез теб. Вярваш ли във „всяко зло – за добро”?

Вярвам, че след бурята идва слънце. Татко ми казваше така. Вярвам, че всяка затворена врата води към отворен прозорец, през който трябва да можеш да скочиш. Вярвам в хората и способността им да променят установености. Вярвам във възмездието и добрия край. С всяка болка и загуба ставах по-позитивен човек. Искам да го разкажа на другите.

Ще има ли продължение „Балканска рапсодия“? Ще стигнеш ли до Мария, която минава през толкова много, за да заживее на остров Менорка?

Много хора ме питат това, да ти кажа. Не знам. Първоначално мислех да направя продължение, сега не съм толкова сигурна, че следващата книга ще е вързана така директно с първата. Искам всяка от следващите истории да може да се чете самостоятелно, но в същото време да има някаква връзка с другите. Измислила съм го как да стане. В главата ми е другата книга, която ще върви точно така – няма да е „продължение“ на рапсодията, но ще издърпва нишки оттам за този, който я е чел. А за останалите ще е съвършено нова история. Дано да се справя.

С какво се занимаваш през деня и кога намираш време за писане?

Занимавам се с много неща, често напълно несвойствени с природата ми или пък с образа на една пишеща личност. Пиша журналистически текстове, правя обучения по етикет и протокол, по презентационни умения и комуникации. Така се издържам. Пиша си за себе си. Гледам си кучетата, готвя, приказвам си с дъщерите си, пътувам, правя йога всеки ден по малко, чистя, карам кола, занимавам се битовизми като всички. Времето не ми стига, но то това е световен проблем. Не знам какво е да ти е скучно. Не мързелувам. Пиша, когато ме свари писането. Но не ставам през нощта, за да пиша на свещи, да разхвърлям в творчески унес и разни такива неща. Подредена и организирана съм. В главата ми ежедневно има ред, в ума ми също. Хаосът си го познавам само аз и си го владея. Няма да го разкажа. 🙂

Какво четеш? Имаш ли любими български автори?

Гледам да чета повечето български автори. Но истината е, че не успявам да обхвана всичко, за да си изградя представа за процеса. Когато аз имам да пиша някакви неща, не мога да чета, защото се концентрирам върху своята задача. Затова и не искам да споменавам имена. Чета си българските класици – от тях винаги има какво да научиш. Яворов, Смирненски, Пенчо Славейков, Дебелянов, Лилиев, Радичков… Писателската среда у нас също не е здрава – и там са едни странни отношения, едни посочвания, едни зависти, недомлъвки или откровени и доста долни обсъждания, които не подхождат на нивото на хора, дето уж се занимават с по-високите слоеве на съзнанието. Изумена съм от това – някак романтично не го очаквах. Затова и предпочитам да стоя далеч – стига ми дългогодишната нечистоплътност, която трябва да поемам като журналист, като публицист. Лепкаво ми е, болезнено.

Какъв е твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Да пишат! Да не се отказват и да не се поддават на генерализациите, на „добронамерените“ критики, на вечните коментари, на интригите, на злостта. Писателят и изобщо човекът на изкуството трябва да обитава този свят с мисията да го превръща в произведения на изкуството, които да говорят на универсален език, не на делнични клюки, шушукания и брътвежи. Преживявайте, мислете, въобразявайте и пишете! Това е то от моята камбанария.

 

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: